Демокрацията си пада повече по парадното шоу, докато комунизмът беше влюбен до уши в манифестациите. Толкова заслепен, че не отмени шествието дори на 1 май 1986 г., когато светът беше стреснат от аварията в ядрената централа в Чернобил, а над площад "9 септември" ръмеше радиоактивен дъжд.
Чрез многолюдните манифестации властта задължаваше народа да демонстрира колко много я обича. Ръководителите на партията и държавата стояха на трибуната на мавзолея на Георги Димитров, а хората в стройни и недотам стройни редици дефилираха на площада с цветя, знамена, лозунги и скандирания.
Народът махаше от долу на горе, властта - от горе на долу.
Пълно тържество на демократическия централизъм.
Манифестациите бяха четири пъти в годината: на 1 май, 24 май, 9 септември и 7 ноември. Трети март до 1989 г. не беше удостоен с такава чест. Нито пък Денят на Съединението 6 септември.
Първи май беше "бойният празник на труда". В навечерието му се развихряха профсъюзните деятели във фабрики и заводи. Те трябваше да организират трудещите се, да осигурят подходящи лозунги и да измислят оригинални композиции. Между предприятията се вихреше съревнование кой ще се представи най-добре на манифестацията.
Присъствието на всички беше задължително. Ударниците и героите на социалистическия труд окичваха реверите на саката си с ордени и медали и повеждаха редиците.
Песните "Дружна песен" и "Работници, работнички" ехтяха отвсякъде и мобилизираха работническата класа - авангард на социалистическото строителство. Покрай него в по-малките градове и по-големите села дефилираха и кооператорите. В по-малките селяните бяха оставени на самотек.
Интелигенцията беше почитана чрез празника на светите братя Кирил и Методий на 24 май. Празнуваха учениците, културните институти, вузовете. С организирането на чавдарчетата, пионерите и комсомолците нямаше проблеми. Но на другите места се правеха списъци и строго се следеше за присъствието.
Разбира се, нямаше как на жълтите плочки пред мавзолея да бъдат изкарани да махат с букети най-големите български творци.
Представяте ли си например тежкар като Богомил Райнов или своенравен класик като Емилиян Станев да скандират в навалицата покрай мавзолея, извили шии към трибуната на властта?
Беше пролет, имаше много цветя и въздухът ухаеше на люляк. Веднъж след след края на манифестация за 24 май хората се прибирали по домовете си и в един тролей в тишината се чуло звънливо детско гласче:
"Мамо, защо има толкова много цветя? Да не е умрял Тодор Живков?"
Пътниците започнали да се кискат в шепи, а майката с момиченцето слязла още на следващата спирка.
Девети септември беше най-маститият празник, манифестациите бяха най-многочислени и трябваше да бъдат най-ентусиазирани. В действие влизаха отечественофронтовските ръководители по места.
ОФ беше най-масовата обществена организация и по право й се полагаше да организира най-големия български празник. Тук в представянето на манифестацията се съревноваваха всички - райони, квартали, заводи, предприятия, институти.
Изработваха се специални сценарии, одобрявани от партийните ръководства.
На шествието трябваш да се покажат социалистическите успехи и заради това наред с хора пред мавзолея минаваха цифри, проценти, диаграми и платформи с всякакви машинарии, уреди, стоки за бита и всичко, за каквото се сетите.
Облечени в най-новите си дрехи, всички класи, съсловия и социални групи трябваше с грейнали лица и възторжени възгласи да покажат своята подкрепа към другарите ръководители на партията и държавата и да им благодари за щастливия живот и пътя към светлото комунистическо бъдеще.
На 7 ноември се честваше денят на Великата октомврийска социалистическа революция от 1917 г. Чужд празник, но покрай братството и вечната дружба с СССР беше задължителен и в България. Обикновено денят беше студен или дъждовен и това засилваше лошото настроение на манифестиращите. Те минаваха вяло покрай трибуната и някои бързаха да се приберат вкъщи, за да гледат по телевизията военния парад от Москва.
