Проф. Драгомир Драганов
Това, че премиерът възложи на БАН да подскаже как да вървят отношенията ни с Македония, е хубаво. Най-сетне и “феодалните старци” да свършат нещо полезно за изпълнителната власт.
Пък могат да научат на нещо и външното ни министерство. Иначе ще продължим да се питаме там какво точно работят.
Само дето едно не мога да разбера – защо точно ние трябва да установяваме “добросъседски отношения” с Македония? Че кога не сме водили такава политика? Първи в света ги признахме като независима държава още в началото на 1992 година. Лично президентът Желев буквално изнуди Елцин, за да стори същото и Русия.
В продължение на две десетилетия македонски младежи се обучават в нашите висши училища. А ние, преподавателите, сме свръх толерантни към тяхното незнание.
На десетки хиляди жители на Македония, включително и на един бивш министър-председател, България даде наше гражданство. При това с ясното съзнание, че основната цел на повечето от тях беше да се вмъкнат в Европейския съюз през задния вход, т.е. без визи.
Не заехме ли благожелателна спрямо Скопие позиция при конфликта в Косово? Не му ли подарихме и малко военна техника, ей така, пак по “добросъседски”?
Какъв “добросъседски” отговор получихме в замяна на всичко това? Ами предимно хули и нестихващи опити да се откраднат не отделни части, а направо огромни късове от
националната ни история.
Добре поне, че тя е “само” на 1331 години...
Този месец пък македонската ще навърши цели 20! Защото, каквито и величествени монументи да се вдигат в Скопие, истината е, че до 1992 г. никога не е съществувала македонска държава. Имало е само територия, поделена между Гърция и България, а след Първата световна война – и Сърбия.
А и Василий ІІ е известен като “българоубиец”, а не като на македонци. Просто защото такива в историята не е имало...
Впрочем от чисто формална гледна точка държава Македония няма и сега. Все още официалното й название според документите на ООН е БЮРМ (бивша югославска република Македония).
Няма да се връщам далеч назад в историята. Само ще припомня две неща.
Първо, когато през 1941 г., след като България се присъединява към Тристранния пакт, Германия й предава за администриране окупираната от нея Вардарска Македония като част от разгромената Югославия. А даже и учреденият Покрайненски комитет на Югославската комунистическа партия за Македония (ПКМ) начело с Методи Шатаров отхвърля директивата да започне въоръжена съпротива и отказва да приеме българската войска за окупаторска.
Едва след смяната на пробългарското ръководство на партията под натиск на Коминтерна ситуацията се променя. Но до 1944 г. в борба с български полицейски и военни органи загиват точно 445 души – факт, който свидетелства за малочислеността на организацията на съпротивата в администрираните от България територии.
Второ, през целия период на “бугарската окупациjя” статутът на “окупаторите” е доста странен. Те са поставени от Германия в ролята на “наематели”, а не на “собственици” на “новоприсъединените земи” както в Македония, така и в Беломорска Тракия.
Пояснявам това, защото ни предстои да отбележим 70 години от спасяването на 49 000 български евреи от “старите земи”. Предстои ни вероятно да преживеем и поредната антибългарска истерия относно депортирането на 7144 души от Вардарска Македония. Формално обаче те се водят сръбски, а не български граждани. Даже представителят на Гестапо в България - Данекер, многократно заявява на комисаря по еврейските въпроси, че ако българите не сътрудничат в набирането на „македонската” и “тракийската” квота (общо 11 000 души), те ще бъдат взети и без съдействието им, тъй като преди всичко били германски.
Така че моят съвет към колегите от БАН, натоварени да изработят документа за “добросъседски отношения” на България с БЮРМ, е да поизчакат малко, за да видим какви “добросъседски” върхове ще изкачи този път антибългарската й кампания. Може пък лека-полека македонците да се вразумят...
Макар че лично аз не спирам силно да се съмнявам.