МАРГАРИТА ПЕТКОВА, поетеса
Cвикнахме с пукотевицата. Всеки ден. И всяка нощ, не само новогодишната. Трещят пиратки, свистят фойерверки, думти канонада от всякакви средства за вдигане на шум по случай рожден ден, футболен мач или просто напоителен купон с веселба като за последно.
И сред тези стряскащи изстрели някои се оказват фатални. Четири такива, възпроизведени в семейно жилище, между четири панелни стени, в съседство с други отгоре, отдолу, отстрани, са причина за трагедията на едно българско семейство. За пореден път ще употребя квалификацията средностатистическо. Не за друго, а защото този род деяния наистина започват да стават осреднени величини в статистиката. А лично аз с това не мога да свикна. И не искам.
Оставям настрана причините, довели един баща в Пловдив да стигне до отчаянието на хладнокръвно убийство на собствените си деца и тяхната майка. На най-милото си, както казва народът ни. Може да ви прозвучи кощунствено, но аз го разбирам.
Кочо Чистеменски не постъпва ли по същия начин? Влиза в историята с това, че сам слага край на живота на жена си и детето си, след което довършва и себе си като върховен подвиг в името на свободата. Не бързайте с прибързаните възражения. Не оправдавам Георги Тепавичаров. Не оправдавам убийството и самоубийството. Не оправдавам най-вече държавата, в която това се случва.
Всяка седмица. Легендарният Кочо спасява семейството и себе си от поругаването и робията. От разбеснелия се башибозук. Тепавичаров действа, колкото и да не сте съгласни с мен, ръководен от същите причини. Спасява се от тегнещите над най-близките му непосилни задължения по кредитите си, които няма как да погаси, от разбеснелите се колекторски фирми с ежедневния упражняван от тях психически тормоз, от унизителното шушукане зад гърба му и сочене с пръст от страна на познати и съседи.
Опааа, дойдохме си всъщност на думата. Дойдохме до това, което мен ме насочва към едно лично мое вътрешно и морално разследване. Другото - на самия акт - е работа на компетентните органи.
От дете знам, че е важно да имаш добри съседи, че те са по-важни от роднините. Защото, каквото и да ти се случи в този живот - и добро, и лошо, първо до комшията ще опреш.
Роднините обикновено живеят на по-малко или по-голямо разстояние. Няма от Пловдив да тръгнеш към Чепеларе в 9 вечерта за чашка захар, ще звъннеш на съседната врата. Като му свърши на съседа олиото - ще звънне на теб, няма да хване влака за Русе, за да заеме от чинка си по бащина линия.
Елементарни отношения. Така се е правело от векове. По силата на тези взаимоотношения, особено в панелните обиталища, пръв чуваш кой на кого крещи, кой се весели, кой пее фалшиво и кой прави ремонт.
И на този общ звуково-опознавателен фон как така никой не чува не един, а четири изстрела, произведени от револвер без заглушител.
И никой не забелязва, че след тях настъпва необичайна тишина в жилището, което вече е местопрестъпление. Да бе - във вълче време живеем, традициите не са това, което бяха, всеки е затворен в собствените си проблеми и собственото си нерадостно битие, никой не иска да си слага пръста там, където скърцат я врати, я отношения...
Ясно е защо. Но редно ли е? И кое не е в ред, та стигнахме до това омерзително отчуждение. Свити в яките си, загледани в протритите си обувки или собствения си пъп, стискащи мрежичката с хляб и две кофички мляко или пакетите с маркови надписи, ние престанахме да вдигаме очите си към очите на другите.
Наблъскани в асансьора, който скърца между етажите, понякога и едно "здравей" забравяме да смутолевим, да кимнем с глава поне, нежели да се усмихнем на излезлия от съседната нам врата, също като нас свит в протритата си или кожена яка.
Няма да ви питам защо. Много добре си знаете отговора. И не зная дали всъщност не сте по-прави от мен, която упорито продължава да поздравява широко усмихната и онези новонаселили се комшии, белким разберат, че така е прието да се прави и така продължават да правят хората, които са останали да живеят в родните им села. "Ни чул, ни видял" се превърна в лого на държавата ни.
Известната от панаирите статуетка на трите маймунки със запушени очи, уши и уста е на път да замени герба ни. Тъжна истина.
Да сме наясно - не обвинявам никого. Казах вече - по улиците на България пукотевиците са нещо толкова нормално, колкото и воят на линейките и полицейските автомобили. Изстрелите от телевизионните екрани - също. Гръмнало се четири пъти зад стената - защо ти е да си слагаш таралеж в гащите и да звъннеш да попиташ какво става.
Остави другото, ами може и да те овикат, че си вреш гагата, дето не ти е работата, вместо да си гледаш собствения хал. 6,3 милиона от българите живеят под социалния минимум. Внимавайте утре безизходицата да не се настани трайно и във вашата жилищна площ. И да превърне и нея в местопрестъпление от битов характер. Ясно е, че комшулуците в душите ни са зазидани. Дано не безвъзвратно. Дано, ама надали.