Владимир Левчев
Този текст донякъде е плод на размисли върху филма “Хана Аренд” на Маргарете фон Трота, който бе показан наскоро в София. Самият филм е плод на размисъл върху идеята на Хана Аренд за баналното зло. Книгата на Аренд “Айхман в Ерусалим: репортажи за баналността на злото” (изд. “Сиела”) – публикувани в “Ню Йоркър” през 1963 г. – се посреща от мнозина с неразбиране, остри критики и обвинения към Аренд, самата тя от еврейски произход, че защитава нацисткия престъпник Айхман.
Айхман е един технократ, изпълнителен, но ограничен, без въображение, който методично се заема със задачата да осъществи “окончателното решение” на еврейския въпрос, което нациският лидер е замислил – изтреблението на милиони евреи.
Айхман, изглежда, не си дава сметка, че стриктно изпълнявайки поставената му от фюрера задача, е извършил огромно зло.
Той просто е бил изпълнителен чиновник. Като при действието на една машина, важното при него е бил коефициентът на полезно действие, ефективността при изпълнението на поставената му задача.
Това, че злото е “банално” и неосъзнато, не го прави по-малко зло, а напротив. На 31 май се навършиха 51 г. от екзекуцията на нацисткия военнопрестъпник, който се е укривал почти 17 г. след войната.
* * *
Светът ще загине от “баналното зло”. Злото, което не знае, че има обективно добро и зло. Думата “добро” може да означава две неща, което става ясно, ако помислим за обратното на “добро”. Както разсъждава Ницше в “Към генеалогията на морала”, обратното на добро може да е или “лошо”, или “зло”.
Но “лошо” не е морална категория. Една работа може да бъде лошо свършена. Или добре свършена. Независимо дали е работата на Айхман, или на Леонардо да Винчи.
За технологичния манталитет на днешния човек има само добро и лошо – като резултат. Доброто има по-висок, а лошото по-нисък коефициент на полезно за целта действие. Човекът става машина. Машината може да е лоша, но не може да е зла. Машината просто изпълнява задачи. Това е баналното зло. Механичното зло.
Моралният релативизъм на постмодерния човек е смъртоносен за човечеството. Моралният релативист казва: Злото е относително. Което е зло за теб, може да е добро за мен. Всъщност има два вида морални релативисти.
За Осама бен Ладен и неговите привърженици да се убиват невинни хора в името на “добрата” идея, е добро. Свещената цел оправдава всички средства. Има и по-тривиален вариант на същото: моето добро е моят личен интерес. Няма друго.
Постмодерният либерал би казал: Не можем да съдим никого затова, че е различен, че принадлежи към различна култура. Не можем да съдим дори човекоядеца, че яде хора. Това е нормално в неговата култура.
Фундаменталистът, което би трябвало да е обратното на либерал, крайно нетолерантният човек, на практика разсъждава по подобен начин: което е зло за чуждата култура или религия, е добро за моята – правилната.
Изглежда, и в българската култура се приема за нормално това, че “интересът клати феса”. А “законът е една врата в полето – можеш да минеш през нея или да я заобиколиш”.
Голяма работа, че някой е бил доносник на ДС – такова е било времето! Голяма работа, че вчера съм обслужвал друга власт, щом днес ми е по-изгодно да обслужвам днешната...
Добро е това, което е добро днес и сега за мен. Липсата на идея за обективно добро и зло води до деградация на обществото, до духовна смърт.
Да, наистина, в природата няма добро и зло. Ураганът и земетресението не са зли. Нито лъвът, който изяжда агнето, е зъл. Да, наистина, ние най-често ставаме инструменти на злото, когато съдим различните, когато обявяваме различните от нас за въплъщение на злото. И решаваме, че трябва да ги накажем.
В историята обективирането на злото в лицето на “другия”, различния, е водило до инквизиция, линч, геноцид, холокост.
Но все пак усещането, разбирането за добро и зло е това, което ни прави хора. Ако добро и зло са изцяло релативни категории, значи на практика няма добро и зло.
В природата, както и в джунглата, има естествен подбор и единственото “право” е правото на по-силния. Само между хората, в човешкото общество, има добро и зло. Или между хората и Бог.
Доброто е красивото в човешките отношения. В този смисъл етика и естетика са едно. А Бог е този върховен iъдия или художествен uритик вътре в нас, който ни показва, подсказва, казва, че нещо е добро или красиво. Злото, или грозното, тогава може да се определи като отдалечаване от Бог. Или от същността на човека.
Ако изгубим усещането за добро и зло, ако решим, че има само добро и лошо (в смисъл на по-голяма или по-малка ефектвност при изпълнението на практическите ни задачи – като печелене на пари, власт, победа в идеолfгическа война или в личната ни война с някого), тогава сме духовно мъртви. Етическото чувство, чувството за добро и зло, е това, което прави човека човек.
В природата няма добро и зло. Има само по-ефективни и по-неефективни, по-устойчиви и по-неустойчиви зверове и стихии. Затова казвам, че човечеството ще загине от баналното зло: от злото, което се смята за добро (в другия смисъл на думата), защото е ефективно в изпълняването на своята цел.
Ако мнозинството хора разсъждават така, човечеството ще се върне в джунглата, където няма добро и зло, всеки е срещу всички и единственото право е правото на по-силния да изяде по-слабия.
Социалният дарвинизъм всъщност води до край на обществото. Войната между цивилизациите (културите, религиите) в днешния глобален свят, при днешното ниво на ефективност на оръжията за масово поразяване би довела до край на човешката цивилизация изобщо и връщане на хората в джунглата. Или край дори и на джунглата – край на света.
Има обективно добро и зло. Независимо от това кое е добро лично за мен или лично за теб. Можем да осъзнаем това само ако имаме способност за емпатия, способност да се отъждествяваме с другия, различния. (Айхман не е бил достатъчно интелигентен, за да разбере това.) Тази способност означава да се отнасяме с другите така, както очакваме те да се отнасят с нас. Ако изгубим тази способност – преставаме да бъдем хора. Ставаме машини.
В този смисъл и постмодерният морален релативизъм, който отрича съществуването на обективно добро и зло, е заплаха за съществуването на света не по-малко от фундаментализма.
Да смятаме, че нямаме право да съдим идеологическите престъпници – за действията им, не за идеите им, – е толкова опасно, колкото и да ги подкрепяме.