“ПО ВОЛЯТА на незабвенния Цар Освободител, великият братски Руски народ, подпомогнат от добрите ни съседи, поданици на Негово Величество Румънския Крал, и от юначните Българи, на 19 февруарий 1878 година сломи робските вериги, що през векове оковаваха България, някога тъй велика и тъй славна.”
Така започва “Манифестът към българския народ”, с който на 22 септември 1908 г. във Велико Търново княз Фердинанд обявява независимостта на България.
Моментът е
избран
неслучайно
Една от Великите сили – Австро-Унгария, се готви да анексира окупираните дотогава от нея Босна и Херцеговина, грубо нарушавайки клаузите на Берлинския договор от 1878 г. Други две – Франция и Германия, са ангажирани във взаимни спорове по съдбата на Мароко. Четвъртата – Русия, все още ближе раните си от революцията от 1905–1907 г.
Та хитрият Фердинанд решава да се възползва от цялата тази международна каша. И на европейската карта се появява поредната независима държава – Царство България.
Естествено, Турция веднага обявява мобилизация. България отговаря със същото. Но на Великите сили хич не им е до ново подпалване на “балканското буре с барут” и те налагат преговори, приключили през април следващата, 1909 г. Тогава и де юре Европа ни признава като пълноправен неин член.
От чисто формална гледна точка 22 септември 1908 г. носи редица предимства на страната ни. Дотогава тя като васална на Османската империя също е подложена на унизителния “режим на капитулациите”.
Това ще рече, че
чужденците
ползват редица
икономически и
правни облаги – от по-ниски вносни мита, което спъва родното ни производство, до своеобразен “юридически имунитет”, т.е. да не подлежат на съд по местните закони. България е лишена и от правото си на самостоятелна външна политика, включително и на дипломатически представителства зад граница.
Но... хубавото струва пари, а много хубавото – много пари. Защото, както през 1878 г. на практика си “откупуваме” свободата, плащайки на Русия за издръжката на 50-хилядната ѝ окупационна армия след войната ѝ с Турция, същото се получава и през 1908–1909 г.
В хода на преговорите по финансовите условия Османската империя предявява към България баснословния за времето си иск от 650 млн. златни френски франка, което е в пъти повече от нашия годишен бюджет. Слава богу, оказваме се добри в пазарлъка и успяваме да “свалим” сумата до 125 млн., от която турците не отстъпват.
И тогава Русия излиза с предложението да опрости оставащата част от полагащите ѝ се след войната от 1877 – 1878 г. османски репарации (82 млн. златни франка), като това задължение бъде прехвърлено към новата българска държава, а Турция се откаже от претенциите си към нея. В последна сметка така и се получава.
Сиреч, след освобождението си ние де факто си откупуваме и независимостта. Изглежда, че това ни става навик, защото повтаряме същото упражнение и след Първата, и след Втората световна война. А май и сега, като гледам колко сме взели от и колко сме дали на Европейския съюз след 2007 г.
Конкретно за 1908 г. обаче
историята с
обявяването на
българската
независимост
завършва с
(почти) хепиенд До 1912 година ние по друг нашенски навик, ту плащаме, ту не (в повечето случаи) на Русия. После идват двете - Балкански и Първата световна войни и въпросът минава на заден план. А най-накрая идва... Ленин!
Не, не си мислете, че е сторил нещо добро за нас от някакви топли чувства към “братския славянски народ”. Просто през 1914 – 1917 г. Русия като част от Антантата натрупва огромни дългове спрямо съюзниците си. След болшевишката революция от октомври 1917 г. Ленин обаче обявява, че те не са на “новата държава”, защото тя няма нищо общо с предишната.
Но медалът има и обратната страна – щом не признаваш собствените си “стари” задължения, така следва да подходиш и към борчовете си от страна на другите. Сред които за наша радост се оказва и България.
Та така с нашата независимост от 1908 година. Плащаш – купуваш. Спираш да плащаш – минаваш леко гратис.
Лошото е, че сега сме 2014 г. Няма войни (засега), не се задават (дано) и революции. Има обаче Европейски съюз, който като истински бирник хич не обича гратисчиите...
Поради което не ми остава друго, освен да завърша пак с
пожеланието от
манифеста на
Фердинанд,
което ми звучи доста актуално: “Българският Народ, непоколебимо верен към паметта на народните дейци за своята свобода и въодушевяван от техните завети, неуморно (да) работи за уреждането на хубавата си земя и (да) създаде от нея... държава, достойна да бъде равноправен член в семейството на цивилизованите народи”.
А не уж “независимата” България да не спира да изпада от една зависимост в друга...