Преди няколко дни, прибирайки се по улица "Иван Асен", се стреснах от фигура, която в първия момент помислих за един от тези актьори, които се боядисват с бронзова боя
и стоят застинали в поза, очаквайки стотинки в шапката. Какво беше учудването ми, когато се вгледах и видях, че това е един сериозен монумент на Светослав Лучников, министъра на правосъдието на г-н Филип Димитров, управлявал между 1991-1992 г., сиреч една година (!).
Почуках по бронза да се уверя, че това не е лоша шега или декор от филм, после пуснах интернета да се ориентирам на коя планета съм се озовал.
Оказа се, че група граждани, организирани във фондация, са си намерили пари и са построили този паметник в квартала ми по самоинициатива. В протокол на Софийска община въпросът се обсъжда на 12.9.2012 г. (поне този протокол е качен), тоест доста след като парите са събрани, а вероятно и статуята отлята. Живея в този квартал и следя, доколкото мога, обществения дебат и трябва да ви кажа, че никога не съм чувал подобно начинание да бъде обсъждано, а гражданите да са канени за мнение.
В първия момент помислих, че общинарите гледат на нашия комплекс "Яворов" като на един вид родно село на партийния деятел, но се оказа, че и това не е вярно - Лучников е роден в Русе, значи версията "да почетем великия човек, тръгнал от нашата кална улица", също не работи. Защо си избраха за жертва тъкмо нашия квартал, защо не го направиха пред централата на СДС - недоумявам? В протокола на общината също не виждам мнения за обществения интерес от този паметник.
В официалните съобщения чета, че г-н Лучников бил автор на един от най-важните закони на демокрацията - този за реституцията на градската собственост и този за компенсаторките. По-добре да не го бяха казвали, защото тъкмо този закон и до ден днешен е един от най-спорните за прехода у нас. Разбира се, трябваше да се раздаде историческа справедливост, но защо тогавашното СДС избърза с реституцията, предварвайки много по-важната приватизация, разклащайки така усещането за справедливост в обществото? Между другото законите "Лучников" се оказаха изключително калпави и оттогава бяха променяни многократно. Познавам хора, получили едни компенсаторки, които продали, но пък после държавата си ги поискала обратно в номинална стойност, така че те сега дължат огромни суми... Дали те ще носят цветя на монумента Лучников - съмнявам се.
Ако някакви публични власти искаха да дадат пластичен израз на възстановяването на историческата справедливост, настанала с края на комунизма, което реституцията целеше, щяха да направят международен конкурс, да обсъждат проектите с гражданите. Подмяната на тази важна тема с персоната на въпросния министър
постига точно обратния ефект: раздразнение, усещане за партизанщина и в края на краищата - за несправедливост.
Въпросът не е в биографията на покойника, да приемем, че е бил верен партиен другар на тогавашните сини.
Представете си обаче колко други като него има - колко министри, колко депутати, 39-те гладували пред парламента, природозащитниците, които милицията би пред "Кристал" през 1989-а... Ще стигнат ли градинките на София за всички? Освен това има и други партии, пак демократи, пак любители на свободата.
Когато мислим за колективна памет на нацията, трябва да спазваме някакви пропорции. Ако подобен паметник се прави на г-н Лучников, какво ли ще трябва да издигнем някой ден на г-н Желю Желев (Бог здраве да му дава още дълги години!), който беше истински дисидент, създател на СДС, първи демократичен президент и тъй нататък?
Вероятно ще трябва да строим монумент поне от ранга на Паметника на Съветската армия?
Първото, което знаем за монументалистиката е, че историческите фигури се открояват от дистанцията на времето, второто - че около тях трябва да има поне минимален консенсус.
Паметникът на г-н Лучников звучи по-скоро като натриване на носа на "комунистите", отколкото като сериозна национална педагогика. По същия начин самите тези комунисти осеяха страната с бронз и мрамор бързо-бързо, за да смажат недоубитата буржоазия
Както е казал поетът, "ведно да се бият живи и умрели". Много тревожна е тази тенденция за покриването на националното пространство с идеологически монументи - може да се сравнят с паметниците от комунистическо време.
Тогава всеки местен партиен секретар гледаше да увековечи някой местен партизанин, за да вдигне престижа на селището си и да привлече височайши гости. Колко тъжно е, че ДСБ, вместо да гледа към това, което се прави в Европа, реши да надцака комунистите със собствените им ритуали, само че с обърнат знак.
Кой подлъга г-н Костов да участва в това? Не ходят ли тези хора по градовете на развития свят, не виждат ли какво се прави там като публично изкуство през последния половин век?
Не е безразлично за гражданите на София и че това съоръжение е непоправим кич, който по стилистиката си напомня дори не на късния соц, а на ранния сталински академизъм от 50-те години. Кой прие този проект, кой го разреши? Припомням, че в същото това време тече дебат за разрушаването на паметника пред НДК за 1300-годишнината, който беше обявен за грозен. В сравнение с това нещо на ул. “Иван Асен” Старчев е просто Микеланджело.
Най-удивителното в такива случаи, е, че подобни монументи се правят по инициатива на частни лица, малко в жанра “гробищен паметник”. Нека бъдем добронамерени, нека не мислим, че Лучников е обезсмъртен от благодарни граждани, спечелили реститути, нека си представим, че това са негови близки и роднини, които просто са имали повече енергия от близките и роднините на многобройните умрели междувременно депутати и министри на прехода. Казали на общината: “Имаме парите, от вас нищо не искаме, ще отчетете един монумент.”
Междувременно общината тотално е занемарила нашия квартал - прекрасната улица “Иван Асен II” е с настилка и дупки от времето на (ранния!) Живков, по малките улички колите паркират от двете страни и преминаването е висш пилотаж, от години не мият тротоарите, кучета ви облайват отвсякъде... С една дума, комплексът е превърнат в гробищен парк, защо пък да не почнем да вдигаме паметници на близките си?
ИВАЙЛО ДИЧЕВ