Тъкмо култът към Божията Премъдрост, наличието на храм с това име и на многолюдна адамитска общност в Средец през ХIV век вероятно са довели до преименуването на града на София.
Виж тук новите електронни издания в MediaMall - цени от 1 до 4 лева
Първото име Сердика дава на града местното тракийско племе серди. Но идват славяните, а те изговарят Сердика с типичната за тях метатеза като Средика. После, но не и след края на VIII в., името е станало Средц с “широко е” (ятова гласна). Заради нея звукът “к” в краесловието е преминал в “ц” - такъв е фонетичният резултат от регресивната трета палатализация, важна особеност на старобългарския език. През XII век името вече се изписва като Срьдьцьзаради друг езиков процес - смесване на еровете и изпадането им в слаби позиции.
Успоредно с тези комбинаторни промени в изговора на думата се преосмисля и значението й. Градът влиза в българските владения и името му почва да се мисли като “среда, средина, средище” на Софийското поле, на българската държава от IX-Х век, дори на целия Балкански полуостров.
Така че промяната от “Сердика” в “Средец” не е преименуване а е плод на поредица от езикови явления, сред които и т.нар. народна етимология.
Същинското преименуване е от Средец на София и то също е спонтанно. Засвидетелствано е първо в приписка към Средечкото евангелие от 1329 г. Има го и в дубровнишки търговски документи от 1350 и 1376 г. Първата му официална употреба е в грамота на цар Иван Шишман за Драгалевския манастир от 1382 г. Там се казва: “градът на царството ми, София”.
В Бориловия синодик, редактиран и допълнен с имена от Патриарх Евтимий в духа на неговата консервативна книжовна реформа, навсякъде се ползва формата “средечки”. На 78-о място от прокълнатите е богомилът Петър Кападокийски, наречен “средечки дедец”. В раздела за еталонни славословия на 153-о място са 5-има митрополити, също наречени “средечки”, сред които и Леонтий. В търновските събори при цар Иван Александър обаче този Леонтий участва като софийски митрополит.
Изглежда, през XIV в. двете имена на града се конкурират, като “Средец” почва да отстъпва на народното “София”.
Защо обаче градът не приема пълното име Света София, както се нарича и днес тогавашният му съборен храм. По света градове с имена на светци неизменно запазват светостта в названията си - Свети Врач никога не е бил просто Врач. Сао Паулу е на св. Павел, Сан Франциско - на св. Франциск Асизки, Санкт Петербург означава “град на свети Петър”. При комунизма той става Петербург, после Петроград, но сега си възвърна приставката “санкт”. Същото стана и със Св. Влас до Слънчев бряг. При комунизма селото бе просто Влас, но приснохристолюбивите негови благодетели братя Диневи му върнаха светостта и го въздигнаха до пристанищен град за яхти.
София не се нарича Света София просто защото не носи името на светицата София, а на Премъдростта, която идва сред човеците като Христос. (Названието Agia Sofia се разколебава още във византийската епоха, понеже Господът не може да бъде мислен като светия.)
Обратно, скромната римлянка София е взела името на Премъдростта и затова е кръстила трите си дъщери на произтичащите от нея добродетели - Вяра, Надежда и Любов. Ако бе дала име на града и на храма, на иконостаса му светицата щеше да е по канон вляво от царските двери. Ликът й обаче е на малкия олтар отстрани. А храмовата икона е на Исус, и то изобразен като 12-годишен юноша, който току-що е беседвал със свещениците, т.е. за пръв път е проявил Премъдростта.
Затова е погрешно денят на мъченицата от 126 г. да е Денят на София. Дни на столицата са Господните дни - Рождество, Богоявление, Преображение и т.н. Те са и храмови празници на черквите “Света София” в Киев, Охрид, Цариград и др. с акцент върху някой от тях. За софийската черква акцентът е Благовещение, за цариградската - Рождество и Томина неделя, за солунската е Петдесетница и т.н.
София е единствената столица в света, която носи едно от имената на Христос и адамитите май имат пръст в това. Ако някой се съмнява, нека се вгледа в статуята на София, дело на скулптора Георги Чапкънов. Той е и нудист! Днешен адамит.
Веднага се вижда, че в тази статуя нищо не е по канон. И православните авторитети веднага й се нахвърлиха. Според Георги Тодоров тя е “срам” за града. Според църковния историк Христо Темелски тя е “кощунство”. За него стройната жена с крепостна корона на главата, с лавров венец в дясната ръка и сова на лявата е езическа фигура. Совата е символ на Атина Палада, богиня на мъдростта. Короната е символ на Тихе, покровителка на градовете. Венецът пък е атрибут на Нике - богиня на победата. Но най-скверна е липсата на нимб около главата като символ на святост. Не, това не е съсухрена и смирена светица. Много е страстна и властна.
Темелски я нарича “някаква никаквеница” и указва на приликата с Алиса Софиянска - съпруга на кмета, поръчал статуята на Чапкънов.
А? Ето я параболата: щом в Търново Теодосий Търновски е громил адамитите, в София пък Стефан Софиянски им е вдигнал паметник. Хората, носещи имена на столици, са етимологични фигури и с тях историята си прави ей такива шеги.