Пияният джигит по-наказан от трезвения килър?!

Доц. ИВАН Т.ТОДОРОВ, Доц. ВАЛЕНТИН ГЕОРГИЕВ

В първата част на този анализ, който “24 часа” публикува на 1 февруари, авторите критикуват 6 идеи в проекта за нов НПК и започват анализ на плюсовете му.

- Проектът дава възможност да се ползват като доказателствено средство СРС, направени, преди да е образувано наказателното производство, или които са използвани по друго производство. Очевидно правилно разрешение.

- Разумно е предложението да могат да се използват като доказателства обясненията на обвиняем, дадени в присъствието на защитника му.

- Трябва да се приветства възможността директно да се използват материали, събрани от Европейската служба за борба с измамите.

- Няма нищо лошо да се предвиди и възможността да се посочи запасен защитник.

- Правилно е разрешението горестоящите съдебни инстанции да не могат да връщат делата в досъдебната им фаза.

Но в своята цялост наказателният процес си остава тежка формализирана процедура. А някои от предлаганите промени са и опасни.

От 2006 г. действа нов НПК. Почти незабавно в него започнаха да се внасят промени - 8 на брой. И всички бяха с мотото за по-малко формализъм и по-голяма бързина. Не бихме казали, че до този момент се усеща някакво съществено подобрение. А всички Нови промени бяха посрещани с големи надежди...

Някак всички прескачат един основен въпрос на нашия наказателен процес, а той е елементарен. Въпросът е самото образуване на наказателното производство. Нашата система просто е ориентирана към това да се образуват много и много наказателни производства. Включително и „срещу неизвестен извършител", независимо от пълната безсмислица на това словосъчетание. Естествено, значителна част от тези производства не стигат до съд. Някои не са и замислени да стигнат до съд, а поначало имат за цел да бъдат „висящи" и често са само с цел тормоз и изнудване. Тези дела определено задръстват съдебната система и пречат на правосъдието.

Трябва ясно да се реши въпроса за ОТГОВОРНОСТТА на онези, които произволно образуват наказателни производства. Днес, съобразно вътрешната структура на прокуратурата, един образува производство и надзирава разследването, а друг пледира в съда. А това размива отговорността.

Прокуратурата примерно приема, че има достатъчно данни да образува производство и да иска мярка за неотклонение. Но после се оказва, че трябват години, докато обвинителният акт влезе в съда. Не е ли очевидно в този случай, че към момента на образуване на производството всъщност няма никакви доказателства?

На горните въпроси се отговаря, че за да има събрани доказателства, трябва да има образуван наказателен процес. Но именно това е принципиалният въпрос, който не само няма решение, но не се и дискутира. Какво пречи да се извършва разследване и без образуван наказателен процес; по реда на предварителната проверка? Събирането на доказателствата пак може да става по реда на НПК, но без излишен шум. Сега шумно се афишира „образуването" на наказателно производство, алармират се заподозрените лица, а после години наред се събират доказателства, които рядко биват достатъчно. Без принципно решение на този въпрос всички изменения стават на парче и изглеждат по-скоро като пиар акция, а не като смислен опит за реформа.

В проекта се правят няколко стъпки за намаляване на многобройните формалности при събирането на доказателствата. Но за съжаление няма цялостна промяна в това направление. Не се решава и въпросът не само разследващите полицаи да могат да извършват процесуалните действия по НПК и то във всички случаи. Разбира се за това следва да се даде срок за съответната подготовка.

Най-новите предложения за промени на министерството на правосъдието са по-мащабни от предходните. По наше мнение може да ги разделим на два типа. Такива, които не можем да охарактеризираме като правилни. И такива, които определено улесняват наказателния процес.

„НЕ":

Повечето колеги адвокати и съдии не са съгласни с предложението да отпадне възможността всеки обвиняем, при изтичане на 2 години (при тежко престъпление) или при изтичане на една година (в останалите случаи), да се обърне към съда, за да задължи прокурора да приключи в двумесечен срок досъдебното производство.
Самото приключване може да стане било чрез внасяне на обвинителен акт, било по друг начин, предвиден в кодекса. Ако прокурорът не направи това, съдът прекратява наказателното производство.

