- Защо напуснахте БСП, г-жо Баева?
- Не съм напуснала, а съм отпаднала от БСП. Не членувам в нея, след като моята организация по местоживеене се саморазпусна преди години с мотива, че политиката на БСП (тогава беше управляваща) не отговаря на техните виждания за лява политика. Миналата година се опитаха да възстановят организацията, но се оказа, че са твърде малко и твърде възрастни, и отново се отказаха.
- Отпадането ви от БСП беши ли и в знак на някакъв протест?
- Не съм напуснала в знак на протест - това време отмина с 90-те години. Моите идейни убеждения наистина се леви, но се отличават от онези на БСП. За мен тя е прекалено прагматична и склонна към всякакви политически експерименти. Само че
идейната еволюция на БСП не започна при Станишев, а при Първанов.
А и отдавна не се занимавам с политика.
- Въпреки че не се занимавате, ще попитам каква е оценката ви за премиера Борисов и неговия стил на управление?
- Стилът на премиера Борисов несъмнено е феноменален, неслучайно толкова често го сравняват с Живков. И той като Живков умее директно да общува с редовите българи, заобикаляйки държавните институции. Проблемът е, че при демокрацията има разделение на властите и управленските решения трябва да минават през избраните с такава цел институции.
Докато г-н Борисов демонстративно обявява решенията си пред всички, също толкова демонстративно ги сменя, когато среща обществена съпротива - този стил очевидно е далеч от демократичните процедури.
С други думи, Борисов е умел и ефективен популист - умее да печели симпатиите на хората, но яркият му медиен образ всъщност пречи да се разбере какво наистина става в управлението на държавата.
- Преди време се вдигна голям шум, че Бойко Борисов влиза в учебниците по история. Кога и как трябва да се пише за днешните властници?
- Не страдам от предубеждения към хронологичните граници на историята. Може да се пише исторически за всяко време. Спорът не беше дали може да се пише за Бойко Борисов, а
дали Борисов трябва да влезе в учебниците по история. Но и по този въпрос практиката в развитите държави е почти еднозначна - в учебниците се пише за станалото "вчерашния ден", защото учениците са бъдещи пълнолетни граждани, те много скоро ще гласуват и трябва да знаят кой и как управлява в момента.
Това, което е недопустимо, е в учебниците да има политически оценки. Така че правителството на г-н Борисов, което управлява от 2009 г., няма как да не бъде споменато в учебниците по българска история. Същото ще се случи и със следващото правителство, което всички заедно ще изберем през тази година, а за целта младите българи трябва да знаят какво става в момента.
- Твърдите, че книгата ви за Тодор Живков е първата обективна негова биография. Как да повярваме, че е така, след като и вие, историците, твърдите, че трябва да минат поне 50 години, за да стане възможно това?
- Да, написах това, когато излезе книгата, защото дотогава за Живков се пишеше или само хубаво (преди 1989 г.), или само лошо (след това). Аз се опитах да го представя като "герой на своето време" - с всички възможности и ограничения на епохата и с неговите специфични черти, отразяващи състоянието на българското общество.
Що се отнася до задължителната дистанция във времето - 20 или 50 г., никога не съм била привърженичка на тази теза. Още създателят на историята като наука Тукидид е демонстрирал, че аналитично може да се пише и за събития, в които историкът е участвал. Въпросът не е в дистанцията на времето, а в уменията на историците.
- Има ли я още носталгията по Живков?
- В началото на 90-те години на миналия век нямаше никаква носталгия. Напротив, Живков беше силно мразен. Добрият спомен за него дойде с обедняването на големи маси българи, което ги накара да си "спомнят" колко сигурни бяха доходите им при социализма и удобно да забравят колко недоволни бяха по онова време от дефицитите и от недостъпните западни стоки, да не говорим за политическите свободи.
- Докога ще има носталгия до онова време?
- Докато повечето българи не започнат да живеят много по-добре, поне колкото в изпадналата в криза Гърция.
- Вие сте съавтор на книгата "Българските преходи 1939-2002". Кога ще завърши преходът, който започна след 1989 г. и в който живеем почти четвърт век?
- В нашата книга за българските преходи ударението е поставено върху убеждението, че исторческото развитие е непрекъснат процес, в който периодично настъпват големи промени - такива, каквито изживява България по време на Втората световна война и в годините след 9 септември 1944 г., както и онези, които изживяхме от края на 80-те години до средата на първото десетилетие на ХХI в.
Смятам, че последният български преход завърши с приемането ни в Евросъюза.
Целта, която си поставихме в началото му - парламентарна демокрация и пазарна икономика, през 2007 г. беше не само постигната, но и оценена отвън - от ЕС, затова ни приеха.
Съвсем друг е въпросът, че почти всички през 1989 г. бяхме убедени, че вървим към по-добро общество и, че когато преходът завърши, ще живеем не само по-свободно, но и по-богато. За някои така и стана, но за повечето - съвсем не. Оттам идва и голямото разочарование и нежеланието ни да признаем, че преходът е завършил.
Както казват - внимавай какво си пожелаваш - пожелахме си капитализъм и го получихме, макар и не такъв, какъвто го виждахме във филмите и при екскурзиите в чужбина. Тогава може би и защото бяхме свикнали да не вярваме на комунистическата пропаганда, смятахме, че капитализмът ще ни осигури достъп до дефицитни блага. После обаче болезнено се уверихме, че той не осигурява благоденствие на всички, а само условия за конкуренция, при която едни успяват обикновено за сметка на други.
- Има ли тайни и неизвестни неща от този преход?
- Има, разбира се, и те не са малко. Никоя историческа епоха не е лишена от тайни. За много неща няма запазени документи, за други вече няма и живи свидетели, например за много от договореностите за началото на прехода, за икономическите преобразования, за политическите договорки вън и преди официалните преговори. Но така е в историята.
Ние, историците, проследяваме само най-важните събития, на основата на които очертаваме общата картина. Докато цялото е много по-сложно, почти за всеки детайл от прехода може да се направи отделно изследване - за личностите, датите и събитията.
- А има ли нещо, по което всички преходи си приличат?
- Да, нашите преходи си приличат. Първо, по това, че винаги ни изненадват и все се оказваме неподготвени. Второ, по външната им обусловеност. Трето, по голямата гъвкавост на част от участниците, които лесно се приспособяват към всяка промяна. Четвърто, по високата им цена - за щастие при сегашния ни преход няма толкова много избити хора, както става след края на войната, но човешката цена не е никак малка - тя се вижда ясно в демографския ни срив.
- Можете ли да прогнозирате какъв ще е следващият преход?
- Страхувам се, че заедно с ЕС влизаме в нов преход - към нова икономическа система, защото очевидно господстващият с десетилетия неолиберализъм създава повече проблеми, отколкото може да разреши.
Ние заедно с развития Запад сме част и от друг глобален преход - към нов световен ред, чиито контури още трудно могат да се определят, но е ясно, че САЩ няма да са единствената голяма сила. Преди двадесетина години гледах на прехода с огромна надежда, но вече съм реалистка и знам, че промените невинаги носят само добро.