Много масов интерес предизвика инициативата на Петър Пунчев, "24 часа", БНТ и БНР за ново име на летище София. Защото не искаме то да се казва "Враждебна". Над 3000 души бяха влезли до снощи в сайта на "24 часа" www.24chasa.bg, където читателите предлагат ново име на летището.
Всеки, който желае, може да предложи ново име тук.
Сред новите идеи до момента са "Джон Атанасов", "Сердика", "Тангра", "Полк. Васил Златарев", "Кап. Димитър Списаревски".
Самият Петър Пунчев изведе три имена от дългия списък на героите на българското въздухоплаване, върху които според него може да се съсредоточи дискусията - Асен Йорданов, проф. Цветан Лазаров и Симеон Петров.
Днес "24 часа" започва поредица, в която ще ви разкаже за тези бележити българи.
Асен Йорданов е описан от Вера Мутафчиева в книгата й “Семейна сага”. Роднинството им тя определя като “бабин първи братовчед” (баба й по майчина линия е Параскева Трифонова). Ето нейното описание със съкращения.
Асен, бабин първи братовчед, през крехка възраст показвал упорит интерес към техниката - разглобявал и сглобявал всевъзможни механизми, полезни уреди, неуморно изобретявал. Изглежда, всяко време иде със собствен екип, който ще му помогне да се движи напред. Така онова момченце, случило се почти връстник на авиацията - тя също в своето детство - отрано се встрастило във всичко моторно. След като едва не се пребило с един от първите по нас мотоциклети, баща му купил автомобил - изключителен за страната лукс. На четиринайсетата си година Асен не само поддържал и ремонтирал онова капризно возило, но и действал като водач на такси Доктор Йорданов (бащата на Асен - б.р.) вече го бил взел със себе си на Торинското техническо изложение, двамата посетили Швейцария и Франция. Така момчето получило представа накъде тегли модерната техника. Обадил се отново късметът му: един от клиентите на малкия таксист, удивен от сръчностите му, го поканил да прекара ваканцията си в Париж. Това неочаквано предложение всъщност решило съдбата на Асен, който тъкмо през петнайсетата си година сам бил построил един планьор - безмоторен самолет и по-точно някакъв вид хвърчило, с което успял да се вдигне на 10 м височина и да лети цели 12 минути, това съобщила пресата.
Не щеш ли, в Париж тогава функционирало първото училище за авиатори под шефството на прочутия Блерио. Момчето било прието като слушател заради ниска възраст. Там попаднало всред българските млади офицери, зачислени редовно на обучение, и не се отделило от тях. Допринесъл в този смисъл характерът му - рядко общителен, палаво весел.
Узнавайки, че предстои Балканската война, Асен се втурнал към София. Успял да убеди баща си да го пусне доброволец. С много зор го приели в отделението за въздушно разузнаване, дислоцирано до Свиленград, където наскоро пристигнали 27 аероплана, доставени от разни европейски страни; явили се няколко български, но повече чужди летци. За първата наша бойна въздушна единица е писано достатъчно. Тя доказала, че в бъдеще авиацията най-полезно ще играе по фронтовете. А Асен се включил шестнайсетгодишен като втори летец при най-ранните бойни полети над Одрин. Ето що означават страстната воля и ранно осъзнато призвание.
Още преди да се влезем в Първата световна, гимназистът се запретнал да конструира свой самолет. Изтощен от упорството на сина си, бащата отстъпил - финансирал фантазиите му, "Албатрос"-ът бил завършен; в него конструкторът приложил първото си изобретение, което гарантирало хоризонтална позиция на леталото при прекосяване на въздушни ями. Колкото и смешно, "Албатрос" се издигнал.
Водил го асът Радул Милков
Придружавал го изобретателят. "10 август 1915 година е началото на самолетостроенето у нас!" - известил печатът, а Асен получил право на стипендия да следва в чужбина за авиоинженер. Изглеждало, че пред него се белее широк и прям друм към мечтаната професия. Но през октомври България се намесила във войната. Вместо в някоя европейска политехника абитуриентът се намерил в ШЗО, за три месеца в авиационното училище на Божурище получил чин подпоручик и се отправил с новеничък боен самолет към фронта.
Изглежда, че за онези пионери във военното въздухоплаване войната била чудесно мъжко увеселение, възможност за проява на таланти и дръзновение. Стреляли са, стреляли ги, та се прибрали обвеяни от слава, за да присъстват при тежкото унижение на своята родина. Лошо, много лошо.
За стипендията на Асен вече не ставало дума. Доктор Йорданов, поредно фалирал, не бил в състояние да го издържа на чужбина. От 1918 започнало без никога да завърши безкрайното самообразование на младежа. В победена България няма място за самолетостроене, докато по света тъкмо то отбелязвало интензивно развитие. Не за вярване е колко съвестно работел късметът на Асенов: в 1921 САЩ обявили
Международен конкурс за обиколка на земното кълбо
Със самолет. Полетите щели да траят 6 месеца. Първо до седмо място трябвало да донесат на участниците премии от милион долара. Прочее, досущ разсипана България отпуснала 6000 долара на двама запасни летци и ги командировала в Ню Йорк; оценил Ал. Стамболийски важността на задачата. Младото българско въздухоплаване трябвало да бъде представено от Асен Йорданов и Александър Стоянов.
До Париж - с влак; от Хавр до Америка - по море, сиреч океан. Окрилен от небивалата перспектива, Асен хабер нямал, че до края на дните си не ще види повече България, макар пак до края им след новоприетото име Асен Джордан да обозначавал своята основна професия така: “български авиатор”.
