Във вторник публикувахме първата част на анализа на световноизвестния учен Франсис Фукуяма в “Уолстрийт джърнал” (Прочети тук първата част на анализа на Франсис Фукуяма). Фукуяма, който стана известен през бурната 1989 г. със статията си “Краят на историята?”, анализира 25 г. случило ли се е това, което прогнозираше - победа на либералната демокрация. Фукуяма работи в Института за международни изследвания “Фрийман Спогли" на Станфордския университет.
(Продължение от вторник)
Всичко, изброено дотук, не означава, че можем да се самоуспокояваме със състоянието на демокрацията през последните десетилетия. Тезата ми за края на историята никога не е имала за цел да бъде детерминистична или да е опростена прогноза за неизбежния триумф на демокрацията по целия свят. Демокрациите оцеляват и успяват единствено защото хората имат воля да се борят за върховенството на закона, човешките права и отговорността на политиците. Подобни общества зависят от лидерите, способността си да се организират и просто от обикновен късмет.
Основният
проблем
в обществата, стремящи се да бъдат демократични, е неуспехът им в предоставяне на основното, което хората искат от правителството: лична сигурност, споделен за всички икономически растеж и основни обществени услуги (особено образование, здравеопазване и инфраструктура), необходими, за да има всеки възможности пред себе си. Защитниците на демокрацията с основание се фокусират върху това да бъде ограничена властта на тиранични или хищнически държави. Но те не отделят много време да помислят как да се управлява ефективно. По думите на Удроу Уилсън те се интересуват повече от това “да контролират, отколкото да вкарат енергичност в управлението”.
В това бе провалът на Оранжевата революция от 2004 г. в Украйна, свалила за пръв път Виктор Янукович. Лидерите, дошли на власт след тези протести - Виктор Юшченко и Юлия Тимошенко, пропиляха енергията си в боричкане помежду си и в сенчести сделки. Ако на власт бе дошла ефективна демократична администрация, която да прочисти Киев от корупцията и да стабилизира държавните институции, управлението можеше да създаде легитимност в цяла Украйна, включително в рускоговорещия Изток, далеч преди Путин да стане достатъчно силен, за да се намеси. Вместо това демократичните сили се дискредитираха и проправиха пътя за завръщането на Янукович през 2010 г. Така бе подготвена почвата за напрежението и кървавия конфликт от последните месеци.
Индия е възпирана от същото изоставане в постиженията, когато я сравнят с авторитарен Китай. Впечатляващо е, че от основаването си през 1947 г. тази страна успява да бъде демокрация. Но индийската демокрация не е много привлекателна и отблизо тя предизвиква ефект, подобен на загубата на апетит за кренвирши, когато разберете как точно се произвеждат. Системата е просмукана от корупция и връзкарство; срещу 34% от победилите на последните избори в страната са повдигнати обвинения и ги очакват процеси за престъпления като убийства, отвличане, сексуално насилие.
Върховенството
на закона
съществува в Индия, но законът действа толкова бавно и неефективно, че мнозина умират, преди изобщо случаите им да стигнат до съда. Индийският Върховен съд е задръстен от над 60 000 дела, твърди в. “Хиндустан таймс”. Сравнена с автократичен Китай, най-многолюдната демокрация в света е напълно неспособна да предостави модерна инфраструктура или основни услуги като чиста вода, ток или основно образование.
В някои индийски щати 50% от учителите изобщо не се явяват на работа, твърди икономистът Жан Дрезе. Нарендра Моди, хиндуистки националист със спорно минало на толериране на насилие срещу мюсюлманите, току-що бе избран за премиер с впечатляващо мнозинство с надеждата някак си да разчисти блатото на индийската политика и просто да накара нещата да се случват.
