Дългъч е многозначна дума. Във Варна с нея наричат кормораните, които се гмуркат да ловят риба. Но тя означава и човек, който скача в морето.
“Произлиза от дълдисване. Което на турски означава гмуркане”, обяснява наивно последният жив български дългъч Марин Павлов. Той е един от 20-те представители на този занаят, който изчезва в началото на 60-те години.
“Сам се учих да плувам. Ей тук, на брега във Варна. Бях на 17, когато се хванах да работя като дългъч на гемията “Българка”. Това е професия за лов на делфини. След като стрелецът удари животното, аз трябваше да скоча и да го изтегля отново над водата, за да не потъне. Живеехме с майка ми и сестра ми и нямахме пари. Отначало не ме искаха, но после екипажът ме прие”, спомня си бай Марин, чийто прякор, естествено, е Дългъча.
Изкарал 4 г., докато се появила конкуренцията на държавния риболов. Новите големи кораби работели с дълги заграждащи мрежи, наречени гъргъри, и спокойно разстрелвали цели стада с делфини. После ги изтегляли на борда с кранове.
“Тогава делфините силно намаляха, цялото море бе обагрено с кръвта им”, възмущава се бай Марин. “Понякога убитите делфини бяха на 30-40 метра. Трябваше да скоча и да плувам много бързо. Случвало се е да се гмуркам доста надълбоко. Чувствал съм как се задушавам. Но нямам изтърван делфин”, казва гордо Дългъча.
Веднъж се пуснал към дъното да вади ранен делфин. Хванал животното и сложил главата му под мишница. “Беше нещо като борба, докато улових и другата перка.”
Така 200-килограмовото задушаващо се животно го измъквало на спасителната повърхност на морето. Само веднъж един делфин го захапал за хълбока с острите си зъби. Бай Марин обаче смята, че това е случайно, защото дори и ранен, делфинът никога не би посегнал на човек.
Най-опасен е този занаят при вълнение. Тогава дългъчът лесно можел да се удави по време на схватка с делфин. Веднъж той скочил да улови убита майка и покрай нея плувало с плачещи звуци малкото й делфинче.
“Хванах го за опашката, то беше колкото торук - голям паламуд, и го хвърлих на борда.” Обикновено там другите от 5-членния екипаж чакали с прътове с куки да набучат трупа и да го изтеглят.
“Всички после деряхме делфините. Кожата със сланината продавахме отделно. Вземаха я за военната авиация да я слагат на самолетите заради малкото й съпротивление.
От месото на делфините правехме кюфтета. С подправки ставаха много вкусни.
Яли сме и филии с делфинова мас, уж водела до разстройство, но нищо ни нямаше. Иначе масово се правеше делфиново филе, осолено и поръсено с чимен и черен пипер. Продаваше се по 70 ст. килограмът и бе деликатес. Особен приятен вкус. Даже по това време даваха делфиново филе в детските градини във Варна за укрепване на децата.
Работехме от април до края на август, печелех по над 20-30 делфина само за мен. Имаше случаи за един ден да убием и 50.
Най-трудно се биела афалата, големият черноморски делфин.
“Те издържат много под вода и се крият. Когато излязат на повърхността, се хвърлят високо и правят цели стълбове на хоризонта. След като гръмнеш 1-2 афала, другите се кротват и започват да ги обикалят - от състрадание ли, от кръвта ли, не знам. Объркват се нещо и се въртят в кръг и се показват над водата. Тогава ставаха лесна мишена. Някои гемии от общо 20-те делфиноловни през 1947-а се бяха специализирали само в лов на този вид.
Най-лесно е, когато делфините са върху риба, когато са набарали пасаж. Те скачат високо и се пльоскат по гръб да зашеметят пасажите. После 3 делфина пазят, докато 3 се хранят спокойно, след това сес менят. Тогава ги трепехме най-лесно.
Друг път идваха направо до кораба и се състезаваха с него.
Ставаше още по-лесно, защото стрелецът с манлихера ги гърмеше отблизо. Помня как на Южния плаж във Варна теглеха от пясъка гриб - голяма мрежа. Веднъж хванаха делфин и като го изкараха на брега, жив го заклаха, като прасе. Тогава такива бяха времената, работехме за хляба си. Сега внучката ми не дава да докосна с ръка котката”, добавя философски Дългъча.
“Излизахме с гемията и обикаляхме, докато видим делфини. Понякога сме влизали на 100 мили навътре в морето.
Пускали сме котва въпреки бурното море и сме чакали. Стигали сме до Змийския остров пред Одеса и сме се крили в залива му от бурите. Беше съветска военна база, но руснаците не ни закачаха, даже ни даваха хляб. Стигали сме до Ениада в Турция, където също се криехме от времето. Местните власти обаче ни пълнеха пушките с пясък да не можем да гърмим.
Дългъча не си спомня руснаците и румънците да са ловили делфини. Не е чувал и за турците.
Марин Павлов никога с никого не си е припомнял тези убийства в морето. Преди 2 г. срещнал колега от държавните кораби. Нито дума не си разменили за онези времена.
За Дългъча истинският живот започва след онези години на битка за глътка въздух, за която се борел заедно с поредния разстрелян делфин.