Как беше плячкосана България от началото на прехода до 1997 г.
"Издателство "Изток Запад" пусна на пазара книгата на д-р Венелин Й. Ганев "Плячкосването на държавата (1989-1997)".
Авторът е роден в София през 1965 г. Завършва право в СУ "Св. Климент Охридски" през 1991 г., а през 1999 г. защитава докторат по политология в университета в Чикаго.
Има над 30 статии, публикувани в американски и европейски академични списания.
Д-р Венелин Ганев започва работа върху тази книга през 1997 г. и я издава в университета Корнел през 2007 г. "Тя е посрещната с академични адмирации от специалистите във водещи американски университети. В ред рецензии е подчертано, че пред международната научна общност е казана нова дума, валидна не просто за България, а и изобщо за научното (не)разбиране на преходите от "социализъм - към?", започнали преди четвърт век.", пише в предговора Деян Кюранов.
В оригинал на английски език книгата се казва Preying on the State:Transformation of Bulgaria after 1989. На български е преведена от Кънчо Кожухаров.
Авторът Венелин Йорданов Ганев носи трите имена на своя знаменит дядо - академик Венелин Ганев, известен български юрист, дипломат и политик. Той е водещ авторитет в областта на търговското право и общата теория на правото.
Бил е министър на правосъдието във второто правителство на Теодор Теодоров. Участва в българската делегация за мирните преговори в Париж, довели до сключването на Ньойския договор. От 1920 до 1922 г. е посланик във Франция.
След 9 септемврви 1944 г. заедно с Тодор Павлов и Цвятко Бобошевски става регент на цар Симеон II и остава такъв до премахването на монархията на 18 септември 1946 г.
От 1945 г. Венелин Ганев се противопоставя на влиянието на БКП и се присъединява към опозицията. През 1947 г. е интерниран в Дряново, а през 1948 г. - изключен от БАН. Умира на 25 март 1966 г. в София.
Неговият син Йордан Ганев е един от възстановителите на РДП през 1990 г. Депутат е в ХХХVІ народно събрание.
Брат на д-р Венелин Й. Ганев е Георги Ганев - икономист, програмен директор по икономически въпроси в Център за либерални стратегии.
Предлагаме ви откъс от книгата "Плячкосването на България (1989-1997)"
Хитрият министър Вучев си направи частен фонд
След 1991 г. в България бяха създадени безпрецедентно много извънбюджетни сметки и фондове. Когато в края на 1992 г. бившите комунисти преутвърдиха властта си, те насочиха 100 процента от постъпленията от приватизация в извънбюджетни фондове. (...)
Централният персонаж в историята е Климент Вучев. През февруари 1995 г. той е назначен за министър на промишлеността в социалистическото правителство на Жан Виденов.
Бивш член на номенклатурата, Вучев е известен като непреклонен противник на приватизацията и експанзията на частния сектор. Той защитава позицията, че запазването на държавния сектор недокоснат е най-добрият начин да се съхранят достиженията на социализма.
Вучев прекарва цялата си кариера в държавния сектор и често повтаря, че именно този сектор следва да господства над българската икономика. За отношението на Вучев към държавните предприятия най-убедително говори фактът, че той постоянно подстрекава директорите на тези предприятия да не изплащат своите дългове към търговските банки.
С повод и без повод той изразява своята враждебност към частния бизнес и предприемачите. След неговото назначаване всички приватизационни проекти в неговото министерство са спрени и на тяхно място са предприети нестихващи усилия промишленият сектор да бъде повторно централизиран.
учев се опитва да възстанови принципа за централното координиране и контрол в държавния промишлен сектор чрез създаването на няколко големи консорциуми, оглавявани от него самия.
Един от главните проекти на Вучев е тържественото откриване на Промишления фонд (оттук нататък назоваван "Фондът"). Фондът е създаден в края на 1995 г. Първоначалният му бюджет е 1096,5 милиона лева; през юни 1996 г. той бе увеличен до 1754,5 милиона лева.
(За сравнение създаденият от министерството фонд за подпомагане на частните предприемачи е само 48 милиона лева - двадесет и два пъти по-малко, отколкото е отпуснато на държавния сектор.)
Официално главната задача на Фонда е да финансира реконструкцията на държавния сектор и да увеличи безлихвените заеми за държавните предприятия (ДП). Неофициално освен това се очаква Фондът да субсидира губещи държавни предприятия, без да увеличава бюджетния дефицит.
Как са събирани парите? Има предостатъчно доказателства, че главната тактика е била притискане на директорите на ДП. На директорите на ДП е обяснено, че те или ще се включат в кампанията, или ще загубят постовете си. Така директорът на МДК, най-голямата медодобивна мина в България, първоначално внесъл "само" двадесет милиона лева. Когато го осведомили, че постът му е застрашен, той на бърза ръка удвоил "доброволната" лепта и запазил поста си.
Директорът на друга голяма металодобивна компания - "Елаците", постъпва по сходен начин. В тази връзка е доста интересна историята на директора на "Стомана", един от най-големите български стоманодобивни заводи. Първоначално директорът отказва да направи искания "принос" ; по-късно плаща една минимална сума. Скоро след това той е освободен и неговият наследник бързо внася 25 милиона лева във Фонда.