Самото наказателно производство подлага на сериозен психически тормоз обвиняемия. Някак си се забравя, че все пак в наказателния процес действа предположението (презумпцията) за невинност. А не може тормозът върху един човек, по предположение невинен, да е безкраен. Не само изричните ограничения върху един обвиняем представляват тормоз. Непрекъснатите справки, разпити и други следствени действия могат да разбият психиката на всеки един човек.

Министерството на правосъдието пише в мотивите си, че сроковете за приключване на досъдебното производство противоречали на текста от Конституцията, който текст изисква прокуратурата да привлича към отговорност извършилите престъпление.
По начало всяка дейност на държавните органи е обвързана със срок. И администрацията е длъжна по Конституция да извършва административна дейност, но това не означава, че не трябва да има срокове, в които тя да се произнася. А в случая забележете - срокът (1 г. или 2 г.) тече от привличането на дадено лице за обвиняем, а не от датата на извършването на престъплението. Следователно проблемът не е в това, че не е привлечен обвиняем (което е конституционното задължение), а в това, че органът не си е свършил овреме работата. То ако човек се води по аргументите на Министерството на правосъдието, ще излезе, че наличието на давностни срокове за повдигане на наказателна отговорност много по-силно препятства възможността прокуратурата да привлича извършителите на престъпления към отговорност... Изтекъл давностният срок и видите ли, затова прокуратурата не могла да си изпълни конституционното си задължение. Е, в цял свят, без изключение има давностни срокове.
Безсмислено дългите предварителни производства бяха обичайна картина от 90-те години - 5, 10, 15 г. Връщането на тази нелепа уредба само ще увеличи броя на осъдителните дела срещу България в Страсбург и с нищо няма да подобри борбата срещу престъпността. И за да приключим темата - след като твърдиш, че имаш доказателства до повдигнеш обвинение и да искаш мярка за неотклонение, значи би трябвало да имаш и доказателства.

Отмяната на главата от НПК, предвиждаща възможността на обвиняемия да се обърне към съда след изтичането съответно на 2-годишен или 1-годишен срок би било изключително груба грешка и повод, а и мотив за размотаване на органите на досъдебното производство, а също за излишен тормоз и изнудване и на невинни хора! В тази връзка е крайно време да се въведат срокове и за предварителните проверки и да се предвиди отговорност за тяхното нарушаване.

В проекта за изменение на НПК се предвиждат и по-лесни начини за удължаване на наказателното производство над максималните срокове. Досега удължаването можеше да става от главния прокурор или определени от него прокурори от Върховна касационна прокуратура. Сега вече удължаването ще става от административния ръководител на горестоящата прокуратура или от оправомощен от него прокурор.
Изменението на практика прави удължаването една текуща и лесно осъществима дейност, което ще доведе до по-масово неспазване на сроковете.

Не можем да подкрепим възможността прокурорът да променя обвинението в съдебната фаза, като тази промяна се основава на изменение на обстоятелствата по делото и обвинение за друго, по-тежко престъпление. Като се променя и основанието и тежестта на престъплението, то тогава за какво ще служи обвинителният акт? Подобно решение променя цялата логика на процеса. Например повдигнато е обвинение за причиняване на телесна повреда поради непредпазливост, но в съдебната фаза то се трансформира в обвинение за предумишлено убийство. През цялото предварително производство и в началната съдебна фаза обвиняемият се е защитавал срещу едно обвинение. Изведнъж се оказва, че трябва да се защитава срещу друго обвинение. Но всички обяснения на обвиняемия, възражения на защитника, доказателствени искания и т.н. са били насочени срещу старото обвинение. Възниква една проста питанка - що за квалификация има юрист, който през цялото досъдебно производство не е наясно с квалификацията на деянието. А престъпленията, за радост, са събрани само в един кодекс. То и сега съдът може да осъди подсъдимия за същото по тежест или за по-леко престъпление, ако няма промяна в обстоятелствената част на обвинителния акт.
Много възражения и противоречиви оценки предизвика възможността според проекта да се разпитват като свидетели служители на МВР. Тук се получава известно недоразумение. Ако полицай е бил очевидец на престъпление, той очевидно може да бъде свидетел. Но да се разпитва като свидетел разследващият орган е пълно смесване на понятията. Съдът се нуждае от доказателства. Вместо това полицаят ще каже на съда, какво мисли по случая. Но нали неговото становище е изложено в съответните актове по разследването?!

