Със Силви Вартан разговаря Мария Незнакомова
- Госпожо Вартан, в България сте, за да репетирате за юбилейния концерт, който предстои да изнесете в Париж. Как върви подготовката за него?
- Да, дойдох да репетирам за концерта на 23 ноември в зала “Плейел”, който ще отбележи моите 50 години на сцената. 50 години... Времето минава толкова бързо, дори не си бях дала сметка за това.
Избрах да бъда акомпанирана от българския симфоничен оркестър СИФ 309. От една страна, защото за мен това е важно в чисто емоционален план, и от друга, защото те са прекрасни музиканти. За първи път ще пея с голям симфоничен оркестър, за мен това е премиера. Затова съм тук, за да репетирам цялата седмица с тях. Концертът е дълъг, песните са много, изгарях от нетърпение да започна репетициите.
- Междувременно приехте да бъдете лице и на една от кампаниите на Българския червен кръст...
- Винаги комбинирам идването си в България, за да се срещам, заедно с г-жа Теофана Теохарова, която е вицепрезидент на асоциацията ми, с хората, с които работим по благотворителните си проекти. Този път срещата беше с Червения кръст, за да ги подпомогнем в кампанията им за децата, организирана заедно с Българската православната църква. (Инициативата на БЧК “Безплатен топъл обяд в училище за нуждаещите се деца” стартира на 21 ноември – бел. ред.)
- Ще ви върна отново към концерта. Звучи наистина невероятно, че вече имате зад гърба си 50 г. кариера...
- 50 години на сцената, държа на това уточнение. Човек може да има 50 години кариера и никога да не се е качвал на сцената. Сцената е наистина артистичното измерение на онова, което правим. Може да си записал и издал много дискове, но ако не си имал живия контакт с публиката, нещата не са същите.
- Какво си спомняте от първото си излизане на сцената?
- Сърцето ми биеше лудо, вълнувах се много, но в същото време бях на 17 години и всичко ми се струваше нормално. От дете мечтаех да се занимавам с изкуство и това беше първата крачка по този път. Бях си го набелязала и дебютът просто ми даде увереност, че мога да продължа по него. Защото това обичах да правя.
- Къде беше първият ви концерт?
- В “Олимпия”.
- А защо сега избрахте “Плейел”? Тази зала има различна слава, известна е с класическата музика...
- Пяла съм много в “Олимпия”, толкова много, че я чувствам като свой дом. Мисля, че мястото също диктува формата на спектакъла. Когато в концертите ми е имало много танцьори, много хореография и светлини, съм използвала големите сцени на Двореца на конгресите или Двореца на спорта. В продължение на 30 г. правех този тип спектакли и се изморих. Имам нужда да правя нещата по начин, който съответства на личността, която съм днес. В това, което правя сега, има повече театрални измерения.
Винаги имам нужда да изпитвам вълнение, не мога да вляза в схеми, в рутината, да пея винаги едни и същи песни по един и същ начин. Последния път, когато пях в Париж, изнесох три последователни концерта в “Шатле” - един прекрасен театър в италиански стил - и те нямаха нищо общо с това, което ще направя в “Плейел”. Това е концертна зала, където се изнасят почти само класически концерти, но тя ми позволява да намеря различно вдъхновение, нов ъгъл, за да представя песните си. Някои от тях пея отдавна, други са записани наскоро. Всичко това ще е нещо съвсем ново и с прекрасни аранжименти.
- Ще поканите ли на концерта български политици - премиера, новоизбрания ни президент?
- Мисля, че българският посланик в Париж Марин Райков ще е на концерта, може би министърът на културата, ако е свободен, но да си призная, не съм мислила за тези неща...
- Били сте съвсем малко дете, когато заминавате за Франция. Въпреки това държите винаги, когато можете, да говорите на български и оставате много свързана с България. Мнозина ви смятат за един от най-добрите български посланици по света. Откъде идва тази дълбока привързаност?
- За мен България е страната на носталгията, на детството ми. В най-далечните си спомени виждам Балкана, Лакатник, спокойния живот с родителите ми, които ме обожаваха, с баба и дядо. Тази семейна връзка и традиция е много специфична за славяните, далеч повече, отколкото в западните страни.
Цветовете, въздухът, миризмите, образите са заковани завинаги в сърцето ми. Мисля, че съм предизвикателство към всички психиатри, които казват, че човек не може да има спомени, преди да е станал на 3 г. Аз имам. И съм проверявала с майка ми достоверността им. Всеки ден от живота си нося в себе си това детство. Уви, родителите ми ги няма вече, брат ми също го няма.