В София манифестиращите навлизаха в площад "9 септември" откъм Паметника на Ленин (сега на това място е статуята на Георги Чапкънов "Света София"). Отдясно от мавзолея ги поздравяваха ръководителите, а отляво, на фасадата на Националната художествена галерия бяха подредени портретите им.
И като минаваш по площада имаш чувството, че си стиснат в менгеме.
В първите години след 1944
г. властниците бяха
предимно с каскети
Тогава снимачната техника не можеше да обхване всичките наредени на трибуната на мавзолея.
Вестникарските фотографи ги снимаха на части, после в редакциите слепваха отделните парчета. Веднъж в бързината при монтажа на първа страница на "Работническо дело" излиза снимка, на която Тано Цолов го има два пъти.Фотограф от "Земеделско знаме" така се увлича в монтирането, че на снимката слага и лица, които не са присъствали на манифестацията.
С времето бомбетата смениха каскетите на партийните и държавните величия, а костюмите им ставаха все по-модерни. По едно време всички се обличаха в еднакви тъмни лодени със строга кройка.
Основният акцент в украсата на площада бяха портретите на българските и съветските ръководители. В центъра отначало поставят портретите на Ленин и Сталин. Отдясно, гледано от мавзолея, бяха нашите хора, отляво - руснаците. После портретът на Сталин изчезва и остава само на Ленин. След смъртта на Георги Димитров слагат и неговия лик.
Официалните снимки на членовете на Политбюро първоначално бяха подреждани по азбучен ред. Така Тодор Живков отиваше някъде към края на редицата, а последна беше снимката на единствената жена - Цола Драгойчева. По-късно ликът на Живков беше поставян начело, а другите пак следваха по азбучен ред. Тогава още можеше да се казва, че той е "примус интерпаренс", тоест "пръв между равни". Това правило беше нарушено, когато снимката на Живков стана по-голяма от снимките на останалите.
Междувременно фоторепортерите бяха заменени с рисувани портрети, които правеха всички да изглеждат еднакво плоски. Художникът сякаш ги беше рисувал по официалните им фотоси, разчертани на квадратчета. Накрая украсата се сведе само до голям портрет на Тодор Живков.
От запазените кинокадри личи, че на манифестациите в началото на комунистическото управление наистина има радост и усмихнати лица, има много скандирания. Има ентусиазъм. С годините той видимо намалява. Манифестиращите са със сериозни и дори мрачни лица, гледат към официалната трибуна по-скоро от любопитство и едва-едва помахват с ръка или букет към компанията на Тодор Живков.
Запомнил съм края на манифестацията на 9 септември 1989 г. заради десетминутното хоро, което се изви на площада. Млади хора демонстрираха танци от цяла България, а от трибуната Живков ги гледаше с очила с огромни лупи.
Откъде да знае, че това му е последната манифестация и че само след два месеца животът ще го завърти в съвсем друго хоро...
В Пловдив скандират на плейбек
Партийни ръководители в Пловдив успешно се възползвали от новите технологии и ги внедрили в честванията на 9 септември. Така плейбекът влязъл в употреба при манифестациите.
В късните години на зрелия социализъм на народа не му се скандирало "КПСС-БКП" и оперативният щаб към ОК на БКП, който отговарял за честванията, решил да се презастрахова от евентуални фалове.
"На площада до централната поща имаше три микрофона. Пред тях беше строена група от 20-30 викачи. Специален човек, завеждащ партийната идеология, стоеше на трибуната и им даваше знак с глава периодично. Щом кимнеше, от тонколоните се разнасяше мощно "С БКП напред", "Вечна дружба" и "КПСС - БКП". Високоговорителите бяха разположени на различни места и площадът гърмеше, а преминаващите колони едва мънкаха",
разказа за "24 часа" Емил Борисов, участник в многобройни шествия.
За всяка деветосептемврийска манифестация имало оперативен щаб под председателството на секретаря на ОК на БКП. На всеки район се спускало какви лозунги да носи, колко души да наброява редицата и колко знамена ще размахва. Текстовете на транспарантите предварително се утвърждавали. Задължително се носели портретите на членовете на Политбюро заедно с този на земеделеца Петър Танчев.