Доста е съмнително, че създаването на възможност за прокурора да протестира връщането на делата към досъдебното производство, ще ускори наказателния процес. Сигурно е само, че се създава още една инстанция в производството, което със сигурност ще го забави. По-скоро следва да се мисли за ограничаване на основанията за връщане на делата. Ако прокурорът не си е свършил работата - ще губи делата и с това трябва да се свързва неговата атестация. Това е мощният механизъм за качествено изпълнение на досъдебната работа, а не създаването на още формалности в процеса.
Лекото ограничаване на възможността за обжалване пред Върховния касационен съд показва надценяване на някои от апелативните съдилища. Делото „Борилски" показа, че нещата при долустоящите съдебни инстанции не винаги са достатъчно наред. Все още апелативните съдилища са подвластни на мощни местни влияния.

„ДА":

Основна слабост на нашия наказателен процес е, че не всеки „оперативен" полицай може да извършва действия по разследването. В предложенията за промени се предлага такава възможност да съществува в изрично посочени случаи. Но това е само едно добро желание, което нищо не променя. Без добра подготовка на всеки един полицай и без възможност полицаите да могат да събират доказателства, нещата няма съществено да се променят. Все пак в проекта за промени се прави една малка първа крачка.
Проектът дава възможност да се ползват като доказателствено средство СРС-та, направени преди да е образувано наказателното производство или които са използвани по друго производство. Очевидно правилно разрешение. Пълна глупост беше да се събират СРС-та по предвидения в закона ред и да не могат да се използват. По-различно стои въпросът за използването на доказателства, събрани след срока на разследването. С това до голяма степен се обезсмислят сроковете за приключване на досъдебните производства.

Разумно е предложението в проекта да могат да се използват като доказателства обясненията на обвиняем, дадени в присъствието на защитника му. По същия начин следва да се оцени и възможността да се разпитва намиращ се в страната свидетел чрез видеоконферентна връзка. Това е определено улесняващо и неформално разрешение, което пести време. Много по-съмнителен в този случай е разпитът по телефона, тъй като прекомерно се нарушава непосредствеността на възприемане на свидетелските показания. Особено в случаите на съдебно производство, където трябва да се формира вътрешното съдийско убеждение. Разпитът на свидетел по телефона в съдебното производство следва да се допуска само ако свидетелят се намира извън страната.
Без съмнения трябва да се приветства възможността директно да се използват материали, събрани Европейската служба за борба с измамите. Тази възможност и без това е задължителна по силата европейски Регламент.

Няма нищо лошо да се предвиди и възможността да се посочи запасен защитник. По много от процесите, където защитата желае да ги бави, това е ефективна мярка срещу отлагане на делото. Не е аргумент оскъпяването на съдебното производство от въвеждането на запасния защитник, защото забавянето още повече оскъпява процеса.
В проекта се предвижда възможност за премахване на различни формалности, които не са от съществено значение за движението на делото - например изискването за разследващия орган да изготвя заключение.

Правилно е разрешението горестоящите съдебни инстанции да не могат да връщат делата в досъдебната им фаза. Това е израз на засилената роля на съдебното следствие, където прокурорът също има възможност да докаже тезата си.
Налага се изводът, че на предложените промени следва да се даде нееднозначна оценка. Само някои от тях следва да бъдат подкрепени. Те по никакъв начин не могат да се охарактеризират като цялостна промяна на наказателния процес. В своята цялост той си остава тежка формализирана процедура. А някои от предлаганите промени за съжаление са и опасни.

