54-годишният Тодор Цветанов от плевенското с. Ставерци прегърна за първи път родителите си от 19 г. Това стана дни преди Великден и 3 г. след като “24 часа” го откри в руския град Ставропол.
“Много съм ви благодарна”, казва развълнуваната му майка, 79-годишната Радка Трифонова.
В последните дни Тодор опитва да се адаптира към новия си живот (виж горе). “Ще помогнем с каквото можем”, каза кметът на Ставерци Сергей Кожухарски, който по молба на “24 часа” навести новия жител на селото.
Всичко започна през 2011 г.
Тогава родителите на Тодор се обърнаха към “24 часа” с молба да открием сина им, когото не бяха чували почти 15 г. Младежът заминал на работа в Армавир - Русия, през 1982 г. Дошъл си за кратко през 1996 г. Тогава майката научила, че е създал семейство и има син Антон. По-късно се разделил с първата си съпруга, а в България пристигнал с втората си жена Любов. След като погостували, заминали към Ставропол.
После изведнъж синът спрял да се обажда. Отначало баба Радка и дядо Иван се примирили - преди да замине, им казал, че ако не звъни и не пише, значи всичко е наред, но после тъгата по сина им надделяла и изповядаха мъката си пред “24 часа”.
Близо 6 месеца
продължи
търсенето
То започна от втората съпруга Люба. Някога тя работела в ставрополската организация “Алтер Вита”. След като успяхме да я открием, стана ясно, че отдавна са разделени с Тодор, а тя е омъжена за друг в Москва. “Нямам връзка с него, но ще помогна с каквото мога”, откликна на молбата ни жената, която пазеше топли спомени от гостуването си в България. Тодор поддържал контакт с неин братовчед и с общи приятели, но след няколко разговора с тях стана ясно, че и те не бяха го чували от лятото на 2010 г.
Така решаваме да търсим помощ във в. “Ставрополская правда”, но никой не отговаря на краткото съобщение за издирването на Тодор. На запитването не отговарят и от “Архстройсервиз” - едно от последните места, където е работил Тошко, преди да тръгне по частни строежи.
След дългото търсене се обръщаме за помощ към Ангел Соловьов, който от 15 г. е председател на Съюза на приятелите на България в Ставропол. Ангел е роден в България през 1939 г. в семейството на българката Мария и руснака Гаврил. Дядо му Ангел Барзов, на когото е кръстен, бил първият учител във Враца. Ангел заминал за Русия през 1955 г., а след като през 1963 г. Ставропол и Пазарджик станали побратимени градове и подписали първия договор за приятелство, Ангел приел мисията да обединява българите в руския град. Самият той делтапланерист, който има 7613 полета зад гърба си, включително 16 от връх Елбрус, преследва докрай това, с което се захване.
Скоро Ангел открива името на Тодор сред сънародниците, живеещи в Ставропол. Оказа се обаче, че няма постоянен адрес, а познати не бяха го виждали скоро. Ангел решава да търси помощ от в. “Вечерний Ставропол”. В деня на публикацията Тодор, който
работел на
покрива на
редакцията,
прочел, че го търсят, и няколко дни по-късно се обадил на Ангел, който го поканил в дома си и го свързал с майка му Радка. “Двамата говориха 10 минути. Това ме направи истински щастлив”, казва Ангел. Тодор споделил, че има желание да се върне, но личната му карта изтекла, паспортът му бил отнет преди време. Като разбрал оплетената ситуация, Ангел го инструктирал какво да направи, за да получи пасаван за България.
Това обаче не стана - Тодор отново се изгуби и хвърли в тревога всички. Така до 13 септември 2013 г., когато отново се появил в дома на Ангел с премазан среден пръст на дясната ръка. После пак изчезнал до края на януари. “Мобилизирах познати българи с леки коли да го издирят. Тогава ми съобщиха, че се е преместил на друго място, където живеят 4-ма души в една барака”, разказва Ангел. Тогава той твърдо решил да се обърне за помощ към миграционните служби. Така и стана. Два месеца и половина по-късно Тодор успя да се завърне в България.
