Филмът "Земя" открива за българското кино самородния талант на Богомил Симеонов. Висок, строен, с неотразимо мъжкарско излъчване. Актьори, които с фигура и глас пълни и цялата театрална сцена.
Мен винаги са ме впечатлявали очите му - леко присвити, но силно изразителни, и само с тях актьорът можеше да се преобрази в много добър човек или в много зъл злодей.
Мисля, че точно тази характерологична особеност на актьора го спаси от лепването на някакво амплоа, с което да остане през целия си творчески път. Режисьорите го снимаха в най-различни роли - и като положителен герой, и като демоничен образ.
Може това качество на Симеонов кара режисьора Захари Жандов да го вземе в ролята на Еньо във филма си "Земя". Макар и пълен дебютант в киното, актьорът прави сложен психологически образ - от влюбен селски момък се превръща в алчен за земя мъж и жесток братоубиец.
Богомил Симеонов е роден на 27 септември 1922 г. в Радомир. През 1954 г., когато е вече на 32 години, завършва актьорско майсторство във ВИТИЗ. Късното дипломиране е заради военното училище, където е подготвян за пилот.
Кариерата му на летец
е прекъсната нелепо
По време на следването във военното училище негов приятел емигрира нелегално в чужбина. След години пак нелегално успява да се върне обратно. Преспива две нощи в квартирата на Богомил и са заминава, но информацията за това стига до специалните служби. И младият пилот получава страховития за онези години етикет "неблагонадежден".
Все пак го допускат да учи за актьор във ВИТИЗ и от 1955 г. е разпределен в Пернишкия театър. Първата му роля там е на Бойчо Огнянов в "Под игото".
Премиерата на филма "Земя" е на 4 март 1957 г. и както се казва, на другата сутрин Богомил Симеонов се събужда известен. Повестта на Елин Пелин е позната на читателите и макар че всеки си създава собствена визия за героите, актьорът покрива доста убедително представите за Еньо.
Той е влюбен в красивата, но бедна Цвета (Гинка Станчева), която отговаря на чувствата му. Но в Еньо е влюбена и Станка Гърбушката (Славка Славова), дъщеря на най-богатия човек в селото. Близък на чорбаджията използва силната привързаност на Еньо към земята и му внушава, че ако се ожени за Станка, ще получи като зестра много ниви от баща й.
Еньо изоставя хубавата Цвета и вдига сватба със Станка. Получава ниви от тъст си, имотът му става голям, но насред него е малката нивичка на брат му Иван, която той не иска да продаде. Главно заради дъба, пуснал дълбоки и здрави корени в земята, който е като символ на техния род.
След дълги кандърми Иван се съгласява да отсече дъба. Докато размахва брадвата, Еньо го удря с къмък по главата. После доотсича дъба и го бутва върху тялото на батко си. Иван оцелява, но остава ням и сакат, а Еньо до живот ще бъде разпъван от проклятието на братоубиец. Няма по-тежко нещо за един човек от моралния му самосъд, внушават и Елин Пелин, и Захари Жандов.
Гинка Станчева ми разказа, че винаги, когато я срещнела, жена от квартала й цитирала репликата на Еньо: "Живот без любов, нищо не е!" "Богомил изигра тази роля с много страст и темперамент - каза Станчева.
- Беше един истински
елинпелиновски шоп,
жаден за земя и имоти." Според нея колкото напорист и амбициозен е Симеонов в работата си, толкова мек, добродушен и любвеобилен е в живота.
Главна е и втората роля на Богомил Симеонов - бившият партизански командир Жельо, в "Животът си тече тихо" на Бинка Желязкова. Актьорът отново има шанса да играе сложен и многопластов образ, да покаже деградацията на човек, който от смел герой се превръща в самозабравил се диктатор и местен деребей. Като народен представител Жельо нарежда на лобното място на загиналия партизанин Велко да бъде издигнат негов паметник, вместо да се разработят железните находища около мястото.
Но вместо да породи дебат в обществото за употребата и принизяването на идеалите 10 години след 1944 г. , филмът не е допуснат до екраните. Той е първият официлно забранен филм на социалистическата кинематография.