Вече посочихме, че една основна слабост на процедурата по НПК е, че само разследващите полицаи (и следователите - за определени престъпления) могат да извършват следствени действия. Защо не се разшири значително този кръг? Поради две изключително прости причини - слабата правна подготовка и на редовите и на занимаващите се с оперативна дейност криминални полицаи и тежкия формализъм на нашия процес във фазата на предварителното производство. Опираме до един принципиален въпрос - за статуса на т.нар. предварително производство. Ако то е част от единния наказателен процес, просто не би могло прекомерно да се деформализира. Ако то се сведе до полицейско разследване, което не е част от процеса, това би означавало фундаментална промяна на наказателната процедура.

Необходимост от цялостна промяна в законодателството ни с цел да се оптимизира наказателната дейност на държавата.

(Тази част е подходяща за публикуване в следващия брой.)

В последните двайсетина години бавно и неусетно наказуемите деяния в НК се удвоиха (чрез 57 изменения и допълнения!). Механизмът е прост: най - напред едно ведомство изработва закон, с който създава някакво позитивно задължение - нещо да се декларира в определен срок, нещо да се внесе, нещо да се направи или да не се прави и т.н. После се установява, че задължението не се спазва и почват искания за неговото „инкриминиране". НК се допълва със съответния текст; въпросът става „наказателно-правен" и се „сезира прокуратурата".

В обществото се създава нагласата, че всеки социален проблем може да се трансформира в наказателно-правен казус и да се „насочи към прокуратурата". Прокуратурата трябва да се превърне във всекомпетентен орган, който решава проблемите, както по здравните осигуровки, митата и акцизите, така и по неизгодните сделки, обществените поръчки, урбанистиката, пътните произшествия, пожари във влакове и какво ли още не. Юридическата проверка на всяка социална дейност може да бъде само за законосъобразност, т.е. тя е формална. Това води до рязко формализиране на цялата социална система. Спазването на формата обаче не гарантира нито ефективност, нито справедливост.

Загуби се критерят за разлика между престъпление и административно нарушение. Едва ли не всяко административно нарушение може да се изкара и че е престъпление, особено когато става въпрос за бизнес или ако извършител е длъжностно лице или когато става въпрос за данъчни нарушения. Не може и не бива всяко правно нарушение да се третира като престъпление. Престъплението е тежко, обществено-опасно и по правило умишлено посегателство върху системата на обществените отношения. Всяко ведомство е склонно да третира нарушенията на „неговия" закон като особено тежки нарушения, но тази практика надхвърли всякаква разумна мярка. Стигна се до почти кафкианска ситуация - един пиян шофьор, сгазил човек, може да получи по-голямо наказание от трезвеник,който просто е застрелял някого.

В наказателната практика трайно навлезе изразът „неработещ текст". Става въпрос за немалка част от разпоредбите на НК, по които не се образуват дела или просто се маркират някакви проверки.

Засилва се наказателноправната намеса в чисто граждански спорове, нараства броят на т.нар. широки (бланкетни) наказателни норми, които покриват много видове случаи, без да са специфицирани. Такава норма е например безстопанствеността. Към бланкетните разпоредби може да се прибягва като крайна мярка и по изключение. За жалост напоследък бланкетите изобилстват и това е лош атестат за нивото на законодателна техника. В известна степен бланкетите са отбиване на номер - парламентът инкриминира някаква социална сфера и успокоява населението, че всичко ужким е наред - изпълнението е в кърпа вързано. Като страничен резултат от многото бланкетни норми всички граждани лесно могат да бъдат подведени под наказателна отговорност. Това от една страна създава чувството на страх и несигурност у гражданите от собствената им държава, а от друга създава условия за злоупотреба с правомощията на прокурора. Не е случаен големият интерес към прокурорската професия въпреки доста по-ниското заплащане в сравнение с адвокатите.

