Михаил Таков е роден на 9 август 1960 г. в София. Негов баща е известният български боксьор Атанас Таков, носител на купа “Странджа” през 1957 г. и член на великия отбор на “Спартак” със старши треньор Аспарух Ангелов - Парето.
Михаил Таков е дългогодишен боксьор и капитан на българския национален отбор. Той е носител на бронзов медал в категория до 71 кг от световното първенство през 1982 г. в Мюнхен и на три бронзови медала от европейски първенства. Михаил Таков е световен шампион за военнослужещи през 1983 г. и носител на сребърно отличие от турнира “Дружба-84” в Хавана,който заменя олимпиадата в Лос Анджелис. Осем пъти е шампион на България.
Треньор на годината през 1991 и 2012 година. Първия път се връща от световното първенство в Австралия с 5 медала. След олимпиадата в Барселона обаче е сменен.
Цялата си кариера прекарва в ЦСКА, като след като я приключва, се захваща с треньорска дейност. През годините е дори и президент на клуба по бокс.
След като Красимир Инински спечели изборите за президент на федерацията по бокс, върна Таков начело на националния отбор заедно с Палми Ранчев. На олимпиадата в Лондон взехме бронзов медал чрез Тервел Пулев, а останалите ни трима състезатели се пребориха за място в призовата осмица.
Женен за Ани, има син Атанас и дъщеря Михаела.
- Мишо, за втори път стана треньор на годината. Кое от двете отличия ти е по-скъпо?
- Не знам, но със сигурност сега е по-сладко. Преди наистина имахме по-големи успехи. От световното се върнахме с 5 медала от 6 участници. Но ни крепеше инерцията от старата система, която толкова отричахме. След това съсипахме всичко, за да се опитваме отново да градим. Пробвахме немска система, всякаква. Но се оказа, че от нашата по-добра е нямало.
Сега успехите са по-трудни, няма слаб съперник на ринга. Може би заради това наградата, която спечелих тази година, ми е по-скъпа.
Но може би следващата ще е още по-скъпа. Поне не смятам да се отказвам да работя.
- Само смяната на системата ли доведе до кризата в спорта?
- Да. Забравихме основните правила. Елиминирахме младите, закрихме училищата. Дълги години не се работи по базата. И логичното дойде. Но най-много ни удари принизяването на треньорската работа. Много хора не разбират, че без треньори няма как да стане. Ние с Палми Ранчев само за тренировки си говорим. Всеки ден се учим. Да, ама ако не бе дошъл Красимир Инински да ни извади от нафталина, дали щеше да се получи? Той ни върна в голямата игра.
В България все правим кампании, променяме нещо. То всичко е измислено. Сега направих планове за подготовка и ги променям. Защото ми дават 100 дни лагер и само два турнира преди европейско или световно. А през останалото време какво ще се прави? Пак нещо мислихме, ама друго стана. Поне базата вече е на друго ниво. И на Белмекен да отидеш, и на “Спортпалас”, всичко е перфектно. В “Диана” залата ни е страхотна. Това е стъпка напред. Всичко опира до пари. Но те не трябва да са за награди, а за тренировки. За да се намери спокойствието. То е морковът пред магарето.
Състезателят трябва да може да се издържа с това, че е в елита.
А не да се чуди как да вързва двата края. Наградите ще дойдат, първо трябва да има спокойствие. Не можеш да натоварваш човек до припадък и той да не знае за какво го прави. Да си го изстискал вечерта и на сутринта да искаш същото от него, без той да види, че има бъдеще.
- Ти от кого си се учил на професията?
