“Баща ми поиска шпек и луканков салам, занесох му и плодове, и зеленчуци. В иранския затвор го хранели предимно с ориз, понякога им го давали по 3 пъти на ден. Казва, че повече не иска да погледне ориз в живота си.”
Това сподели пред “24 часа” след първото свиждане с баща си Биляна, дъщерята на осъдения до живот за трафик на хероин в Иран Живко Русев. Той бе върнат в България през нощта срещу 27 август неочаквано за близките му. Според МВнР трансферът на Русев бил акт на добра воля от страна на Иран.
Разговаряме с дъщерите на Живко Биляна и Даниела в Гълъбово часове след като те са се върнали от свиждането в София. Не бяха виждали баща си от 6.IX.2008 г., когато потеглил с камиона си за Иран. Напуснал страната през ГКПП Капитан Андреево. На тръгване споделил, че това е последният му дълъг курс, искал да се отказва. И започнал ремонт в дома си, купил нови мебели.
“Не се е променил през тези дълги за нас 6 г.”, казват децата му. В момента Живко е в затворническата болница на Централния софийски затвор за задължителни медицински изследвания.
Шофьорът от Гълъбово получи доживотна присъда на 2 съдебни инстанции в Иран. Той бе арестуван на 20 септември 2008 г. на паркинг в град Табриз, след като в камиона му бяха открити 135 кг хероин.
В мюсюлманската страна бесят за далеч по-малки количества наркотик, но защитата на българина успяла да докаже, че той се е отделял за часове от камиона си, дори ходил на футболен мач и хероинът можело да е натоварен без неговото знание. Трябвало да докара в България авточасти, но бил задържан на тръгване от Иран.
“Невинен съм, мисля, че и в съда се появи съмнение за моята вина. Иначе можеше да получа смъртна присъда - от януари досега в Иран за наркотици са екзекутирани 230 души - иранци и чужденци”, казал Живко на дъщерите си.
Главният прокурор на Иран искал най-тежката присъда, затова и протестирал доживотната присъда, дадена от първата съдебна инстанция. Втората потвърдила тази присъда, а близките на Живко били предупредени, че може да стане далеч по-лошо, ако той се възползва от правото си да обжалва на третая последна инстанция. Затова и спрели.
На тази първа среща след 6 г. раздяла не говорили повече за присъдата, а всеки за себе си. И плакали. Свиждането било в стая на затворническата болница, където имало 3 легла, но двете били предвидливо освободени за 40 минути, през които Русев бил с близките си. Разбира се, присъствал и надзирател.
Най-напред към него се затичала да го прегърне внучката му Естел, дъщеря на Биляна, а дядо не успял да познае в това пораснало момиче онази Естел, която преди 6 г. била ученичка за III клас. Наесен момичето, което пише стихове, вече ще бъде първокурсничка в гълъбовската гимназия по механотехника.
След това Живко прегърнал дъщеричката на Даниела - Галиана, която е на 1 г. и половина. Детето спонтанно откъснало цвете от двора на затворническата болница и го подарило на дядо си.
“За тези 6 г. баща ми загуби родителите си и стана дядо за втори път. Никога не посмях да му кажа, че майка му - баба Бъна, е починала още през 2009 г., но той явно е разбрал отнякъде. В началото ме питаше по телефона от Иран как е тя, после спря да говори за майка си”, казва Биляна.
В иранския затвор Живко бил лишен от правото да чете български вестници, защото тамошните власти преценили, че в тях има прекалено много снимки на жени. По тези морални съображения дори не му позволили да получи семейни снимки от новогодишно тържество и той до оня ден нямал представа как изглеждат сега близките му.
“На 26 март баща ми навърши 60 г., но получи най-хубавия подарък за юбилея си точно 5 месеца по-късно. Вътрешно в себе си очаквах да си дойде, но не знаех кога. В последния ни телефонен разговор ми каза, че очаква на 26 август в затвора “Евин” в Техеран да го посети нашият консул. Обеща да ми звънне след това, но не го направи. Помислих, че консулът не е отишъл. Внезапно на другия ден ми се обади лично главният прокурор Сотир Цацаров, за да ми съобщи, че татко е вече в България”, разказва Биляна.
После разбрала, че при тази визита на консула иранските власти неочаквано му предали българина. От Техеран до София той летял с човек от МВнР. Пътували с нощни полети през Истанбул. Иранците поискали Русев да бъде с белезници, но българската страна ги уверила, че затворникът няма намерение да бяга никъде.
Сега Биляна и Даниела нямат представа каква ще бъде по-нататъшната съдба на баща им. Той долетя от Иран с доживотна присъда за тежко и според българските закони престъпление, за което мъжът не признава вина. Между двете страни няма договор за правна помощ и младите жени не знаят дали доживотната присъда важи и тук.
Очакват час по-скоро да си дойде в Гълъбово, но са в неведение как би могло да стане това. Дали вицепрезидентът Маргарита Попова би го помилвала, или пък български съд може да преразгледа присъдата.
“До момента никой не ни е казал да търсим адвокат на татко тук, в Иран го защитава Мокадам Фар. Тези дни започвам да звъня по инстанциите, за да разбера какво да очакваме”, допълва Биляна, която мечтае Живко да последва съдбата на Гълъбин Боевски, останал на свобода у нас след присъда за наркотици в Бразилия.
Чрез в. “24 часа” тя благодари на всички, които помогнали баща й да се върне от Иран. Чрез “24 часа”, защото това е вестникът, който през януари 2009 г. първи откри и съобщи, че българинът Живко Русев от Гълъбово е в ирански затвор с обвинение за трафик на голямо количество наркотици.
“След това ме прие тогавашният зам. външен министър Милен Керемедчиев, тъй като министър Ивайло Калфин беше в Япония. Свика кризисен щаб, успокои ме и каза, че каквото и да е направил, а това тепърва ще се изяснява, баща ми е български гражданин и държавата няма да го изостави.
Даде ми личния си телефон с уверението, че мога да му звъня по всяко време. Поддържахме постоянно връзка с говорителя на министерството Драговест Горанов. След това правителството се смени”, допълва Биляна.
Освен към външно министерство благодарността на близките на Живко Русев е още към хората от Министерството на правосъдието и от Главна прокуратура, които също не останали безразлични.
В началото бе съобщено, че шофьорът бил бит в предварителния арест в Иран, но сега той уверил, че през цялото време не бил докосван и с пръст. В затвора се отнасяли добре с него. Имал голям проблем със слуха. И в Иран, и тук ползвал слухов апарат за едното ухо.
В един момент се озовал в техеранска болница, след като се оплакал от болки в глезените. Близките му се питаха дали те са се появили заради застоялия живот в затвора, или пък са плод на професионално заболяване при шофьорите, които цял живот натискат с крака педалите на автомобила.
През тези 6 г. в затвора Живко получавал дрехи и други вещи от първа необходимост или чрез българския консул в Техеран, или чрез адвоката си. По-късно му изпратили пари от България и той можел да пазарува в магазина за дрехи на затвора “Евин”.
Помагал му и съкилийникът Реза - иранец, който в началото назнайвал руски, после с Живко понаучил български. А Живко се заел с персийския език. Докато бил зад решетките, Русев можел да пуши на воля цигари. Когато го върнали в България, му казали, че “нормата” в затвора е 11 цигари на ден. “Нищо, на тази възраст вече му е време да ги намали”, смятат дъщерите му Биляна и Даниела.