Тодор: Щастлив съм, че си дойдох
“Щастлив съм, че се върнах. България си е България - кръвта вода не става”, казва Тодор дни след успешното си прибиране в България.
Той намира, че климатът тук е като в Русия, но още не е свикнал с новото си битие. “Уж всичко е, както го помня - а и хората, казват, че няма кой знае какъв прогрес, но за мен все още е различно и се чувствам необичайно”, казва Тодор.
В последните дни се превърнал в малка знаменитост. “Хората, които ме помнят, ме поздравяват. Роднини идват да ме видят. Спомени, спомени...” Майка му ходила до местната кооперация с надежда да му намери някаква работа. “Млад съм още, трябва да се захвана, да помагам на родителите си, ама засега тя повече работи - не се спира, да е жива и здрава”, казва за майка си Тодор.
Първата му работа е да си извади нов паспорт. “Още пазя стария, макар че му е изтекъл срокът. Сигурно ще ми наложат малка глоба, но се надявам да няма проблеми да извадя нов и да продължа живота си отначало”, надява се Тодор.
Ангел Соловьов от Ставропол: Писах на Желю Желев, че няма да съм баласт за България
- Благодаря, че помогнахте за завръщането на Тодор, г-н Соловьов. Приехте го като мисия и й посветихте близо 3 г. Какво ви мотивира?
- Каква сила ме е карала да се изкатеря на най-високия връх на Европа - Елбрус, и от него да извърша полет в чест на България? Какво ме кара цял живот да събирам български марки, монети, банкноти, медали, репродукции от икони, книги и много други работи, свързани с България? И не само да ги събирам, но и да правя изложби от тях. Какво ме накара да направя първото черешово топче в Ставропол? След 2011 г. направих още 2, които също гърмят, и то бая силно - чува се на 2 км. Когато през 1995 г. писах заявление за възстановяване на българското ми гражданство до президента Желев, в него имаше и такава фраза: “Няма да бъда баласт за България!”. Надявам се, че това е така! Колко пъти се събуждам през нощта, благодаря на Господ, че съм се родил в България! Че ме е наградил с магарешки инат! Живея с България в сърцето, дано не звучи нескромно. Все още имам верни приятели в България, които ми дават увереност, че не съм сам на този свят. Искам да благодаря на Пламен Цалов от Плевен, Сандо Юруков от Пазарджик и Алдин Андреев от Ловеч, които ми помагаха и продължават да ми помагат във всичко. Да са живи и здрави.
- Кой бе най-трудният момент в историята на Тодор?
- Най-трудните моменти бяха, когато той изчезваше за дълго и не знаех какво става с него. Не разбирах как може толкова дълго да не пише и да не се обажда на родителите си, или да не се интересува как са.
- Идваше ли ви да се откажете?
- Не, никога.
- Как вървеше комуникацията ви с него?
- Най-важно бе, че той ми се доверяваше.
- Какви съвети му давахте?
- Никакви. Само му казвах, че няма смисъл да стои тук без редовни документи и работа, и че начинът на живот всеки ден го спуска все по-надолу и по-надолу. Но и той самият разбираше това.
- Имали ли сте други подобни случаи?
- Тодор е четвъртият българин, на когото съм помогнал да се завърне в родината си.
- Успяхте ли да се сприятелите с Тодор? Планирате ли да общувате с него и след завръщането му?
- Моята мисия с Тодор още не е завършена с неговото завръщане. Предстои ми да върна обратно парите, които останаха - 16 280 рубли. Пък и с майка му се уговорихме един ден да се срещнем и да се запознаем. На 19 април навърших 75 г. За мен това, че Тодор най-накрая се завърна в България, е най-хубавият подарък, който си направих. Благодаря за удоволствието да общувам с рубриката на “24 часа” в последните 3 г.