- От всички. Като се почне от първия ми треньор, та се стигне до последния. Някои не съм можел да ги дишам като състезател, ама по-късно разбрах, че са били прави. И точно когато си мислех, че вече знам всичко, отидохме в Англия в колежа на Ленъкс Луис и разбрах, че съм на нулата. Заради това не спирам да чета и да се опитвам да се подобрявам. Треньорът е всичко в спорта. И психолог, и лекар, и родител дори. Ние сме в целогодишен “Биг Брадър”. Постоянно сме заедно. А виждате, че на третото предаване стават интриги, има лагери. И при нас се получава същото и то в доста по-големи мащаби. И трябва да се справиш. Навремето например, ако Сарафа Тодоров е център, то Тончо Тончев е вдясно, а Свилен Русинов вляво. И във всеки един момент лидерът издърпва останалите. Към добро или лошо. Сарафа обичаше да се хвали, че само той може да спечели медал от голямо първенство. И така отборът функционира, а треньорът балансира.
- В Лондон можеше ли да се представим и по-добре?
- Можеше. И за това ме е още яд. Детелин Далаклиев и Сашко Александров бяха много близо до медалите. Да не кажа, че Детелин бе на крачка от нещо голямо. Но там англичаните бяха опекли работата си. Това го усетих още след първия кръг, в който отсякаха главата на кубинеца. Трябваше да бъдем с две класи над техния, но нямаше как. А Сашко просто прегоря на 1/4-финала. Но пък показа интересни заложби. И ако продължи по този път, ще има и по-големи успехи.
- А защо реши да станеш треньор след края на кариерата си?
- Защото си харесвам спорта. Бях военен. През годината, в която се отказах, вече бях навъртял 47 мача. Предложиха ми да остана в ЦСКА и аз приех. След това набързо стигнах и до националния отбор. Не ми остана време да се занимавам с нещо друго.
- Защо баща ти те заведе в боксовата зала?
- Защото бях много кротко дете. Бой, бели и инат. Ама уникален инат. Махат ми сливиците, а аз искам геврек. И го получих. Щях да се задавя.
Бях много добър по хвърлянето на камъни.
Натрупам ги на купчинка и който мине получава по един. И тогава той реши да ме заведе на стадион “Септември”. При Тодор Чакъров и легендарния Кирил Николов-Замората. Точно се беше пенсионирал. Велекият треньор, който донесе първата титла на футболния ЦСКА. И това бяха първите ми треньори. А аз бях момченце в пети клас.
- Помниш ли си първите боеве?
- Не мога да ги забравя. Имаше един по-голям от мен, редовно ме пребиваше. Тогава нямаше най-малката възраст и винаги отивах срещу по-големи. С две-три години. Ама инат. След това направиха категория “пионери” и ги почнах. Само питах дали е колкото мен и тръгвах. Ама треньорите ме усетиха и започнаха да ме лъжат. На градското бия един, а след това го гледам в старшата. Ама ми казали, че е колкото мен. И така започнах.
- Съжаляваш ли, че така и не стигна до олимпиада?
- Не. Какво да съжалявам. Такива бяха времената. Ако аз съжалявам, какво да каже Петър Стоименов. Който имаше спечелена квота за свръхтежките за Лос Анджелис. Единствената категория, където имаше пресявки. А става въпрос за човека, който наби Ленъкс Луис. Лошото е, че ние останахме прецакани и след това. Медалите, които спечелихме не ги броят за олимпийски.
- А кой ви съобщи, че няма да се ходи на олимпиада?
- Треньорите. И повече не се е обсъждало. Такива бяха времената. Всички бяхме военни или от милицията. Какво да коментираме.
- Сигурно обаче си се срещал с Тодор Живков.
- На няколко пъти. Преди големи първенства винаги ни гостуваше. Дори си спомням и една история, която разказваше. Заседание на Министерския съвет, а Пеко Таков го няма. Пристига със закъснение. И го питат защо. А той заварил митинг пред ЦУМ за печки “Север-Юг”. И започнал да обяснява на хората колко е трудно. И един по един си тръгнали. И като останали само 10-15 човека ги вкарал в мазина да си купят по печка. Използвах я наскоро да вкарам едни деца в спортното училище.
