Фамилията й е Гладуиш по мъж. Иначе е Стефанова. Нана е тв водещата на предаването “Съдебен спор”, което се излъчва по Нова тв. Тази пролет тя сякаш зае ролята на участниците в своята рубрика - досущ като тях седна пред камерата и разказа откровено каква страшна болест я е сполетяла.
Нана е класически музикант. Завършва цигулка и пиано в музикалното училище във Варна.
В България среща съпруга си Джонатан, с когото имат син - Джейсън.
- Намирам ви в болница, но дори и за болестта си говорите през смях. Чий жизнерадостен ген носите, Нана?
- Напоследък, ако не видя няколко дни болница, направо ми домъчнява. (Смее се.)
Знам, че прабаба ми по майчина линия е била толкова жизнерадостна и имала къдрав смях, който е бил много заразителен. Тя е била много интересен човек, сънувала е какво ще й се случи, предчувствала е много. Най-общо казано, е била сензитивен човек. Това се предава на една от дъщерите й, която е моята баба, след това на майка ми и сега на мен. Сестра ми например не е в тази категория на луди в семейството.
Наистина много шамари в преносния смисъл на думата съм получавала в живота си. Все сама съм се справяла, много съм се борила. При толкова трудности, ако човек не види хубавата и добрата страна, трябва да се превърне в тотален депресант и аутсайдер. При мен е обратното - много обичам живота и хората, за мен те са изконно добри, не лоши. Такава ми е нагласата.
Включително когато се раждам, съм била полузадушена - с бяла асфикция.
Бият на майка ми инжекции - това става през 1974 г., за да предизвикат контракции. Не знам как, нещо се увивам около пъпната връв, задушавам се и не могат да ме извадят. Едва са ме спасили. Направил го един лекар, като ме топял последователно в два легена - с топла и студена вода. Дълго време са мислели, че може да имам някакви увреждания.
Като ти тръгне така, явно в един момент трябва да се надсмееш над всичко. Такава карма съм си избрала.
- Мъжът ви такъв човек ли е?
- Още по-позитивен. Аз съм енергична, човек на действието, върша ли нещо, забравям проблемите и така успявам да контролирам страшните ситуации. Но имам моменти на пропадания. И пред хората си рева, то стана ясно. Но мъжът ми (Джонатан Гладуиш, който е англичанин - б.а.) е много различен от българския манталитет на негативизъм и суеверие. Ние вечно смятаме, че нещо лошо ще се случи. Гледаме лошото, даже го и мислим, което е много неприятно.
Докато те - той ми е като пример за западната култура, определено са в по-позитивна насока на мислене и поведение. Винаги очакват хубаво нещо. На нас и поговорките са ни такива - “Много смях не е на хубаво”.
- Двамата защо не живеете в Англия?
- Ние се срещнахме тук, той беше дошъл да работи в БТК. Впоследствие създаде собствена компания. Още като бяхме гаджета, му казах: “Никаква Англия.” Може да е много подредено, със сигурност и стандартът е по-висок, но е студено, не харесвам такъв климат. Аз съм по Средиземноморието, не по балканското, защото то носи друга обремененост.
Сега пак бяхме в Англия. Много ги харесвам, много са интересни като хора. Обичам тяхната сдържаност, която е проява и на изисканост. Но такъв студ, тези хора не се топлят дори в къщите си. Когато е 3 градуса, там е все едно минус 10, защото с влагата покрай морето студът е съвсем различен. Даже питах Родерик - брата на съпруга ми, защо много от хората не си отопляват къщите. Той ми обясни, че
много от англичаните не приемат студа на сериозно
Просто го игнорират. В същото време имало статистически данни, че в Англия умират най-много хора от студ от където и да било другаде по света.
- Върнахте се и почти веднага влязохте в болница, защо?
- Влязох сутринта (вторник),но планирах тази интервенция отпреди 2 седмици. Някъде тогава установих, че имам едно образувание на крака, което се беше появило през последните седмици. Аз се наблюдавам много и мисля, че го забелязах почти с появатаму. Притесни ме, ходих на снимка, на лекар и хирургът ортопед каза, че в случай като моя е желателно да се махне.
- Някаква бенка ли беше?
- Не, не, по-голямо от маслина, под кожата, тип туморно. Още докато ми правеха операцията на крака, ми казаха да не се притеснявам, защото нещата изглеждат добре. Тоест е доброкачествено. Лекарите имат опит и по външни характеристики могат да кажат. Предишния път за зла участ беше обратното.
- Къде се появи това топче?
- На горната част на стъпалото, където започва глезенът. В един момент, като си изпънах крака, си казах:
“Каква е тази кост не на място”
Първо си помислих, че е от ухапване или ударено. Но имам такъв пресантиман към всички неща, които ми се случват, а и съм от хората, които веднага бързат да разберат нещо повече. Не изтраях дълго. На следващия ден бях на снимка, на по-следващия - на среща с хирург. Той ми насрочи дата 13 ноември, защото миналата седмица цялата бях в Англия. Искам специално да благодаря на д-р Стоянов и екипа му от ортопедията на “Токуда”.
