Франсис Фукуяма стана световноизвестен през бурната 1989 г., когато излезе статията му “Краят на историята?”. 25 години по-късно в своя анализ в “Уолстрийт Джърнал” той прави равносметка случило ли се е това, което прогнозираше - победа на либералната демокрация. Фукуяма е преподавател в Станфордския университет в САЩ.
Преди 25 г. написах есето “Краят на историята?” за малко списание, наречено “Нешънъл интерест”.
Това стана през пролетта на 1989 г. и за онези от нас, въвлечени в големите политически и идеологически спорове на студената война, това бе невероятен момент. Статията се появи няколко месеца преди падането на Берлинската стена, точно по времето, когато на “Тянанмън” вървяха протестите за повече демокрация и сред вълна от демократични промени в Източна Европа, Латинска Америка, Азия и Африка на юг от Сахара.
Твърдях, че историята (в най-широк философски смисъл) се развива много по-различно от начина, по който си представяха мислителите. Процесът на икономическа и политическа модернизация водеше не към комунизъм, както твърдяха марксистите и СССР, а към една форма на либерална демокрация и пазарна икономика. Историята - написах аз тогава - изглежда, достига своята кулминация в свободата: изборно управление, индивидуални права, икономическа система, в която
капиталът и
трудът се движат
под относително
умерен държавен
надзор
Поглеждайки към това есе от днешните дни, нека започнем с очевидното - 2014 г. е много по-различна от 1989 г.
Русия е създаващ бъркотия електорален авторитарен режим, захранван с петродолари и опитващ се да изнудва съседите си и да си върне територии, изгубени при разпадането на СССР през 1991 г. Китай остава авторитарен, но е втората по големина икономика в света и също има териториални амбиции в Южнокитайско и Източнокитайско море. Както неотдавна писа анализаторът на международната политика Уолтър Ръсел Мийд, старомодната геополитика се завърна с гръм и трясък и глобалната стабилност е застрашена в двата края на Евразия.
Проблемът с днешния свят не е, че
авторитарните
режими са във
възход, а че
много от
демокрациите не
се справят добре
Вижте Тайланд, където протритата политическа тъкан се скъса и бе заменена с военен преврат, или Бангладеш, чиято система е заложник на две корумпирани политически машини. Много държави, за които се смяташе, че са направили успешен преход към демокрация - Турция, Шри Ланка, Никарагуа - се плъзгат обратно към авторитарни практики. Други, включително скоро приетите в ЕС Румъния и България, все още са заливани от корупция.
А какво става с развитите демокрации - и САЩ, и ЕС преминаха през остра финансова криза, което означава анемичен икономически растеж и висока безработица особено сред младите. Макар американската икономика да започва да се въздига, ползите от това не са за всички и разделената и превзета от партийни интереси политическа система на страната едва ли може да е ярък пример за останалите демокрации.
Опровергана ли беше моята хипотеза за края на историята, или се нуждае от сериозна ревизия? Убеден съм, че основната идея остава вярна, но и днес разбирам много неща за естеството на политическото развитие, които не ми бяха толкова ясни в бурните дни на 1989 г.
Когато се наблюдават мащабни политически тенденции, е важно човек да не се разсейва с краткосрочни събития. Отличителната черта на стабилната политическа система е дългосрочната й устойчивост, а не как се е представила тя през последните 10 години.
Да започнем с това колко драматично се промениха през последните две десетилетия икономическите и политическите системи. На икономическия фронт световната икономика премина през огромно
увеличаване на
продукцията -
тя нарасна 4 пъти между началото на 70-те години и финансовата криза от 2007-2008 г. Макар кризата да бе тежък удар, нивото на просперитет по света се увеличи впечатляващо по всички континенти. Това се случи, защото светът бе втъкан в обща либерална система от търговия и инвестиции.
Дори в комунистически държави като Китай и Виетнам доминират пазарните правила и конкуренцията.