В Ню Йорк нашите двамина били залети от вряла, по-точно ледена вода: конкурсът се отлагал за неопределено време. Как ли бива възприета такава вест, след като пари за обратен път нямаш? Не спонтанно решение, ами чиста принуда превърнала Асен в емигрант, тоест в имигрант. Последвала одисея по трафарет: риене на снега из авенютата, работа по строежа на небостъргачи. Понеже там се плащало на час, му оставало много време за библиотеките. Само след месеци се представил като кандидат в завод за конструиране на локомотиви, взел конкурса.
Назначили го в могъщата компания “Къртис-Райт”
Оттогава изгряла звездата на Джордан.
Чертожник, летец изпитател, конструктор, авиокаскадьор в Холивуд, преподавател по летене, автор на дузина ръководства по въздухоплаване и самолетостроене, учебници и речници със същата тематика, превеждани дори в СССР; изобретател с рой патенти. Така се случва, когато заложиш енергията си в новоотворено поприще.
Както всички, отдадени без остатък на своето вътрешно горене, Асен едва ли усещал, че и талантите му, и неговият неистов труд всъщност го лишават. От кое ли? Ами от всичко останало. Види се, интимността с леталата, срастването между машина и човек ще се окаже една от страстите, присъщи на урбулешкия ни век. Асен Йорданов яхнал енергично един от определящите елементи на ХХ столетие - прогреса във въздухоплаването.
Втората световна война се оказала от полза за авиоконструктора. Все участващ в разработките на "Къртис-Райт", той бил един от бащите на летящата крепост, която между другото наблюдавахме от към мазетата, докато тя разсипваше София, роден градне само нам, но и на талантливия неин конструктор. Ето какво нещо е животът. Бидейки закопчан във военната промишленост,
Джордан нямал право да напуска САЩ, дори терена на завод или полигон. Изобретателите по принцип биват национализирани без право на обжалване.
През войната Асен Джордан, още дотогава "най-известният българин в Америка" по думите на американския посланик у нас Джордж Хауард Ърл през 1940, хвърля сили да създаде собствена корпорация ("Джорданов Корпорейшън", придружена от "Джорданов Електроникс"); ситуира офисите й на Медисън авеню.
В нея работят над 400 специалисти, за чиято компетентност и задачи можем само да гадаем. Освен с нововъведения в конструирането, тя била заета с обучаване в кратки срокове на бойни летци. Както знаем, след войната летящата крепост била трансформирана в граждански самолет, сиреч актуалния до днес във всякакви разновидности боинг.
Пардон, ако се изразявам любителски, но и най-ранният самолетен антифриз бил патентован от Джорданов.
Корпорацията просъществувала до 1951; упадъкът й започнал от 1947 - мирът се отразил зле върху нейните печалби.
Твърде вероятно е новите технологии вече да надхвърлили границата на Асеновата компетентност, затуй се насочил към друг вид изобретения. Например продукта "Джордафон" - безжичен телефон, който трябвало да улесни и усъвършенства комуникациите. Министерството на съобщенията обаче отхвърля проекта му за масово производство и това докарва жестокия фалит на Асен.
Ей така се случва из широкия свят, за който мнозина млади българи днес жарко мечтаят.
Съсипван вече по Голямата депресия от 1929-1932, сега той нямало да се изправи. Кърпел положението с дребни изобретения, чиито патенти го изхранвали. Едва ли би го стоплило, че е обявен за почетен гражданин на Ню Йорк или, че подир смъртта му ще бъде удостоен с мемориална плоча на летището Ла Гуардия.
Предлаганите все по-рядко от него грандиозни проекти за коренно нов тип аерогари не получавали подкрепа. Въпреки славата си, той се превръщал в аутсайдер. Обичайно е в бурно развиващите се общества първо да те изсмучат, сетне да те забравят, заместен от свежи таланти.
Към професионалната драма на оногова българоамериканеца спадат и чисто личните му неблагополучия. Неговият брак от периода на блясък и прослава имал за противна страна Алис Грант-Патън, внучка на Улисис Грант, генерал на Севера във войната му срещу Юга и президент на САЩ през 1869-1877.
Туй ако нее било живо доказателство за престижа на избраника й! Загубила единственото им неродено дете при автокатастрофа, а след тринайсетгодишен брак той я напуснал, макар да били понесли заедно Голямата депресия.
Доста по-късно му го върнала някоя Даяна, по професия красавица, която пък не желаела деца, за да не навреди на външността си. Тя зарязала Асен при втория му фалит, като тъй основно го обрала, че той задълго разнасял в багажника на колата си своето спасено имане - два костюма и малко бельо.
Вече на фона на житейския си залез се оженил за собственица на магазин за мъжки ризи. Разумна и обикновена, тази жена с рой внуци му останала предана до гроба. Доживял той в Харисън, далечно предградие на Ню Йорк. А преди това, в 1947, успял беше (допускам - срещу добра сума, платима на българските власти) да изпише в САЩ майка и сестри. Две от тях Вера и Виола - останаха там, омъжени. Третата, Милка, заедно съссина си, внука на Марко Тотев, се преместиха в Париж, където Милка почина на 94-годишна възраст.
А осмиваната стринка Дочка, (майката на Асен - б.р.) авторка на кулинарни книги, но и на наръч пиеси за живота на квартала "Руски паметник", поживя на американска почва седем години, сетне внезапно се озова отново в София през най-лошото време.