Американците като никой друг често не разбират необходимостта от ефективно управление и се занимават предимно с ограничаването на властта. През 2003 г. администрацията на президента Джордж Буш, изглежда, смяташе, че демократичното управление и пазарно ориентираната икономика ще се появят от само себе си в Ирак, след като САЩ елиминират диктатурата на Саддам Хюсеин. Те не разбираха, че това се случва при взаимодействието на сложни институции - политически партии, съдилища, имуществени права, споделена национална идентичност - еволюирали в течение на десетилетия и дори векове в развитите демокрации.
За съжаление,
неспособността
да се управлява
ефективно
се простира и в САЩ. Конституцията ни, създадена умишлено да предотвратява тиранията чрез умножаване на контратежестите и разделението на властите на всички нива на управление, се превърна във “ветокрация”. В силно поляризираната и дори отровна политическа атмосфера във Вашингтон управлението не успява да се придвижи ефективно нито напред, нито назад.
Сред истерия и от двата лагера САЩ са изправени пред много сериозен фискален проблем за дълги години, ако не се постигне разумен политически компромис. Конгресът обаче от няколко години не е приел бюджет според собствените си правила, а миналата есен цялата администрация спря, защото републиканците не успяха да се договорят за изплащането на стари задължения. Макар американската икономика да остава източник на чудесни иновации, в момента американското правителство едва ли може да е вдъхновяващ пример.
Четвърт век по-късно най-сериозната заплаха за хипотезата за края на историята не е, че се е появил някакъв по-добър модел, който един ден ще измести либералната демокрация; не го създадоха нито ислямската теокрация, нито китайският капитализъм. След като тези общества слязат от асансьора на индустриализацията, социалната им структура започва да се променя така, че хората настояват за повече участие в политиката. Ако политическите елити отговорят на тези искания, стигаме до някаква версия на демокрацията.
Въпросът е дали всички държави неизбежно се качват на този асансьор. Проблемът е възелът между политика и икономика. Преди да се появи, икономическият растеж изисква определен минимум от институции като договори, които се спазват, както и публични услуги, на които можеш да разчиташ. Но тези базови институции трудно се създават в крайна бедност и политическо разделение.
В историята обществата са се измъквали от този капан случайно, например когато лоши неща (като войната) често създават добри (като модерното управление). Но не е сигурно, че това може да се случи на всички.
Вторият проблем, който не засегнах преди 25 г., е за политическия упадък, за асансьора, слизащ надолу. В дългосрочен план
всички
институции могат
да загният
Те често са закостенели и консервативни; правилата, дали отговор в една историческа ситуация, не е задължително да са подходящи, когато се променят външните обстоятелства.
Нещо повече - модерните институции, създадени да бъдат “безлични”, често биват превзети от могъщи политически играчи. Естествената за хората тенденция да облагодетелстват семейството и приятелите си действа във всички политически системи и превръща свободите в привилегии. Това важи с пълна сила и за демокрациите (вижте данъчното законодателство на САЩ), и за авторитарните системи. При такива обстоятелства богатите стават по-богати не само заради по-високата възвръщаемост на капитала, както твърди френският икономист Тома Пикети, а защото имат облагодетелстван достъп до политическата система и могат да използват връзките си за прокарване на собствените си интереси.
Що се отнася до технологичния напредък, той е доста капризен в разпределянето на ползите. Иновации като информационните технологии разширяват властта, защото правят информацията евтина и достъпна, но те също така съсипват нискоквалифицирани работни места и застрашават съществуването на една по-многобройна средна класа.
Никой, живеещ в стабилна демокрация, не бива да е 100% убеден в оцеляването й. Но въпреки приливите и отливите в световната политика, силата на демократичните идеали остава огромна. Виждаме го в масовите протести, които продължават да избухват от Тунис през Киев до Истанбул, където обикновените хора изискват от правителствата си да признаят достойнството им на човешки същества. Виждаме го и в милионите отчаяни бедни, които всяка година бягат от Гватемала или Карачи към Лос Анджелис или Лондон.
Дори да се питаме кога всички ще стигнат там, никога не бива да се съмняваме какъв тип общество лежи в края на историята.