Владимир Левчев
“..ПРЕЗ деня неуморно изграждам, през нощта без пощада руша.”
Димчо Дебелянов
Дано служебният премиер да работи повече за “мълчаливото мнозинство” на българския народ до изборите и по-малко да се влияе от тези стотина-двеста или петстотин човека, които сега от парламента ще се преместят да викат под неговия прозорец... Това пожелание написах на стената си във фейсбук онзиден, когато президентът Плевнелиев съобщи своя избор. Не знаех нищо за служебния премиер, нито за повечето от министрите му. Сега знам, каквото чета във вестниците за тях.
Надявам се обаче, че всички те са доказани професионалисти в своята област, какъвто е актьорът Владимир Пенев, когото познавам. Защото това трябва да бъде по-скоро експертно, а не партийно правителство. Но премиерът Райков също така каза, че макар и непартийно, правителството му не е антипартийно.
Бих искал да коментирам малко повече за това: какво е мълчаливо (или безгласно) мнозинство. И защо смятам, че наистина е добре не-партийността на кабинета да не означава антипартийност.
Ето един пример за безгласно мнозинство. БСП декларира победа на референдума за АЕЦ “Белене”. Но каква беше истината? На него гласуваха малко повече от 20% от легитимните гласоподаватели. И само 60% от тях гласуваха “за”. Мълчаливото мнозинство са останалите близо 80% български граждани, които не гласуваха и с това казаха, че въпросът, зададен на референдума, не ги интересува или е неясно поставен, или не е изобщо въпрос, който трябва да се решава на референдум. Мнозинството, за съжаление, обикновено е мълчаливо. Или остава безгласно. Затова разни гласовити хора биват овластени (или се самоовластяват) да говорят от името на мнозинството.
В началото на масовите протести от края на миналия и началото на този месец мълчаливото мнозинство подкрепяше протестиращите срещу непосилните цени на тока и монополите в енергетиката. Впоследствие обаче по мое мнение протестът беше отклонен умишлено в друга посока. Или в различни други посоки. С цел да се създава хаос или с тясно-политически цели, нямащи нищо общо с цените на тока.
Станишев наскоро свърза протестите за тока с референдума за АЕЦ “Белене”. Е, значи изплюха камъчето! Руско-българската енергийна мафия се е опитала да яхне протестите за тока, защото им се отне голямата баница АЕЦ “Белене”, плащана от данъкоплатците. Лидерът на “Атака”, струва ми се, също служи по-скоро на руските, отколкото на българските национални интереси. Въпреки че над 90% от нашата енергия са свързана с Русия, западните страни (разбирай ЕС, защото оттам получаваме помощи) били според него неоколониалисти! И трябвало да бъдем независими именно от тях.
На протестите, които уж бяха за тока и против монополите, се заговори за “смяна на системата”. Сякаш парламентарната демокрация като система има алтернатива освен някаква форма на диктатура – комунистическа или националистическа, брежневска или путинска. Заговори се и за забрана на партиите. Но ако погледнем към историята, ще видим, че забраната на партиите винаги е водела до някаква форма на диктатура.
Където няма партии, има по-малко участие на безгласното мнозинство във властта.
Поиска се да има безпартийни, мажоритарни кандидати. (Не че нямаме такива и сега!) Но нали и безпартийните кандидати трябва да бъдат лансирани от някого? Как ще ги опознаем или изобщо ще разберем за съществуването им, ако нямат пари за телевизионно време, агитация, видимост? За тези неща трябва някой да плати. И който плати повече, той ще вкара своите независими кандидати в парламента. Но дали те ще бъдат наистина независими? Партийната платформа и многопартийността на системата осигуряват много по-голямо право на избор на хората, много по-добра чуваемост на безгласното мнозинство.
Ако протестиращите могат да се споразумеят за някаква обща политическа платформа, защо не създадат своя партия и не излъчат свои кандидати за изборите? В момента те не представляват никого освен себе си – не са избрани от мнозинството. Именно изборите в една многопартийна демократична система, както и референдумите са гласът на народа.
Когато ругаем политическата класа, когато оплюваме и прогонваме възвеличавания до миналата година народен месия, не трябва да забравяме, че политиците са хора, които ние сами сме избрали. Цар или пъдар – те са това, което ние сме. Те са избраниците на народа. Така че опитите да въведем някакъв допълнителен филтър за политиците освен изборите е всъщност опит да въведем контрол върху собствения си избор.
Борбата с корупцията трябва да започне с промяна в начина на мислене. А това е най-трудното нещо. Страната ни се променя с времето, България днес не е това, което беше през 90-те. Но нашето мислене не се е променило.
От две десетилетия постоянно чуваме: “България е на дъното. Никога не сме били по-зле от сега!” Е, как така все сме на дъното и все не стигаме това пусто дъно?... Уви, светът е това, което мислим. С нашите мисли и дела ние правим България. И политиците ни са такива, каквито сме ние.
Гражданското общество е постоянно действащ механизъм в една действаща демокрация. То е постоянен контрол на институциите. А не революционно разрушаване и преизграждане на институциите. Какво правим ние? Както е казал поетът в своята “Черна песен”: “През деня неуморно изграждам, през нощта без пощада руша.” Това правим.
По-добра система от тази, която сега имаме, от парламентарната демокрация, не е измислена никъде по света. Проблемът не е в системата, а в начина на мислене.
Как орел, рак и щука теглят колата ( по П. Р.Славейков), видяхме и от опитите на протестиращите да артикулират някакво смислено общо политическо послание. И дори да се съгласят до кого точно да адресират посланието си. Някои искаха парламентът да продължи да работи, други да се разпусне, някои искаха президентът да действа веднага, други – да подаде оставка.
Не ни трябва революция, а разумно дясноцентристко управление. Едно правителство, което ще има мандата и силата да се пребори не с чуждестранните, а с нашите родни монополи. И ни е нужна реформа в съдебната система, така че тя най-сетне да почне да действа. Законите не само да се пишат и пренаписват постоянно, а да се изпълняват.
Ако продължим алегорията за орела, рака и щуката, в едно демократично граждансто общество трябва да има място за всеки да следва своя собствен път. Без да се налага всички да теглят общата волска каруца. Можем да делегираме волската работа на избраните от нас политици. А всеки от нас в това време може да работи за себе си, вместо да чака държавата да му даде всичко. Като работим за себе си умножаваме и богатството на държавата.
А когато имат общи искания, хората в едно гражданско общество се обединяват. И ги постигат – или с ясно адресирани протести, или с избори.