- На гости ли бяхте в Англия?
- Да, пътувахме семейно с детето и се видяхме с роднините на мъжа ми. Затова тази манипулация се отложи във времето и се бях поизнервила, защото човек все пак ги мисли тези неща.
До края на тази година, ако главата ми си е още на мястото, ще трябва да дам курбан.
- Защо до края на годината?
- Докато свърши, защото тази година толкова неприятности ми донесе. Имало глава да пати.
Тази операция беше с местна упойка. Няколко пъти съм била под пълна и повече ме е страх от нея. Като дете са ми оперирали очите, имала съм кривогледство. Била съм някъде 5-годишна, упойката очевидно е била много тежка, защото си спомням, че виех като вълк.
Пълна упойка ми сложиха и през февруари, когато оперираха лимфните възли.
Освен това са ми слагали упойка, много близка до пълната, когато ми се наложи да ми направят аборт.
Имах една неуспешна бременност, за съжаление
Проблематична. Тогава много страдах, защото искахме със съпруга ми да имаме дете, но имах гроздовидна бременност.
- Какво е това?
- Т.нар. мола, патологично делене на клетки, в крайна сметка не се появи сърдечна дейност у детето. Това стана в много тежък за мен момент, така че беше логично да се случи и такова нещо.
Но си спомням, че тогава лекарите много се смяха с мен. Сложиха ми упойката, а като ме събудиха, ми казаха, че съм им говорила на английски страхотни глупости.
Бях притеснена и доста засрамена, защото в такава ситуация не можеш да се контролираш. Но съм ги и дразнела.
Българите все очакваме лошото, докато англичаните са позитивни.
И съпругът ми е такъв
Явно и в съзнание, и в безсъзнание, все съм неконтролируема.
- Вие разказвате спокойно за нещата около вас. Как обаче успявате да накарате хората, които участват в предаването ви “Съдебен спор”, да разказват откровено историите си в ефира? Те не се ли притесняват?
- Аз съм стигнала до такъв извод след всичките издания на “Съдебен спор” - когато човек има проблем, даже опитва да привлече към себе си вниманието. Дори се превръща в цел - да дойдат в предаването, за да излеят болката си. Например да се оплачат от баща си, по този начин търсят внимание от роднините или да накарат институциите да се заинтересуват.
От една страна, ние можем да им бъдем ориентир какво евентуално решение ще получат в реалния съд, ако влязат с тези доказателства. От друга, много от тях искат да дадат гласност на проблема си.
Всъщност известните хора са тези, които крият,
не искат да говорят и в повечето случаи не могат да бъдат искрени. Дори не знам как успяват да печелят вниманието, което получават. В по-различни държави от нашата, където и таблоидите им са на друго ниво, има и други нападки - аргументирани, снимани, с всякакви доказателства, с които са подплатени критиките към някого, там хората са по-искрени.
Аз много гледам западна телевизия, където излъчват интервюта с Ерик Клептън, с кого ли не. Ами като ти говорят, то е цяла вселена - за наркотиците, за смъртта на детето си. Но отиват, проявяват чувство за хумор, говорят спокойно. Абсолютно наясно са, че след като се занимават с шоубизнес, трябва да са интересни на аудиторията. Трябва да дават пример, да са част от останалитехора, на които се случват същите неща. Не могат просто да говорят за клипа си или за филма си. Чудесно е това нещо, но аз искам да видя и човека, не само актьора или певеца. Певеца ще го чуя в залата, актьора ще го изгледам по телевизията, но душичката също е важна.
Много ме дразни, като кажат “Аз не обичам да говоря за личния си живот”. Това е най-тъпият и елементарен отговор, който може да се даде, липса на каквато и да е креативност, както и липса на желание да споделяш, а споделянето е в основата на много неща.
- Има ли нагласени ситуации или участници в “Съдебен спор”?
- В “Съдебен спор” хората са истински и говорят откровено. На повечето места по света
подобни предавания се правят с подставени, нагласени хора
Знам за Италия и Америка. Вземат едни хора и им поставят роля и задача. Участниците започват да симулират на базата на някакъв профил, който този човек би имал в дадена ситуация. Не подвеждат чак толкова много, защото може би обявяват, че това не са действителните хора. Но при нас са истинските, затова и толкова им се радвам.
- Много хора се заслушаха във вашата изповед за болестта ви. Защо я направихте, за да им помогнете ли?
- Не, не съм го мислила така. Бях тръгнала да умирам психически, опитвах да се спася. Нещата бяха много страшни и в този месец и половина изживях много пъти живота си, много пъти умрях и пак се родих.