Помня заминаването си и как осъзнах на перона на гарата, макар да бях малка, че никога повече няма да видя нито дядо, нито баба, нито лелите ми, които не спираха да плачат. За 15 секунди, когато влакът потрепери и тръгна, разбрах всичко това. Беше ужасен момент. Той кристализира спомените ми и ги запечата в сърцето ми. Завинаги.
За мен България е всичко това – жълтото слънце, което изгрява над планините, синьото небе, зелената трева. После дойде сивотата, страхът, гладът, тревогата, която чувствах инстинктивно, защото знаех, че родителите ми искат да избягат от този климат на потисничество. От тези моменти също са ми останали жестоки картини. Всичко това е много смесено, много контрастно, но то е всеки ден в сърцето ми. И когато чуя българска реч, трудно успявам да се контролирам. Кръвта вода не става. Обичам много Франция, тя сбъдна мечтите ми на артист, пораснах във Франция, имам моята публика във Франция. После бях в Америка, обожавам Америка, това е страната на модерността и свободата, където няма невъзможни неща за постигане. Но ако ме питат коя съм - аз съм българка. Или поне чувствата, емоциите ми са български.
- Като ви слушам, си обяснявам защо толкова хора плачеха, когато запяхте “Облаче ле бяло” на концерта си у нас през 1990 г.
- Майка ми и баща ми пееха тази песен. 12 дни самата аз не спрях да плача тогава. Защото посетих всички места от детството си, които бяха останали същите, като недокоснати. Беше ужасно. Сякаш някой бе забил нож в гърдите ми. Сега всичко е много различно и слава богу.
- Дъщеря ви Дарина познава ли вече България...
- Не, не още, но ще я опознае...
- На колко години стана тя?
- На 14.
- Иска ли да бъде певица като вас?
- Не. Макар че пее много добре като много българи. Аз вече пях с нея “Марица” в едно телевизионно предаване.
- Вие сте звезда от сцената и киното, но също съпруга и майка. Как се справяте с всичко това? Вероятно режимът ви е железен?
-Не. Просто имам много енергия. Такъв ми е темпераментът. Никога не съм била глезена. Животът ми бе съвсем различен от този на другите деца, когато пристигнах в Париж на 7-8 г. Вече бях възрастна - замислено и разумно дете. Знаех как функционира светът. Много точно преценявах кое какво е, а също и ценностите, които родителите ми дадоха. Това много ми помогна.
- Как не губите връзка с реалността при толкова много внимание и известност? Тежала ли ви е славата?
- Предпочитам да стъпвам здраво на земята, отколкото да витая в облаците. Но в същото време е истина, че професията ми дава възможност да мечтая и да остана в контакт с емоциите от детството. Да играеш, да интерпретираш, това ти позволява да забравиш трудностите на всекидневието, сълзите, болките на живота. Човек остава два часа откъснат от всичко в синята светлина на сцената, зарежда се със сила, освежава сетивата си.
За мен този живот е нормален, защото от 6-годишна исках да съм актриса. Още откакто се снимах във филма “Под игото” на режисьора Дако Даковски.
За мен беше нещо изключително да съм дегизирана като селско момиченце с носия и цървули, бях възторжена. И още тогава си казах – ако това е професия, искам тя да е моята професия. Ще играя през цялото време. Славата понякога ми е тежала, но тя е част от работата ми, важното беше, че можех да научавам нови неща, да пътувам, да срещам други хора, да се качвам на нови сцени.
И в същото време трябваше да имам семейство, защото не мога да си представя как бих съществувала в този занаят без семейната стабилност, която е толкова важна в живота ми.
- След 50 г. на сцената сбъднаха ли се мечтите ви? Има ли нещо, за което съжалявате, когато се обърнете назад?
- Няма да е честно да кажа, че съжалявам за нещо. Имах много голям късмет. Ще ви цитирам една сентенция: “Има две драми в живота на човека – никога да не осъществи мечтите си и да осъществи всичките си мечти”. За щастие не съм осъществила всичките си мечти, имам други и се надявам винаги да имам.
- Вие сте от онези знаменитости, за които важи приказката “шило в торба не стои”. Винаги заставате зад някакви каузи, занимавате се с благотворителност...
