ДАНИЕЛ СМИЛОВ, политолог,
Център за либерални стратегии
В Румъния политическите страсти понадигнаха капака на конституционния казан и в цяла Европа се разнесе познатата миризма на криза на посткомунистическата демокрация. България и Румъния имат такава репутация в ЕС, че всички очакват да понамирисват.
Този път обаче нещата изглеждат по-сериозно от обикновено. И преди президентът Бъсеску е бил подлаган на импийчмънт - на референдума през 2007 г. той едва успя да остане на власт. Но ситуацията с вота на 29 юли не е толкова оптимистична от негова гледна точка - румънците в голямото си мнозинство искат той да си отиде.
Безпринципните боричкания не са новост в политиката в нашия регион, така че какво толкова е станало. Още повече че шефът на европейските социалисти Сергей Станишев заяви, че боричканията се случват при спазването на най-високи демократични стандарти. Това изказване, макар и израз на солидарност със социалдемократа Виктор Понта, едва ли ще спомогне за преизбирането на Станишев на европейския му пост наесен: за всички е ясно, че кризата в Румъния е белег на демокрация с ниско качество, в която конституционните правила стават инструменти за ръкопашна схватка.
Формалните причини за конфликта между Понта и Бъсеску са тривиални. Спорът президентът или премиерът трябва да представлява Румъния на Европейски съвет стигна до Конституционния съд, който го реши в полза на Бъсеску. Понта не изпълни решението на съда, а вместо това се зае да ограничава законодателно правомощията на КС и да отстранява президента чрез импийчмънт. Междувременно парламентарното мнозинство отстрани председателите на двете камари на парламента и ги подмени със свои лоялисти.
Всичко това пък се разигра на фона на осъждането за корупция на бившия премиер Нъстасе (и неговия опит за самоубийство), които нарушиха един от основните консенсуси на прехода: бивши министър-председатели да не бъдат осъждани. В новата ситуация цената на падането от власт става много по-висока и е логично да се очаква, че управляващите ще се опитват с всякакви средства да не станат опозиция.
Всичко това вече се е случвало на друго място - в съседна Унгария. Разликата е в мащабите. Виктор Орбан през 2010 г. получи конституционно мнозинство и затова проведе много по-радикална конституционна реформа, с цел да се увековечи на власт, както и да криминализира опонентите си. Той успя да промени избирателното законодателство така, че по новите правила би спечелил изборите от 2002 г., които тогава загуби с малко. Орбан също така подчини КС, овладя съдебната власт и медиите и назначи свои хора в ключови области, които имат мандати от по 9-12 години. Виктор Понта няма конституционно мнозинство, но прави каквото може в ситуацията. Макар че той е ляв, а Орбан - десен, моделът на конституционна криза, която те произвеждат, е един и същ и логиката му е да се отстрани политическият опонент и да се окопае дадена политическа сила във властта с оглед на следващите избори.
Защо се случва всичко това? Отвъд битовите обяснения от рода на плагиатстването на Понта или непотизма на Бъсеску (дъщеря му е евродепутат и прави политическа кариера подобно дъщерите на соцдиктаторите), зад конституционните и политически кризи в региона може да се видят и някои общи структурни причини.
Първата и основната е възходът на популизма (от типа "Берлускони") в политиката. Партиите - леви или десни - са изпразнени в голяма степен от съдържание и разчитат на медийното присъствие на лидерите си за политическа мобилизация на електората. В такава среда ключовото политическо събитие става скандалът. В скандала няма, разбира се, състезание на идеи или различни ценности: той е опит за тотална дискредитация и изхвърляне на опонента извън политическия тепих. Добре е опонентът ти да се окаже плагиат, педофил или поне мошеник. Популистката демокрация не наказва толкова за лошо управление, тъй като така или иначе в много страни мнозинството е убедено, че страната по принцип се управлява лошо.
У нас например само малцина (14% за 2009 г.)смятат, че управлението е в полза на всички. Когато всички управляват лошо, на изборите се наказва скандалното управление. През 2009 г. тройната коалиция например не загуби просто затова, че управляваше лошо, а заради скандалите с Батко, Братко, Румен Петков, ДАНС, отвличанията и т.н.
