ОТ доста време насам арабско-ислямският свят преживява дълбока криза. И тя става все по-обхватна със засилващите се тенденции на глобализация. Това е криза на индивида, който изпитва нарастващо отчаяние пред лицето на надигащата се вълнаот ретроградните и ирационални сили в редица арабски и ислямски държави. Но също и институционална криза, чието измерение е в постепенното оттегляне на държавата от мисията да образова и формира младите. Тази огромна част от населението е оставена на деформиращите влияния на религиозни движения и структури, чиито интереси са насочени към индоктриниране на новите поколения с догматично-фундаменталистка визия за исляма и неговата мисия. В краткосрочен план настъплението на ислямистите цели да отклони вниманието на обществеността от истинските причини за изостаналостта в икономиката, образованието, гражданските свободи и малцинствените права.
Вместо това радетелите на джихада насочват естественото недоволство на младите срещу Запада като единствен източник на всички злини. По такъв начин се заличава отговорността на арабско-ислямските общества, които продължително време търпяха да бъдат управлявани от диктатори, прикриващи се с националистически и шовинистични лозунги. Дори лидери като Насър, да не говорим за Саддам Хюсеин, Кадафи, Асад (баща и син) и иранските аятоласи, спекулираха и продължават да злоупотребяват с народното недоволство, за да изградят стройни подтиснически системи, превърнали този богат на естествени ресурси и древна история регион в политическата версия на Джурасик парк.
Днес от Атлантическия до Тихия океан сме свидетели на титаничен сблъсък между взаимноизключващи се култури, а не цивилизации, както погрешно твърдеше Самюъл Хънтингтън. Това е смисълът и на “Арабската пролет”, започнала в началото на миналата година, и положила началото на промени с дългосрочен ефект и времетраене.
С това движение за обновление всъщност се поднови и големият дебат между модерните и ретроградните елити в този обширен ареал. Дебат, започнал след 1979 г. - годината, в която аятолах Хомейни създаде своята “ислямска република” в изоставения от шаха Иран. Колкото и да е печално обаче, за всичките тези години на господство на диктаторски и религиозни режими съотношението на силите съвсем не е в полза на истинските реформатори.
Цялата култура преживява дълбока криза. Дори най-изявените поети, писатели, художници и интелектуалци, са застрашени от вълната на религиозния нихилизъм.
Арабската интелигенция е принудена да води борба за оцеляване, дори в най-големите културни цитадели и столици в региона. Може би някой се чуди как е възможно това, след надеждите, които породи “Арабската пролет”?
За съжаление, революционните идеали бяха предадени и новият вид варварство “влезе в къщата през отворения прозорец на демокрацията”. Защото радетелите на “завръщането към корените” се възползваха от новопридобитите свободи, без да вярват нито в свободата, нито в индивида и неговите човешки права, нито в демокрацията. Всякакъв диалог с представителите на този вид ислямски “демократи” е невъзможен! Те просто не вярват в диалогичната култура.
Точно обратното. Онези, които с фанатизъм отхвърлят западния диктат, сами дават пример за крайна враждебност към опонентите си, нарушавайки всякакви норми на поведение и морал. По такъв начин те загърбват своето действително велико наследство, възвисяващо човека. В замяна на това, тези течения, партии и управляващи елити налагат езика на омразата, забраните и отрицанието на всичко, което не се побира в техния религиозен канон.
Освен вътрешните фактори, довели до възхода на религиозния фанатизъм, важна роля играят и външните - всички онези, които са заинтересовани от дълбоката схизма в нашите общества. Все по-често се съобщава за настъплението на тези нови варвари срещу средищата на културата, която те отричат. Под ударите на новоизпечените борци срещу модернизма попадат музеи и културни центрове, театри и кинозали. Особено ожесточени са атаките на тези ислямски пуритани срещу музиката, танца и изобразителните изкуства. Закриват се културни клубове и обществени организации, атакуват се дори профсъюзите.
Същевременно вождовете и последователите на тези ретроградни сили се кичат с етикети от типа “партия на възраждането”, “партия на свободата и справедливостта” или “строители на държавата на закона”.
Какво ни отрежда бъдещето? Няма съмнение, че сегашната вълна на политическия ислям ще определя занапред динамиката на обществено-политическите процеси в страни, които доскоро бяха под петата на военни диктатори.
В крайна сметка обаче рецидивите на антимодернизма нямат перспектива. Те ще бъдат отхвърлени от онези, които вече имат достъп до интернет и сателитна телевизия, влизат в допир с други култури и ценности и преодоляват бариерите на отчуждението, откривайки за себе си глобалните измерения на цивилизацията с главна буква.
Мохамед Халаф