След всяка манифестация щабът правел разбор и давал оценка на районните партийни ръководители как са се справили. По традиция най-мното червени точки трупали железничарите. Техните редици винаги били стройни, а хората - с униформи. "Райкомитетите се състезаваха кой ще вземе първо място", връщат лентата стари другари, които с носталгия си спомнят за деветосептемврийските манифестации.
"Шествието в Пловдив тръгваше от началото на ул. "Райко Даскалов" и минаваше по главната улица до площад "Централен". Трудови колективи, институции и ученици се присъединяваха от страничните пресечки и образуваха 50-хилядна река от хора", спомня си шефът на историческия музей в Пловдив Стефан Шивачев. Шествието тръгвало в 10 часа и приключвало около 12,30.
"Скандиранията бяха съобразени с актуалните лозунги на годината и петилетката", допълва Шивачев. Според него стремежът на отделни стопански ръководители да се натегнат на партията раждал и бисери.
Така например работници от птицеферма носели плакат: "Всяко яйце - бомба! Всяка кокошка - летяща крепост срещу агресора!". За една от кръглите годишнини пък захарният комбинат пуснал на свой артикул опаковки с надпис: "35 години възход - обикновен локум". Заради подобни изцепки в края на 80-те години по-младите започнали да подмятат: "Всяко чавдарче - зайче, всяко пионерче - агънце, всеки комсомолец - говедо.
"Това бяха щуротии уж да звучат по-оригинално", казва Шивачев. На трибуната задължително се нареждали партийните ръководители от окръга и града. Винаги имало делегации от братски социалистически страни и побратимени на Пловдив градове.
От първите секретари на ОК на БКП отчетливо през последните няколко десетилетия се откроявали Дража Вълчева, Иван Панев, Пантелей Пачов.
"Участваха много хора, имаше хореография, режисура и съревнования. Доста пловдивчани ходеха с удоволствие, защото Девети беше утвърден като национален празник", припомня Шивачев. Дни преди светлата дата магазините в града се зареждали с дефицитни стоки, хората излизали применени с нови тоалети. Очаквали края на шествието, за да заседнат на ядене и пиене.
Не били малко и онези, които не долюбвали Девети. "Въобще не проумявах защо трябва да скандирам "КПСС - БКП". Бях ученичка, но усещах, че е унизително да ме задължават да махам на някакви хора на трибуната. А после учителките да ни обесняват каква чест е, ако някой от партийните величия погледне към нас", казва 49-годишната Димитрина Николова.
Бикове в Троян показват силата на партията
На една деветосептемврийска манифестация в Троян решили да се похвалят с успехите в изкуственото осеменяване.
"Случило се е през петдесете години, когато административното делене бе още на околии", разказва Лазар Дончев, бивш първи секретар на БКП в Ловеч.
Възлагат на началника на ветеринарната лечебница д-р Йордан Църов в манифестацията да има ярко присъствие, което да онагледи изкуственото осеменяване.
Той измислил, предложил, от горе одобрили и на 9 септември подкарали по главната улица три бика. В този край ги наричат бици.
Хората по тротоарите се побутвали и подсмихвали, а внушителното трио приближавало трибуната. Тогава се разнесъл гласът на дикторката: "Другари, задава се колона от бици начело с д-р Църов." В този момент гръмнала музика, животните се подплашили и хукнали към публиката - настанала паника.
На следния ден привикали д-р Йордан Църов да дава обяснения пред прокуратурата защо е всял смут сред населението и е застрашил живота на манифестиращи и официални лица на трибуната с биковете.
Той показал одобрения план за манифестацията и повече не го закачали. Но понеже
бил зевзек, после често казвал: "Покрай биците видях силата на партията!"
За деветосептемврийската манифестация в Ловеч, а и за всички останали празници се правел план. Възлагали изготвянето му на отдел "Пропаганда и агитация" и на Градския комитет на БКП, спомня си Лазар Дончев. Пред официалните лица на трибуната преминавали ученици, работници и служители, показвали се най-добрите трудови постижения в местните фабрики и заводи.
Автомобилният гигант за онова време, завод "Балкан", демонстрирал първите сглобени москвичи, първите сгъваеми колела и моторетки, носещи името на завода.