Вместо през 1958 г. премиерата е 30 години по-късно - през 1988-а, когато вятърът на перестройката повдигаше полите на комунистическата власт, а тя напразно се опитваше да прикрие срамотиите си. Филмът получава специалната награда на Съюза на българските филмови дейци, но на създателите премиерата им приличаше на помен.
Богомил Симеонов влиза от филм във филм и камерата продължава да се любува на красивото му мъжко лице и очи. В "Законът на морето" (1958) е Александър. Името му е на второ място в афиша след името на
Георги Георгиев, който
още не е Гец
Двамата отново сблъскват челно талантите си, както и в предишния им филм "Животът си тече тихо". И главно тяхната игра спасява схематичния иначе сюжет, макар че авторите са включили и любовна линия, в която са двамата герои плюс една красива Мария (Ани Дамянова).
Филмът е заснет по истински случай - изваждането на германския военен кораб "Викинг", потънал край Созопол през 1944 г. И както пише официалната критика "разкрива суровия закон на моряшката дружба".
След тези три силни и благодатни за актьора образи следват два, които са решени само в положителни краски. В "Отвъд хоризонта" (1960) Симеонов е Стефан - железен комунист, готов да преплава с дървена лодка Черно море до Одеса и да замине интербригадист в Испания. В "Капитанът" (1963) е бившият моряк Фомича, който помага на група пионери да си построят малък кораб.
Със следващите два филма Богомил Симеонов навлиза и в историческите филми. Фигурата и мъжественото му лице са много подходящи за образите на владетели или поне както са си ги представяли тогавашните режисьори.
В "Калоян" (1963) Симеонов е в ролята на Милат, но в "Ивайло" (1964) вече играе самия свинар, издигнал се до народен вожд. Знаем от историята драматичното време в България през 13-и век, когато отчаяният народ въстава срещу кървавите династични борби в страната, които я отслабват и тя става лесна плячка на чужди нашественици. Милат е мъдър болярин, които искрено помага на неопитния Ивайло. За тази своя роля актьорът е отличен с наградата на Съюза на артистите.
Режисьорът Никола Петков тогава споделя, че когато търсел актьор за ролята на Ивайло, Богомил Симеонов го впечатлил не само с външния си вид и актьорските си качества, но и със страстното си желание да пресъздаде младия цар. За да влезе истински в образа му, актьорът прочита всичко написано за Ивайло и епохата му и постояно разпитва консултанта на филма акад. Кръстьо Миятов.
Когато се снима като Ивайло, Богомил Симеонов е около 40-годишен - в разцвета на физическите си сили и актьорското можене. Облечен в стилизирани дрехи и гримиран добре, той е с неповторимо излъчване на юначен българин. Патриотичното внушение към зрителя е постигнато.
За Ивайло актьорът получава наградата за най-добра роля на кинофестивала във Варна през 1965 г.
Следват две приятни
екзотични
приключения в
чуждестранни филми "Заветът на инката" (1966) е суперпродукция, дело на Студията за игрални филми - София, "Франц Маришка филм" - Мюнхен, ФРГ, П.Е.А - Неапол, Италия, "Орбита-филм" - Мадрид, Испания, и Корпорасион де турисмо - Перу. Историята във филма (по едноименния роман на Карл Май) разказва как синът на последния вожд на инките трябва да заплати с живота си мира на своя народ и да спаси страната си от разруха.
Богомил Симеонов е инката Гросо, не особено голяма роля. Но пък играе редом до самия Фернандо Рей, който малко по-късно ще стане един от любимите актьори на Луис Бунюел, снимал го в "Тристана", "Дискретният чар на буржоазията" и "Този неясен обект на желанието".
Но защо тази перуанска история, обединила толкова кинематографии, трябваше да се снима не на Мачу Пикчу, а край родния ми Белоградчик, и досега нямам отговор. Помня, че всички цигани в града бяха станали инки, повечето дори без капка грим.