Забелязва се тенденция, според която цялата отговорност за правовия ред в страната се прехвърля към съдебната власт. Това е очевидно нелепо. Законодателната и изпълнителната власт в равна степен са отговорни за осигуряване на правовия ред.
Горните проблеми не са от вчера и са видни за всички. Главният прокурор Борис Велчев публикува към края на миналата година своето виждане за по-кардинална промяна в наказателното право. Общо взето неговите виждания могат да се обобщят в следните изводи:

- Да се декриминализират по-леките престъпления и да се наказват с административни наказания. Това е единственият начин да се разтовари наказателната ни система;

- Да се осъвремени НК като се предвидят текстове за съвременни престъпления, като например за обществените поръчки, при които да не се изисква доказването на определена цел у извършителя да набави облага за някого или да причини вреда на някого - достатъчно е от обществената поръчка да са причинени вреди;

- Цялата система на контролните органи в държавата да се съсредоточи преимуществено към превантивен, а не към последващ контрол;

- Не министрите да сключват сделките на министерствата, а главните секретари, които са част от постоянно действащата администрация. Това очевидно важи и за ръководителите на другите учреждения;

- Да се премахне забраната за така наречената „провокация към подкуп" и подкупът да може да се доказва само със СРС-та;

Някои от тези идеи не бива да бъдат възприемани:

Да имате информация колко от главните секретари са се съхранили при сегашното правителство? А колко от главните секретари въобще успяват да се съхранят при промяна на правителствата? Отговорът е лесен - единици! Следователно сегашната практика е висшите държавни служители да се сменят със смяната на всяко правителство. При това положение няма съществена разлика между политици и висши администратори. Дори правната система на страната да стане толкова добра, че да не може да се сменят лесно висшите държавни служители, то тогава съревнованието между партиите ще стане за главни секретари, а не за министри. Защото там ще са парите и реалната власт. Ако погледнем калпавите обществени поръчки от предишното правителство, ще видим, че те са били сключвани както от министри, така и от висши държавни служители. Ако пък хвърлим поглед върху съвременните правни системи по света - ще установим, че при тях ги има и двете разрешения - сделки се сключват и от министри и от висши държавни служители. Като при по големите сделки, включително и обществени поръчки, преобладава разрешението те да се сключват от министрите. Това се обосновава с тяхната допълнителна политическа отговорност. Каквато държавните служители нямат.

Други от идеите изискват цялостна промяна на правната ни система и много работа:
По въпроса за декриминализацията нещата са наистина принципно така. Само че има два проблема. Как даже една голяма глоба ще уплаши един относително заможен човек (без да е мултимилионер). И каква превенция ще има административното наказване, при условие че неговото налагане е крайно съмнително. Административно-наказващата ни система е още по-неефективна от наказателната. Примерно почти половината административни актове (т.е. стотици хиляди) се издават след определените срокове, но почти няма наказани длъжностни лица.

Останалите идеи принципно следва да се приветстват, като обаче следва да се предложи механизъм за реализирането им.

- Актуализацията на НК е повече от наложителна, но министерството на правосъдието засега само се задоволи да повиши наказанията по някои от престъпленията. Което, както винаги в такива случаи, почти няма да има ефект. Като вероятно ще се увеличат случаите на застреляни отвлечени, за да се намали шанса от разкриване.

- Що се отнася до това, да се накарат контролните органи да работят превантивно, идеята е чудесна, но предполага почти цялостна преработка на правната система на страната. Нямате си представа колко са оплетени нещата в правното устройство и правомощията на различните контролни органи. При това положение следва да се тръгне от конкретни неща - например в областта на обществените поръчки. Вместо няколко контролни административни органа в тази област, достатъчен е само един - примерно Агенцията за обществени поръчки. И тя да дава одобрение и да носи отговорност за всяка обществена поръчка примерно над 250,000 лева. Това не предполага кой знае какъв голям щат. Ще са необходими около 100 инспектора, така че всеки от тях да разполага с 4 дни за проучване на всяка обществена поръчка (всички обществени поръчки са около 14,000, а тези над 250,000 лв. по експертни оценки са около половината). Би следвало законът изрично да освободи други контролни органи да дублират извънсъдебния контрол на обществените поръчки.

