“Митко ли, той много се изложи. Не беше като първия Митко - партизанчето, дето съм му стоял на чина в училище “Неофит Рилски”.
И баща му бай Трифон не го одобряваше”, реди възрастен съсед на славната партизанска фамилия Палаузови на ул. “Мара Гидик” в покрайнините на Габрово.
Там, в боядисана в жълто двукатна къща, на метри от заключената с катинар къщурка музей “Митко Палаузов”, е преминал животът на втория син на Трифон Палаузов, пак Митко.
Мъжът, когото повечето определят като хулиган, побойник и неуправляем гамен, приключи земния си път преди 2 г. и половина след мъчително боледуване от рак. Митко обаче ревностно пазел паметта на брат си, най-младия партизанин, убит на 1 април 1944 г. на Осеникова поляна.
Преди смъртта си, на 56-годишна възраст, той дори възнамерявал да ремонтира и отвори отново къщата музей, за да се помни 13-годишното момче герой, разказа пред “24 часа” съдружникът му Христо Христов.
След 9.IX. партизанинът Трифон Палаузов, който губи в сражението с жандармеристите на Осеникова поляна съпругата и сина си, се жени повторно за Величка, вдовицата на свой боен другар. Ражда им се дъщеря, която наричат Сашка - на партизанското име на Ганка Палаузова.
Сина кръщават с името на убитото 13-годишно дете. Затова от малък лепват на втория Митко прякора Партизанчето, с който го познават в града.
“Баща ми беше моят идол. С него бяхме добри приятели, между нас имаше силна връзка. Никога не ми е натяквал, че не съм като брат си, не е създавал у мен комплекс за малоценност. Винаги е бил добър с мен.
Съветвал ме е, но е уважавал решенията ми. Създавал съм му много главоболия, но затова са бащите - да прощават”, казва пред “24 часа” през 2007 г. Митко Палаузов.
Не му допада, че от партията са подредили живота му 20 г. напред. Пратен е да учи в Морското училище в Бургас, оттам трябва да отиде във Военноморското във Варна, после в Генералщабна академия в СССР.
Дръзкият младеж се разбунтувал, не искал да става военен. Отишъл в казармата, после започнал като таксиметров шофьор, работил като докер, боядисвал комини.
“Понеже знаех, че заради баща ми няма да посмеят нищо да ми направят, си развявах коня. Това беше истината - какво да си кривя душата. Доста съм се бил. Все уж, за да защитя някаква справедливост, ама всичко завършваше в ареста за 24 часа.
Винаги съм бил свободен, бягах от нормите - заведения, момичета, веселби. Нещо, което за мен беше естествено, но не се приемаше от тогавашния морал. Затова, когато баща ми почина през 1979-а, от милицията започнаха по-сериозно да ме натискат, споделя пред приятели Митко.
“Като че ли той през цялото време искаше да се отърве от опекунството на баща си. Бай Трифон искаше да види в негово лице малкия Митко”, спомня си писателят Христо Стоянов. Като момчета в Габрово те играят заедно. 35 г. по-късно пак се срещат и поддържат връзка до смъртта на Митко.
Скандалният автор на забранената книга “Скритият живот на една помакиня” разказва любопитна случка, която се носи като легенда сред по-старите габровци.
“Бай Трифон построил новата къща до музея на сина си и една нощ чува шум от старата постройка. Той беше и нещо като екскурзовод и имаше ключ. Гледа в антрето, няма никой. Втората стая - никой.
Накрая повдига капака на скривалището и вижда как Митко прави секс с някакво момиче. Изпразва цял пълнител на пищова си в скривалището с викове: “Ти ли ще петниш името на сина ми, бе!”, сякаш другият Митко не е негов син.
Слава богу, не бяха пострадали нито Митко, нито девойчето. След тази случка му взеха пистолета, нищо, че беше активен борец”, разказва писателят. Според него всичко това било съпротива на един човек, роден за водач.
“Оказа се всъщност много мъжко момче. След два неуспешни брака, той отгледа сам децата си от втория.
Издържаше сина си Станислав, който бе приет да учи архитектура в София. След кончината му момчето не можеше да се издържа, наложи се да прекъсне.
Някогашният гамен се превърна в много отговорен и примерен баща. Имаше фирма за наземно строителство. Никой не може да каже, че е прал парите на баща си. Беше недолюбван и от комунистите, и при демокрацията”, обяснява Христо Стоянов.
Прероденият брат на партизанчето също не харесвал политиците. Имал много добро отношение само към тогавашния кмет на Габрово Томислав Дончев. Настоящият министър по еврофондовете в началото на новия век се застъпил паметникът на Митко Палаузов да остане в градинката пред училище “Неофит Рилски”.
Съседи на монумента тогава направили подписка за махането му, защото не искали децата им да играят край фигура на дете с пистолет.
И друга битка на баща си продължил в годините Митко - да се противопостави на художествената измислица за детето герой, така нужна на социалистическата пропаганда.
Вторият Митко разказвал, че брат му не се е втурнал срещу фашистите с 2 пистолета, а е загинал трагично. След като баща им става партизанин, полицаите започнали да тероризират жената и сина му.
Нямало къде да оставят детето и затова го взели със себе си. Убитият Митко е изпратен с майка си и с ранени партизани в землянка на Осеникова поляна - уж далеч от сраженията.
След Балванската битка жандармеристите намират скривалището. Убиват всички, ограбват пръстени, изваждат с щик златните зъби и оставят разкъсаните тела. Така ги намира бащата, събира ги парче по парче.
Години по-късно Трифон Палаузов издирва убийците и ги предава на съда. Намира халката и златните зъби на Ганка, добавя своята халка и си прави пръстен. Митко го дава на големия си син Трифон да го носи и пази като семейна реликва.
Колкото до мита за детето герой, създаден от партийната идеология, вторият Митко твърди, че неговият баща не бил съгласен с изкривяването на фактите. Дори започнал съдебно дело срещу писателя Марко Марчевски за неверните интерпретации в книгата му “Митко Палаузов”. Но един път написани, нещата се приемат за истина и трудно можело да се отрекат.
Въпреки несъгласията на бащата тази книга претърпява 8 издания. Делото е прекратено поради смъртта на Палаузов.
Недовършено остана и намерението на втория му син да ремонтира и отвори отново къщата музей “Митко Палаузов”.
“Щяхме да започваме със собствени средства да я възстановяваме. Дори беше говорил с Историческия музей да му върнат вещите от нея, но ракът го свърши само за 25 дни”, разказва съдружникът му Христо Христов.
Запознават се 12 г. преди кончината на Митко. “Животът ни събра, правехме ремонт на едни машини, после втората тръба на тунела на Дупница, вдигахме вятърни генератори из Добруджа и тон не сме си повишили”, връща се в спомена инженерът.
Той научава първи тежката диагноза - напреднал рак на белите дробове с разсейки в мозъка. Преди това Митко смята, че е настинал, защото леко понакашлял.
“Беше здрав като скала и на лекар не беше стъпвал. Един ден както работехме, започна некоординирани движения с едната ръка. Заведох го в болницата и докторът ме извика: “Нищо не може да се направи, въпрос на дни е”, каза лекарят”, спомня си Христо.
В последните си земни дни обезболявали Митко с морфин и той дори не познавал приятеля си.