Големи промени настъпиха и в политическата сфера. През 1974 г. според Лари Даймънд от Станфордския университет е имало само 35 демокрации, което е било под 30% от страните по света. През 2013 г. броят им се увеличи до около 120 или над 60% от всички държави. През 1989 г. настъпи само едно внезапно ускоряване на явлението, което покойният политолог от Харвард Самюел Хънтингтън нарече “третата вълна” на демократизация - вълна, започнала с прехода в Южна Европа и Латинска Америка близо 15 години по-рано и разляла се по-късно към Азия и Африка на юг от Сахара.
Възникването на
глобален
икономически
ред, основан
на пазарите,
и разпространяването на демокрацията очевидно са свързани. Демокрацията винаги се е опирала на една многобройна средна класа, а в рамките на едно поколение навсякъде рязко се увеличиха проспериращите и имотни граждани. По-заможното и по-добре образовано население обикновено изисква повече от управниците си - понеже плащат данъци, те смятат, че имат основание да търсят сметка на служителите на администрацията. Много от
непоклатимите
бастиони на
авторитаризма в
света са богати на
петрол държави
като Русия, Венецуела или режимите в Персийския залив, където “ресурсното проклятие” дава на управниците огромни приходи, които не идват от гражданите им.
Дори да вземем предвид способността на богатите на петрол автократични режими да се съпротивляват на промените, от 2005 г. насам наблюдаваме нещо, което Лари Даймънд нарече глобална “рецесия на демокрацията”. “Фрийдъм хаус” отчита през последните 8 години намаляване на броя на демокрациите и на качеството на демокрацията (честнни избори, свобода на медиите и т.н.).
Но нека поставим това свиване на демокрацията в перспектива - макар да се тревожим за авторитарните тенденции в Русия, Тайланд или Никарагуа, всичките тези държави бяха безпощадни диктатури през 70-те години. Въпреки вълнуващите революционни дни на площад “Тахрир” в Кайро през 2011 г., Арабската пролет изглежда няма да донесе реална демокрация никъде другаде, освен в Тунис - страната, в която започна. Но пък в дългосрочен план тя може би ще донесе по-отговорна политика. Очакванията това да се случи бързо бяха нереалистични. Забравихме, че след революциите от 1848 г. - европейската “Пролет на народите” - трябваха още 70 години, за да се укрепи демокрацията.
В сферата на идеите обаче все още няма реални конкуренти на либералната демокрация
Макар да потъпкват демократичните идеали, Русия на Владимир Путин и Иран на аятоласите все пак се съобразяват с тях. Защо са му иначе псевдореферендумите за “самоопределение” на Източна Украйна? Някои радикали в Близкия изток може да мечтаят за възстановяване на ислямския халифат, но това не е изборът на мнозинството от хората в близкоизточните държави.
Единствената система, която изобщо може да изглежда като конкурент на либералната демокрация, е т.нар.
китайски модел,
смесващ
авторитарно
управление
с частично основана на пазара икономика и висока степен на технократска и технологична компетентност.
И все пак, ако ми предложат да се обзаложа дали след 50 години САЩ и Европа ще приличат повече на Китай или ще бъде обратното, ще заложа на второто без да се замисля. Има много основания да смятаме, че китайският модел е неустойчив. Легитимността на системата и партийната власт разчитат на силни темпове на растеж, който няма да продължи, докато Китай опитва да премине от страна със средни доходи към такава с високи доходи.
Китай натрупа много скрити слаби места, като отрови почвата и въздуха си и макар в сравнение с повечето авторитарни системи управлението да е по-отговорно, когато настанат по-трудни времена, множащата се средна класа на страната вероятно няма да приеме сегашната система на корумпиран патернализъм. Китай вече не разпространява някакъв универсален идеал отвъд границите си, както правеше в революционните дни на Мао. С увеличаващо се неравенство и огромните предимства за хората с правилни политически връзки "китайската мечта" не е нищо повече от власт на едно малцинство, опитващо се много бързо да забогатее.
(Продължава в следващите дни)