В случая не е трудно да се схване маниерът на действие: чрез натиск и заплахи изгладнелите за налични пари предприятия са били насилвани да предават значителни финансови ресурси за една административно създадена кампания.
Сред спомоществователите са били "Кремиковци" (най-голямото българско промишлено предприятие), "Химко" (най-големият химически завод), "Фармация" (най-голямата фармацевтична компания) и няколко ДП от военнопромишления комплекс.
Много военни заводи са принудени да вземат участие. Независимо от твърденията на Вучев, че той ще направи всичко възможно да привлече и частни инвеститори във Фонда, до участие на такива инвеститори не се стига. В списъка на 229-те основатели на Фонда фигурират 217 ДП, една притежавана от държавата банка (Балканбанк) и две държавни застрахователни компании. Очевидно участието на частни предприемачи е чисто символично.
Структурата на Фонда не е сложна. Той е регистриран като дружество с огранична отговорност в съответствие с Търговския кодекс. Вучев става изпълнителен директор на Фонда, а двама негови близки сътрудници от Министерството на промишлеността, включително секретарят му, са назначени за заместник-директори.
През 1996 г., когато министър-председателят Виденов решава да приватизира няколко ДП и да закрие ограничен брой от губещите заводи, Вучев отказва да изпълни неговите нареждания. След като става ясно, че саботажът на промишления министър се е превърнал в непреодолимо препятствие пред опита на Виденов да промени имиджа на своето правителство, Вучев е освободен от поста (на 10 юни 1996 г., няколко дни след увеличаването на капитала на Фонда).
Когато новоназначеният министър Любомир Дачев се опитва да разбере какво е станало с парите, той открива нещо доста стряскащо. Вучев е регистриран като директор на Фонда, но не в качеството му на промишлен министър, а като частно лице.
От законова гледна точка Фондът е управляван не от министерството, а от Вучев. Съзнавайки законовите препятствия пред своите усилия да получи достъп до документацията на Фонда, Дачев се опитва да убеди влиятелни кадри от бившата комунистическа партия (БСП), че те трябва да притиснат Вучев да предаде контрола над Фонда.
Когато през 1997 г. правителството на БСП най-накрая пада, новоназначеният заместник-министър на промишлеността Едит Гетова се опитва да заведе дело срещу Вучев, но съдилищата не уважават иска й под предлог, че една надлежно регистрирана компания, управлявана от частно лице, не може да бъде принудена да изпълнява заповедите на министерството. Зад законовите формалности позицията на Вучев изглежда добре защитена.
Няма никакви законови връзки между Фонда и министерството. Натрупаните във Фонда ресурси "излизат от държавната сфера". От нещо подвластно на държавен чиновник Фондът е трансформиран в бизнес начинание, управлявано от частен предприемач.
Вероятно не е изненадващо, че Фондът така и не изпълнява първоначално приписваните му задачи. Въпреки факта, че множество ДП желаят да получат заеми в съответствие с устава на Фонда, на практика са разгледани само двадесет и четири проекта. И само в четири случая са били предприети първи стъпки към осигуряване на даването на заеми. В крайна сметка никой от проектите не е финансиран.
Вместо това Фондът е действал като търговска компания и нищо чудно, че всичките му начинания се оказват пълна катастрофа. Ресурсите били източени чрез сделки с някаква
сингапурска фирма и фиктивна руска холдингова компания.
Една от сделките била за цветни метали, друга се отнасяла за доставки на нефт. И в двата случая доставките били символични - само част от това, което фондът би следвало да получи за своите пари (в случая с руския нефт били получени само петстотин от договорените 6200 тона).
И в двата случая плащанията били извършени авансово и не било предприето никакво усилие някой да бъде съден за нарушаване на договора, подписан от Вучев в качеството му на директор. Опитите на следващите правителства да проследят парите и да възстановят поне част от тях се оказват напразни; обяснението на Вучев е, че загубите се дължели на "търговски рискове...".
Аз няма да поставям под въпрос твърдия консенсус в литературата, който постулира, че това, което е било преобразувано, са били "принадлежащи" на държавата активи. В крайна сметка моята история е точно за един от многобройните държавни чиновници, които - нека използвам уместната характеристика на Стивън Солник - се втурнаха да присвояват активи под техен контрол в толкова голям мащаб, че "те не просто крадат ресурси от държавата, те крадат самата
държава".
Моят интерес е именно да обясня как става свиването и изцеждането на контролираната от държавата сфера. И именно затова аз поставям под въпрос някои от допусканията на доминиращия подход към преобразуванията. (...)
Проблематичното естество на този възглед става очевидно, когато изследваме по-внимателно доказателството, свързано с единствения пример на Солник за "специфични активи" - железниците. Ето една от многото интересни истории за руската железопътна система в посткомунистическия период.
Висши чиновници от министерството (на железопътния транспорт) са използвали своето влияние така, че част от железопътната мрежа и парк да бъдат продадени на частна компания, чиито собственици са жени, братовчеди и синове на същите тези министерски чиновници.
Частната компания получавала преференции при изпълняването на договорената работа за министерството и контролирала 90% от изгодните маршрути в западния сектор. Тя имала изключителното право да изнася въглища и множество други привилегии. Били спечелени и поделени стотици милиони долари, като голяма част от тях заобиколили държавната хазна.
* Заглавията са на редакцията