Но откакто започнах да говоря за болестта си, забелязах, че в нашата държава по някаква причина хората наистина се срамуват, гледат да не говорят за този проблем, притесняват се какво ще кажат съседите.
- Само у нас ли е така? Вие пътувате много, какво забелязвате?
- В Израел например не е така. Там нямат никакъв проблем, ходят с голи глави, с къси коси или с кърпи, както си решат. Говорят за това. В Англия също. Например сестрата на мъжа ми е оперирана от рак на гърдата и се е излекувала преди 8-9 години. Тогава обаче тя е живяла във Франция. Когато решава да си махне кърпата, французите, включително и лекарите, са настръхнали, почувствали са се толкова неудобно, че са я накарали да се покрие. Там не приемали да се показваш по този начин. Така че навсякъде е различно.
Но по-скоро говоря за друго. Ние, болните, сме като някакво тайно общество. В един момент по летища, пътища, болници, на всякакви възможни места срещам хора, които ме спират и ми разказват своята история, свързана със същата болест. В магазина една жена ми каза: “И аз съм като теб.” Отначало не разбрах, но
после видях, че е с перука
Явно, че хората имат нужда да говорят, имат нужда обществото да им даде тази възможност.
Все пак аз имам такава професия, в която мога да говоря, дори да си правя експерименти с всичко това, което се случва. Но другите хора няма с кого. Имам един приятел, чиято жена ми разказа как и приятелите, и колегите им се отдръпнали от тях, когато разбрали, че мъжът е болен от левкемия.
Впоследствие е забелязала две неща като причини. Едното е, че не искат да те безпокоят, но не разбират, че в такава ситуация ти най-много имаш нужда от помощ. От друга страна, чувстват някаква неадекватност, не знаят какво да кажат.
Ако нещата се развиват добре, поставила съм си нещо за цел и много се надявам да я осъществя.
- Какво е то?
- Ще се опитам да работя в посока нещо да се промени, поне една група от хора да имат къде да отидат.
- Ще се занимавате с благотворителност?
- Да, искам да направя един център, сдружение. Не знам дали сега му е времето да го говорим, защото още е в зародиш. Тепърва ще ходя в Кипър, Израел. Първо искам да се запозная с международните организации. Искам да направя breast unit (гръден център, от англ. - б.а.). Така ги наричат. Това е център, където жени с рак на гърдата да идват и да споделят, да има психоаналитик.
- Защо центърът ще е за рак на гърдата?
- Мен ме лекуват за рак на гърдата. Нямам тумор, но решиха, че това е диагнозата.
Затова центърът ще е такъв, тъй като различните типове рак са много и не съм подготвена за тях.
- Ще ви оперират ли?
- Не, отказаха. Само една операция имам на лимфните възли заради метастазите, която беше на 23 февруари. Тогава ме оперираха в “Токуда”. След това едните искаха да ми режат цялата гърда, други - частично. Тогава заминах, за да получа различни мнения. В Израел се потвърди патологията, че става въпрос за произход гърда - диагнозата ми е инвазивен доктален карцином. Пишат евентуален произход гърда, защото при мен има засегнати хормони. Ракът ми е хормонозависим. Освен това се оказа, че съм позитивна към един определен хормон ХЕР2, което означава, че раковите клетки са по-агресивни. Затова ме оставиха
още една година на химиотерапия,
която ще е по-лека и ще е във Военномедицинска академия, а не в чужбина.
В същото време съм и на хормонална терапия, за да бъдат потиснати хормоните. Тя обаче моментално те вкарва в критическата възраст. Правим си майтап с приятели, че имам горещи вълни, които ще ме топлят през зимата.
- Как говорите със сина си, на български или английски?
- Ох, много страдам с неговия български. Той говори предимно на английски. Сега е на три, а нивото на езика му е като на 5-годишно дете. Ние си го гледаме вкъщи, не го даваме на градина. При условие че работя веднъж в седмицата, с какви очи ще се погледна в огледалото, ако си изхвърля детето в детската градина в 7 ч и се върна вкъщи да пия кафе и да си пиля ноктите. Повечето жени обаче ми казват, че е егоизъм да го държа вкъщи, защото явно не искам да се разделя с него, пък то има нужда да се социализира.
Защо обаче трябва да се социализира на 3 години, като цял живот ще го прави? По-добре да му дам психическа стабилност с това, че е обичано, гледано, водя го навсякъде, пътува с нас и в чужбина. Изумява ме, че младите българи масово заминават на почивка сами и оставят децата си на бабите.
Само 3 пъти не съм вземала Джейсън (сина й - б.а.)в Израел с нас.
- За химиотерапиите пак ли го водихте?
- Да, беше с нас. Последния път двамата с него скачахме върху леглото и пеехме песен за края на химиотерапията. Голяма веселба беше!