- От поне 15 години непрекъснато пишем, че трябва да се премахне забраната за провокация към подкуп, тъй като това е единственият ефективен начин да се ловят подкупните длъжностни лица. За съжаление държавната машина упорито брани „правата си" да събира подкупи и не променя това положение. В САЩ могат да правят провокация към подкуп и това да им е най-ефективната мярка срещу подкупите, а тук сме толкова „цивилизовани", че не желаем да я прилагаме. Напълно прав е Главният прокурор и да иска подкупът да може да се доказва само със СРС-та. След измененията на НПК това ще е възможно и със законно разрешено СРС отпреди досъдебното производство.

Борис Велчев излага данни за претовареност на наказателната ни система и по-специално на прокуратурата. Така напр. един районен прокурор средно е решил по 254 преписки и 294 наказателни дела и е участвал в 105 съдебни заседания. А един окръжен прокурор - над 200 преписки, 40 досъдебни производства и е участвал в 150 съдебни заседания. Впечатляващо за около 250 работни дни годишно.

Но само да уточним нещо съществено - в България прокуратурите следват устройството на съдебната система. Което значи че долустоящата прокуратура гледа определени дела. След това същите дела се гледат от горестоящата прокуратура. И накрая пак същите се гледат от Върховна касационна прокуратура. Три пъти различни прокурори трябва да навлизат в едно и също дело. Е, при това разточителство няма как да не се претовари системата. А всичко това може да се реши само с една конституционна промяна, като прокуратурата бъде разделена само по териториален признак, а главния прокурор осъществява общо методическо ръководство. И натоварването на прокурорите рязко ще падне!

Едно сравнение на България със страните от Европейския съюз показва, че съобразно броя на прокурорите, съобразно бюджета, който се отделя за прокуратурата и съобразно броя на регистрираните престъпления, страната ни е с една от най-малко натоварените и най-щедро финансирани прокуратури. Така напр. според доклада от 2009 г. на Институт „Отворено общество" - София:

- България е на трето място по брой прокурори на човек от населението в ЕС;

- България е на второ място в ЕС по процент на БВП на прокуратурата на човек от населението;

- България е едва във втората половина от страните на ЕС по брой на всякакви прокурорски преписки на човек от населението. По брой на преписки на един прокурор сме едва в третата третина на страните от ЕС. България е на предпоследно място в ЕС по брой на регистрирани престъпления на човек от населението (подчертаваме - регистрирани).

Изводът се налага от само себе си. Не прокурорите ни са толкова натоварени, колкото е лоша правната уредба на наказателната ни система и по-специално на системата на прокуратурата.

Като резултат всеки занимаващ се с наказателно право отбелязва, че немалко от прокурорите водят едни безкрайни проверки за хора, за които няма никакви данни да са извършили престъпление. Просто се проверяват нещата с надеждата отнякъде да изскочи нещо. Нагледали сме се на случаи като например този, при който данъчните не са установили данъчни нарушения, а прокуратурата проверява ли проверява, за да хване данъчно престъпление. Често и продължително се проверяват по-заможни хора с надеждата да се хване някое нарушение за да може да се изкрънка нещо. А и даже за да се удари този, който има пари - ей така от злобица. Така ефективност няма да се постигне. И инспекторатът и към ВКП и към ВСС, а също и административните ръководители трябва да вземат много по-решителни мерки срещу пилеенето на ресурс в прокуратурата. Това трябва да се направи най-малкото от уважение към труда на многото съвестно работещи прокурори в страната.

*материалът е написан след консултации със съдии, прокурори, адвокати и преподаватели, работещи в областта на наказателното право.