- Хората казват: “Очаква се много от онзи, на когото е дадено много”. Човек се чувства по-лек, когато успее да даде щастие и да направи живота на хората по-добър в рамките на своите възможности и средства. Когато се върнах в България след 40 г. и когато видях страната в едно ужасно положение, дори в по-лошо състояние, отколкото като я напуснах, напълно разнебитена, бяхме много развълнувани с брат ми Еди и решихме да създадем асоциацията (“Силви Вартан за България” – бел.ред.), за да можем да помагаме на домовете за деца, на болниците. Не знаехме къде по-напред, защото по онова време дори храна и лекарства липсваха.
В началото създадохме асоциацията с доброволци, все още имаме такива, макар че хората се смениха през годините. Много бързо вече нямаше нужда да изпращаме храна, но започнахме да снабдяваме родилните отделения с прочутите кувьози за фототерапия, които спасяваха новородени. Постепенно събрахме немалко дарения, вече работим 21 г. и успяхме да осигурим 40 кувьоза от този тип на болници в цяла България. Хората, с които работим, са наистина напълно отдадени на това, което правят. Сега вече сме много по-насочени към медицинската апаратура, защото болниците винаги имат нужда от нея. Тъй като създадохме контакти, получаваме бързо информация за невралгичните точки. И според годините и парите, с които разполагаме, решаваме къде точно да насочим усилията си. Асоциацията ни е малка, но мисля, че наистина правим много неща. И тови ни кара да сме щастливи.
- Бяхте силно ангажирана и с освобождаването на българските медсестри в Либия. Мобилизирахте френското обществено мнение в тяхна защита. Мислите ли, че това, което стана с Кадафи, е един вид върховна справедливост, която доказва, че злото не остава ненаказано?
- Мисля, че това, което се случи в Либия, е логично. Не може цял един народ да бъде държан години наред в иго чрез насилие и бруталност, потъпвайки всякакво човешко достойнство. Мисля, че нещата се връщат, макар че смъртта на Кадафи няма да изтрие всички злини, които тежаха на съвестта му. Смея да вярвам, че винаги накрая има наказание за тираните и диктаторите. Всички те свършиха печално. Историята го доказва. Но за жалост винаги остават други, които продължават да вършат зло. Доста обезкуражаващо е, че нещата се повтарят и не извличаме достатъчно уроци от миналото. Уви, винаги има хора, които искат да избиват невинни.
- Когато идвате в България, виждате ли се със сестрите?
- Не, не, винаги идвам съвсем за малко. Но имам новини от време на време. Чувам, че живеят доста уединено. Вероятно още преживяват това, което им се случи.
- Имате ли желание на концерта си на 23 ноември да посветите песен на някого?
- Ще посветя финалната песен на публиката.
- Говореше се, че смятате да се отказвате от сцената. Вярно ли?
- За момента не. Ще пея, докато имам желание да пея, докато чувствам вдъхновение. Но е вярно, че си казвам – дъщеря ми е на 14 г., трябва малко да се отдалеча от всичко това. След концерта на 23 ноември едва ли ще пея скоро пак в Париж. Ще видим. Догодина ще направя турне, ще пея по света. Но в Париж ще е по-рядко, да кажем.
- Вече разказахте за необикновения си живот в автобиографията “Между сянката и светлината”. Имате ли други планове за книги?
- Току-що излезе една моя книга, която е много оригинална. Тя e албум със снимки и малко текст - спомени, документи, писма от хора, билети, програми. Това е друг начин да се разкаже за годините, които прекарах на сцената.
ВИЗИТКА
Cветовноизвестната певица Силви Вартане родена на 15 август 1944 г. в с. Искрец, Софийска област, където семейството й намира убежище от бомбардировките над София. Баща й е от арменски произход, а майка й е унгарка. След много перипетии през 1952 г. семейството бяга от комунистическия режим и се установява в Париж.
Кариерата й на певица започва много рано с помощта на брат й Еди Вартан. Първият й концерт през 1961 г. бързо я превръща в любимка на френската публика. След сватбата с рок звездата Джони Холидей 4 г. по-късно двойката е непрекъснато на първите страници на списанията, а папараците я преследват неуморно. От този брак се ражда синът Дейвид – днес също много известен във Франция музикант и композитор.
В последните години певицата прекарва много от времето си в Лос Анджелис заедно с втория си съпруг Тони Скоти, прочут музикален продуцент. Семейството има и дъщеричка Дарина, която е осиновена в България. В творческата биография на Силви Вартан има десетки албуми, от които са се продали над 40 млн. копия, много филми, концерти по цял свят.