Втората причина е разминаването между недоверието на хората в местните политически елити и доверието в ЕС и неговите правила и норми. От това разминаване се налага убеждението, че който и да бъде избран да управлява, той няма да може да направи голяма беля поради външните ограничения от страна на ЕС. Затова хората (особено след края на 90-те г. на миналия век) започнаха масово да гласуват за партии и политици, които трудно могат да се нарекат отговорни (да речем, Йобик в Унгария, Джиджи Бекали в Румъния и т.н.).
Третата причина за съвременната криза на източноевропейската демокрация е финансовата криза, която направи още по-явна безпомощността на правителствата в Източна Европа. В много от държавите управлението се осъществява в тесни рамки, зададени от външни партньори и/или кредитори - и Румъния, и Унгария са в тази ситуация. В такава ситуация за която и партия да гласуват избирателите, политиката, която ще получат, е същата с минимални вариации. Освен ако не гласуват за някоя екзотична или екстремистка партия, което мнозина започват да си позволяват.
Какви са следствията? В една политическа среда, структурирана по този начин, е нормално да се случват два процеса: деполитизация на политическата надпревара и политизация на независими органи и структури като съдилища, банки и т.н. Първото се изразява във фокусирането върху морала на политиците и техните личностни качества и отношения. Политиката се превръща в личностен конфликт: между Понта и Бъсеску (в Румъния), между Фидес и либералите (в Унгария) и т.н. В този тип конфликти няма управляващи и опозиция, а национални герои и национални предатели, приятели и врагове по конфронтационната теория за политическото на Карл Шмит.
И наистина, когато политиците от различни партии трябва да следват сходна социално-икономическа политика поради финансови ограничения и заради еврочленството, те започват да преекспонират личностните си противопоставяния и различните си идентичности. Виктор Орбан започва да прави нова конституция, издържана в националистически стил, Бъсеску става кръстоносец на почтеността срещу корумпирания политически елит и т.н. Накратко, политиката се "берлусконизира".
Същевременно тече и обратен процес на политизация на независими структури, като банки, съдилища, и независими регулаторни органи. Това е така, защото все повече правомощия се прехвърлят върху тях заради ниското доверие в избраните политици и поради експертни съображения. В резултат независими органи трябва да вземат решения с огромно политическо значение. Ако тръгнем от европейско ниво, Берлускони например бе свален от власт не от опозицията или електората, а от Европейската централна банка, която не искаше да се намеси да свали нивата на италианския дълг, докато той бе премиер. У нас ключови политически въпроси се решават от формално независими комисии по цените на енергията, по въпросите на конкуренцията и т.н.
Нима позволяването на значителна концентрация в медийния сектор - нещо, за което всички анализатори говорят - не е ключов политически въпрос? Когато такива прехвърляния на отговорности се случват, става и неизбежна политизация на "независимите" органи.
Румънската криза трябва да се интерпретира през двата ключа на деполитизацията на демократичния процес и политизация на независими органи: политиката се изражда до дълбоки личностни конфликти между лидери (Понта vs. Бъсеску), а конституционният съд и други независими органи (като антикорупционната комисия) се политизират и се инструментализират за политически цели. В една такава среда страдат и демокрацията, и конституционализмът: и двете нормативни теории биват изкривени до неузнаваемост.
Къде сме ние? Лошите новини от Румъния бяха вече изтълкувани като възможна причина за по-благосклонно отношение към България в мониторинговия доклад на ЕС. Това няма как да стане по ред причини, но основната е, че процесите, които наблюдаваме в Румъния, за съжаление са израз на общи тенденции. Например очевиден пример за политизация на независим орган у нас е ВСС, който се люшка между сервилността и опозиционността. В случая със съдия Мирослава Тодорова ВСС парадоксално успя да разсърди правителството и да изпълни въжделенията на вътрешния министър.
По-общият проблем обаче е, че докато в демократичната надпревара мерим личностни харизми (пък било то големи и безспорни, като на Бойко Борисов), политиката се провежда от все по-независими (и политически неотговорни) органи, някои от които са домашни, а други са дори извън територията на страната. Това, което Унгария и Румъния ни показват, е, че този тип проблеми не могат да се решат с политическо перчене и репчене, с популистки изблици на чувство за суверенитет или със засилване на междуличностните конфликти в политиката. Необходим е политически процес, в който съдържанието и отговорността изместват медийния шум и показността. От тази гледна точка у нас може да няма унгарска или румънска криза, но структурните причини за нейно избухване са налице.