- На церемонията за награждаването, премиерът Бойко Борисов възкликна: още един приятел, когато ти връчи наградата. С него какво те свързва?
- Детството. Прадядо ми Тако се е преселил в Банкя от Трънска Клисура. Той е в основата на рода. Когато съм се родил, всички го чакали да каже нещо. А той ме взел на ръце и отсякъл: Айде и теб да оженя, пък чак тогава да умра! Бил е на 92 г. Стар комита. Умря, като бях в първи клас. Дори имам къща в Банкя. Завещана директно на правнуците.
С Бойко Борисов сме играли заедно на басейна.
- Да не сте се били?
- Може и това да е станало, ама вече не си спомням. Както казах, не сме били кротки деца. Нито в “Коньовица”, нито в Банкя.
Иначе съм израснал около Спортната палата. Татко работеше в студио “Графика”. Хранех се в стола, бях любимец на всички. Облизвах чинията с десерта. Ако не беше спорта, щях да бъда полиграфист в Трявна. Завърших този техникум и там ми беше разпределението.
Но влязох в спортната школа на ЦСКА и кариерата ми на полиграфист приключи. Иначе щяхме да сме колеги.
- А като състезател вършил ли си щуротии?
- Не съм бил кротък. Що шамари съм изял от треньорите. На едно световно в Пуерто Рико подкарах автобуса на отбора. След мен цялата полиция, три патрулки бяха. Доста изпълнения съм имал.
Но за бокса не може да си отличник и спокоен.
Трябва нещо да те ръчка отвътре. Успокоиш ли се, си загубен. Както казах, трябва да си чепат. Но иначе помага много в живота. Доста от нас направиха кариери извън спорта. Той ни е изградил като личности. Мен ме следяха за всяка оценка в училище. Спираха ме от тренировки, ако имам двойка. И така се научих. Станах човек благодарение на спорта. Така е и с много от днешните звезди.
- На награждаването каза, че трябва да си чепат. Точно колко?
- Много. Искат се много качества. Някои твърдят, че спортът ни е за тъпаци. Напротив, той е по-сложен и от шахмата. Трябва да си готов за десетки ходове напред. Да се подготвяш за всеки съперник спрямо неговата специфика. И най-вече е зверски тренировки. По цял ден, по цяла нощ.
- Кой мач няма да забравиш от кариерата си?
- Много са. Имам мачове срещу целия световен елит. Мартинес, Еспиноса, имаше един германец, който след това 15 години бе шампион за професионалисти. С всички съм се бил. И съм ги побеждавал. Няма да забравя една спартакиада на армиите в Унгария. 1981-а. Жребият ме хвърля първо на руснак, после на кубинец. Излизаме, загряваме за първия мач и обявяват 20 минути почивка. Дори не свалих ръкавиците, само поисках масаж. Съперникът ми е познат, срещали сме се. И тогава в другия ъгъл се появява един с глава над мен, сигурно от другата категория. И се започна. Първия рунд го взех, втория той направо ме спря. И стигаме до трети. Застанахме в центъра и започнахме удар след удар. Идва гонгът и аз по въжетата, едва-едва се прибрах в ъгъла. И ми вдигнаха ръката с 3:2 гласа. След това треньорите ми обясниха, че сигурно са ми дали победата, защото съм се прибрал сам. Руснакът останал и треньорите му помогнали. Толкова бяхме грохнали и двамата.
- А спомняш ли си кога доведоха Кубрат и Тервел Пулеви в залата?
- Като бял ден. Бяха с Йордан Гулев и баща им Венко. И Кобрата бе някъде на толкова, на колкото и аз започнах. Харесаха ни залата и останаха. С Кубрат имаме много общо. И при него баща му е бил боксьор. След това и той подкара автобуса на отбора. Страхотни момчета. Минаха през доста трудности, за да стигнат до върха.
Записахме ги в спортното, ама го скъсаха по математика.
