Животът на Едгар Алан По е кратък и интензивен кошмар, като че ли белязан от проклятието "Never more!" на най-прочутия гарван в поезията. Творбите му обаче имат вечно и щастливо битие в световната литература, която продължава да експлоатира с огромен касов успех изобретенията на По.
Обвиняван приживе в Америка във вулгарност и упадъчен европейски уклон, той е приласкан с радост в широко отворените през океана обятия на символизма. Шарл Бодлер го превежда на френски и пише за живота и произведенията му със средствата на една импресионистична критика, която говори едновременно за чувствата на своя автор, за очите на неговия обект, за хидроцефалното излъчване на фотографиите му и за изяществото на творбите му.
Пол Валери отива по-далече и поставя гениалния американец начело на модерната литературна теория. Според него той е първият автор, който с математическа точност преценява естетическия ефект на похватите и по този начин владее не само написаната, но и възможната литература.
Жерар Женет обобщава възторга на Валери така: "Оттук произтича и чудотворната изобретателност на По, който основава няколко от модерните жанрове. Установил веднъж завинаги общата таблица на формите на литературното въображение, както Менделеев ще установи тази на химическите елементи, на него не му остава нищо друго, освен сам да запълни чрез трансформации кутийките, останали празни поради случайността на историята" (Ж. Женет, "Фигури", превод Мирослава Янакиева).
Сюрреалистите на свой ред придърпват американския поет към себе си. Андре Бретон го включва във втория манифест на сюрреализма наред с много други автори, които изобщо не са подозирали, че ще се окажат сюрреалисти.
Изкушението творчеството на По да бъде четено през тялото, биографията и обсесиите на автора, разбира се, е най-неустоимо за психоаналитичната критика. Последователката и избавителката на Зигмунд Фройд принцеса Мари Бонапарт успява да произведе цели два тома, в които неизбежно стига до крайности. Откраднато писмо от едноименния детективски разказ, в който Дюпен проявява смазващо благородство спрямо престъпника, тя интерпретира като символ на майчиния пенис...
Въображението на автора обаче трудно може да бъде надминато и от най-изстъплената свръхинтерпретация.
Едгар По не просто има мрачно и развинтено романтическо въображение, с което може да откъсне главата на читателя. Той има система, благодарение на която прави това по възможно най-приятния за читателя начин.
За да постигне желания естетически ефект, той следва собствени литературни принципи и в тази грижа за направата на текста, за дисциплиниране на въображението в добре премислени форми, се състои неговият гений.
В The Poetic Principle и The Philosophy of Composition По излага с математическа прецизност разбирането си за изцяло естетическото предназначение на литературата, наопаки на дидактичния трансцендентализъм на съвременните му Ралф Уолдо Емерсън и Хенри Дейвид Торо.
Преди да умре по отвратителен начин на 40-годишна възраст, наред с поезията, журналистическите текстове, литературната критика и един завършен роман той успява да публикува около 65 разказа, които нарича гротески, арабески и приказки. Те утвърждават жанра в сложни контекстуални взаимотношения с вкуса на публиката, конвенциите на периодичния печат, научните открития, литературните и философските моди на една пуританска епоха, която смятала валса за неприличен.
Дванадесетте заглавия в сборника от Златната колекция на "24 часа" са преведени от Борис Дамянов още за изданието на "Народна култура" от 1981 г. Те представят разказите на Едгар Алан По с акцент върху хоръра: един детективски ("Убийството на улица "Морг"), един приключенско-детективски ("Златният бръмбар"), един приключенски хорър ("Писмо в бутилка"), шест чисти хоръра - предимно за умиращи и възкръсващи красавици ("Морела", "Лигея", "Овалният портрет","Маската на алената смърт", "Кладенецът и махалото", "Преждевременното погребение"), два хумористични ("Без дъх", "Очилата") и една импресия в Хофманов стил ("Човекът от тълпата"), кой знае защо набедена от критиката за хорър.
Осезателна е липсата на поне три текста - виртуозната пародия "Как се пише разказ за Блакуд", нейното продължение "Опасно положение" и фантастично-сатиричния "Разговор с мумия". С тях авторът по-убедително би извърнал към читателя и ведрия си профил на сатирик и ироник.
Историческите реалии по никакъв начин не осуетяват удоволствието от четенето на текстовете му днес, още повече че По има почтения навик да връчва на читателя полезни "технически указания". Преди да разкаже кошмара на героя от "Преждевременното погребение" например, той намира за необходимо да дефинира разбирането си за страшното:
"Има теми, наситени с всепоглъщаш интерес, но прекалено ужасни, за да послужат на целите на сериозната белетристика. Обикновеният романтик трябва да ги избягва, ако не иска да оскърбява или отвращава. Ние например треперим от "най-приятна болка" при описанията на лисабонското земетресение, лондонската чума, на Вартоломеевата нощ... В подобни описания обаче вълнува фактът.
Ако бяха плод на въображението, бихме се отнесли към тях просто с отвращение... Истинското нещастие - всъщност истинското страдание е лично, то не се разпростира върху другите." Ужасът е в подземията на човешката психика, а там По вилнее с хипнотизираща вещина.
Началото на "Убийството на улица Морг" пък въвежда набързо в тънкостите на аналитичните способности, като ги илюстрира с играта на вист: "Между изобретателността и способността за анализ в действителност съществува много по-голяма разлика, отколкото между фантазията и въображението... Изобретателните винаги са фантазьори, докато онези с истинско въображение не могат да бъдат други освен аналитици."
Първият детективски разказ в историята на литературата е наречен скромно "коментар" върху горните разсъждения. Първият детектив Огюст Дюпен е меланхоличен французин, пристрастен към четенето, убийствено изискан, със зелени очила. Разказвачът е негов резоньор, полицията е тъпа и търси под вола теле, вместо да се заеме с очевадното. Още с първия опит писателят фиксира брилянтна жанрова схема, която работи до днес.
Малко е да се каже, че след смъртта си Едгар Алан По се завръща в отечеството на бял кон. Завръща се, яхнал Пегас и увенчан с титлата Американския Шекспир, в пълно съответствие с основните теми на творчеството си - за пропускливата, невидима граница между живота и смъртта, между въображението и реалността.
През 2009 г. ожесточените конкурентни чествания в пет американски града едновременно на 200-годишнината от рождението му и на 160 години от смъртта му бяха определени в печата като "Войната за По".
СИМОНА МИРЧЕВА