СТРАСТНАТА седмица свърши. И тази година. Свършиха постите - за тези, които постят по канон. За останалите 95% българи те са си целогодишни. И това няма нищо общо с канона. Боядисахме яйцата, омесихме козунаците, понакупихме това-онова въпреки скочилите по традиция цени, готови сме за голямото празнуване на Възкресението Господне. В православния свят това е най-големият празник. Денят, в който Спасителя “смертию смерт поправ”, изкупи всичките грехове человечески. И оттогава за 2014-и път ние се радваме и се веселим, лее се руйно вино и ухаят бухнали козунаци, чукаме се с писани яйца за здраве и берекет, ликуй, народе, Великден е! Нямам право да разглеждам празника откъм религиозната му страна, не съм теолог, но съм човек, един от тези, заради които нашият Бог е изпил горчивата чаша, белким спаси душите ни. Та, дебело подчертавам, по човешки ще подходя към празника.
Предполагам, вече се понаучихме, дето
страст не е онова, което си мислим,
а страдание Страстната седмица не е време, в което се отдаваме на своите страсти и пристрастия, а период, през който съпреживяваме страданията Иисусови - предателството Му, осъждането Му, изнасянето Му на кръста по Виа Долороса, трънения венец и гъбата с оцета, разпъването Му, тихия Му вопъл “Лама сабахтани?...” (“Татко, защо ме изостави?”). Страдания, които всеки един от нас символично изживява в земния си път. Всеки. Защото няма на тази земя човек, който не е бил предаван от най-близките си поне веднъж, осъждан несправедливо от някого, готов да си измие след това ръцете с чиста съвест, незамерян с камъните на подигравките, небичуван с камшиците на сплетните, некоронован с тръните на обидите, невкусил от чуждата жлъч и оцета на завистта, неразпънат върху кръста на делника си. И всеки от нас е имал момент, в който е питал “Господи, защо ме изостави?” А Господ никога не изоставя. Никога не извръща лице от своите чада. Той ни праща не страдания, а изпитания. Имаш ли вяра, приемаш ги с достойнство, преминаваш през тях и продължаваш напред. Вярата не е само богословско понятие. Вярата са нашите вътрешни устои, нашата ценностна система и силата ни да ги браним и предаваме нататък чрез децата си през бъдещето си в името на Доброто. Това е според мен ключовата дума на Великден. Да бъдем добри, да творим добро, да раздаваме добро, да споделяме добро, да посрещаме всичко и всекиго с добро. Тогава с добро ще ни се отговори. “И ще настане такъв живот, че само си викам: Дано!” Дано... Да, но!
Не съдя, за да не бъда съдена
Което е пожелателно, но рядко спазвано. Ние винаги сме по-склонни да съдим другите вместо себе си, да виждаме сламката в чуждото око вместо гредата в своето, да хвърляме камък по чуждия грях, смятайки себе си за безгрешни, човеци сме, не сме богове. От кал сме направени, затова ни е по-лесно да си правим кал. От ребро сме направени, та затова се ръгаме с лакти в ребрата. Обаче - защо забравяме, че най-вече по Негов образ и Негово подобие сме направени, та някак си Доброто в нас да насмогне над тъмните ни страсти, та да предотврати страданията ни?! Защото така е светът устроен, щото всяка страст и всяко пристрастие неизменно водят до страдание. В общ смисъл говоря, но като (ако!) се замислите, ще видите, че е така. Страстта към властта или към трийсетте сребърника, страстта към жената, имота или осела на ближния, пристрастяването към алкохола, дрогата, хазарта или партийните пристрастия, с всички произхождащи от тях смъртни грехове и нарушаване на Божите заповеди, носят страдание. Някои за самия човек, други - за ближните му, а всички вкупом - за обществото. Да, страданието пречиства. Кого обаче? Толкова продължителни и непосилни станаха страстите български, че ми се струва дето вече всички сме си направо за рая. Поединично и погрупово. Празник е, та на когото му е изгодно, да не приема това буквално. Макар да е. Не ме съдете, за да не бъдете съдени.
Рамкирам разсъжденията си, не ви карам да скриете приготвените камъни зад гърба си, нежели да ги пуснете на земята, откъдето сте ги вдигнали. Толкова камъни има по тая наша плодородна земя, че ще стигнат за всички. Защо обаче сме по-склонни да ги използваме за хвърляне, вместо за събиране, та темел да положим, градеж да градим, ей това не мога да си обясня.
Не може да съм единствената, която си задава този въпрос. Той, вярвам, стои пред повечето от нас. Не дойде ли вече времето не за разхвърляне, а за събиране - на вяра, на народ, на Отечество?
Божият син се остави да бъде разпнат,
за да изкупи човешките грехове. Нали не си мислите, че на всеки Великден Той изкупува отново и отново всичките ни, сторени през годината грешки? Простете ми, би било нелепо. Показното провиране под масата на Разпети петък, обикалянето на храмовете в нощта на Възкресението и сторването на широки като за пред телевизионни камери кръстове пред иконите, не са свидетелства за крепката ни вяра. Доброто стои пред дверите и гледа с ясните сини очи на някой дядо Добри, Доброто се е свило пред прага на сърцата ни и чака да го пуснем да прекрачи, вместо да го подминаваме забързани, намръщени, вторачени в себе си, уморени от делника или опиянени от празника. “Христос воскресе из мертвих, смертию смерт поправ”, ама в името на доброто. Или аз нещо бъркам?
Не съм безгрешна, много неща съм обърквала и продължавам, човешко е, но точно тук съм права като Бог. Тома Неверни е българинът, око да види ръка да пипне, пък за най-сигурно - пръст в раната да сложи. А с този пръст може да посочи на себе си и на ближните си пътя към храма, пътя към Доброто. И ако всички наши пръсти сочат тази посока... Да, знаете - ще настъпи такъв живот! Живот, заради който няма да се страхуваме да застанем пред Страшния съд. Не ние съдим, но в нашите ръце и умове е да живеем, достойни за жертвата Му.
Когато чуете “Христос воскресе”, погледнете в себе си, преди да отговорите машинално ВОИСТИНА воскресе!
ЛИЧНИ
Много дълги
станаха
страстите
български
А доброто стои пред
дверите и гледа
с ясните очи на
някой дядо Добри