И отиде в друго училище в “Младост”. Там изведнъж направи успех над 5. И го върнах обратно. Направих скандал в спортното. Че не могат да го научат на нищо, а момчето си е интелигентно и получава сериозни оценки в другото училище.
- Тервел обаче се отказа от бокса.
- Така е. И ако не беше неговият треньор Бояджиев, щяхме да го загубим. Такива времена бяха. Много ги лъгаха - за заплати, за премии. Нямаха никакво спокойствие. И отиде да стане спасител в Италия. Малцина осъзнават, че да имаме Кубрат например, голяма заслуга има Гриша Ганчев. Невероятен човек. 4 години му даваше заплата неофициално, още толкова и официално. Ако не беше той, щяхме и него да загубим. Бившият шеф на федерацията Марин Димитров ги лъжеше по няколко пъти на ден Веднъж за добро утро и веднъж за лека нощ. А аз направо полудявах. Бях всичко в ЦСКА. И ако не бяха хора като Ганчев, със сигурност щяхме да ги загубим. Заради това искам да му благодаря. Защото и в бокса даде много.
- Очакваше ли толкова бързо да се адаптира Кубрат към професионалния бокс?
- Да. Той има уникален талант. И смело мога да твърдя, че той още не е разкрил потенциала си. И като игра, и като удари. В момента работят много добре с него и ще видите какъв състезател имаме. Всеки преход е труден. Дори през възрастовите групи. Но Кубрат показа, че може да работи по един доста уникален начин. И заради това радва цяла България. Неговите мениджъри си знаят работата. Нямам притеснения от следващите му съперници. На негова страна е младостта и това ще го качи на върха.
- Чел ли си от творбите на помощника си Палми Ранчев, който има и литературни награди?
- Разбира се. Палми първо не ми е помощник. Той ми е партньор. Само с него мога да говоря за тренировки. Като мен се интересува от най-новото в спорта. Страхотен човек, с уникален талант в литературата. Но не ни остава време за нея. При нас е само бокс. Той е като религия.
- Защо и синът ти не стана боксьор?
- Много щеше да стане на майка му. Той си хареса баскетбола. Трето поколение боксьори е малко прекалено. Децата са ми златни. Атанас завърши СУ, сега прави магистратура в техническия. Михаела завърши една филология, сега прави магистратура в славянска. Тук е мястото да благодаря на Ани, че толкова време е до мен и ме подкрепя. Прави са хората, като казват, че зад всеки успял мъж има по една силна жена. Без нея нямаше да съм това, което съм.
- Откога сте заедно със съпругата?
- Запознахме се през 1982 година. Значи вече 30 години сме заедно. Много съм и благодарен. През тази година съм се задържал у дома по празниците. Преди това бяха нескончаеми лагери.
Миналата Коледа също бяхме в залата, за да се подготвим за Лондон. Без нейното разбиране нямаше да съм това, което съм. Малко бяха резервирани, като ми предложиха отново да съм национален треньор, но след това застанаха твърдо зад мен.
- Как виждаш бъдещето на бокса?
- Трудно ще е. Но пък в живота няма лесно. Сега предстои нова революция, която се прави от международната федерация. Въвежда се някакъв професионализъм, което ще промени коренно нещата. И ще трябва да се адаптираме към новата обстановка. Иска се доста смелост да се опълчиш срещу сегашната обстановка в бокса. Става въпрос за професионални организации с милиони долари, които имат подкрепата на медии, промоутъри и всичко. Но пък лапат готови състезатели. Единственото, което ни очаква, е много работа. А това не може да ме уплаши.
- А има ли резерв в българския бокс?
- За съжаление през последната година не успях да видя младите. Просто бяхме съсредоточени върху олимпиадата. Тази година ще бъде за тях. Имаме страхотни момчета, които ги тренират, и съм сигурен, че ще намерим таланти. Българинът е талантлив и когато се хване да работи, няма кой да го спре.