"Свирачът" (1966) е единственият българо-американски филм от времето на социализма. Той е музикална приказка и в главните роли са само американци. Нашите запълват епизодичните дупки. Богомил Симеонов играе лейтенанта, Димо Коларов е опиратор.
През 1968 и 1969 г.
излизат шест филма
с участието на Богомил Симеонов, но не всичките роли съответсват на внушителните му актьорски габарити. В "Последният войвода" (1968) той е Чалъка - командир на партизански отряд, който се сблъсква с разбойническата чета на Митьо Ганев.
Филмът е заснет по истински събития след потушаването на въстанието през септември 1923 г. По действителен случай - разкриването на българския дипломат Иван-Асен Георгиев като агент на ЦРУ, е и филмът "Последен полет". Богомил Симеонов е от лошите - полк. Браун.
Като представител на ЮНЕСКО той пристига в България под името Джордж Андерсън и вербува българския професор Димов (Преслав Петров). Разбира се, нашата ДС го разкрива и той позорно бяга от страната.
В историческия "Цар Иван Шишман" (1969) в ролята на владетеля е Стефан Гецов, Богомил Симеонов, както и в "Ивайло", е болярин.
Режисьорът Владислав Икономов го връща в близкото минало. Той е Сандо от групата горяни, които тероризират няколко села до южната ни граница след 1944 г. Малки роли има в "Село край завод" (1969) и "Признание" (1969).
Както виждате, киното ни здраво експлоатира универсалния актьор, но през 1971 г. той става истински национално известен, благодарение на БНТ. През 1969 г. започва излъчването на сериала "На всеки километър". И ако някъде в малките села в провинцията кино няма, телевизор вече има почти във всеки дом. Където няма, стопаните му отиваха в съседите, за да гледат заедно поредната серия.
Богомил Симеонов се появява в шеста серия на продължението на сериала през 1971 г. Играе ролята на Ибрахим Ахмедов, наричан Хищника. Действието се развива в края на 40-те години на миналия век. Хищника е наследник на богат род в Родопския край, укрива се от новата власт и тероризира местните хора.
Убива кмета на селото, удушава с голи ръце дете пастирче, води престрелка с граничарите. Ранен е, но успява да се скрие в една пещера. Накрая от София идват майор Деянов (Стефан Данаилов) и капитан Бомбов (Григор Вачков) и след ръкопашен бой, вездесъщият Деянов му щраква белезниците.
Актьорът влезе в ролята на Хищника сякаш подготвен от образа на Сандо в "Скорпион срещу дъга". Цялото му същество излъчваха страховита омраза. Кървясалият му поглед го правеше да изглежда като човек, който не се спира пред нищо. Беше толкова убедителен в ролята, че по-наивните зрители
сигурно са го
намразили за цял живот
Преди години в едно интервю дъщерята на Неделчо Чернев, един от режисьорите на сериала, разказа, как веднъж баща й гледал серията "Хищника" и се ядосвал, че един от епизодите в нея можело да се направи по съвсем друг начин. И накрая казал: "Добре, че е Богомил Симеонов, та да го спаси..."
През следващите години той се снима в още много филми. Броят им е над 40. Режисьорите го предпочитат повече за исторически роли. В "Демонът на империята" (1971) е Чочоолу, в "Сватбите на Йоан Асен" (1975) - крал Андрей, в "Хан Аспарух" - жрец, във "Време разделно" - Исмаил бей, която е последната му филмова роля.
От началото на 80-те години Богомил Симеонов отива в Шуменския театър. Последната му роля на сцената е на Иванчо Хаджипенчович в "Тайната вечеря на Дякона Левски". Вече е тежко болен, но стоически издържа болките и играе така, както винаги го е правел - силно и всеотдайно.
"Имаше страшен дух и присъствие, беше много силен човек. Никога публиката в салона не разбра какви усилия понякога му струваше да е на сцената", спомня си актьорът Иво Горчев, сега директор на Пернишкия театър, откъдето започва артистичната кариера на Богомил Симеонов.
Актьорът умира на 15 август 1991 г. По негово желание е погребан в Шумен.