Празник беше вчерашният ден. Национален. Един от най-значимите. И най-знаковите. Ако да не беше признат официално сред отбелязаните с червено дати в календара преди двайсетина години, 22 септември винаги е бил светла дата.
Няма да ви занимавам с историческата фактология, едно врече се изучаваше в училище и сега вероятно е спомената поне с едно изречение. Няма да коментирам изказванията от рода на "И независимостта на България е обявена от чужденец" и "Винаги сме били зависими, ние без по-голям брат не можем". Факт е, че 108 г. България е независима държава на световната карта - не в рамките на федерация или империя, а в собствените си свещени граници. Да, поорязана, поотхапана, но и държава, и независима. Защото можехме да бъдем граждани
я на вилает,
я на братска
република,
я на някой съединен щат. Слава Богу - граждани сме на родината си. Независимата. Дотук добре. Но да видим колко, доколко и дали изобщо ние самите сме независими. Ние, гражданите, ние, електоратът, ние, народонаселението. И тук започвам да се препъвам в твърдата си увереност, че не сме. Защото сме. И още как! Не ви говоря за болните зависимости от алкохол, хазарт, дрога, тютюнопушене, те са обект на медицината. И за външната и вътрешната политика няма да ви говоря. То се вижда. Но и другото не само се вижда, ами направо се набива в очите, боде, гложди, та свят ни се вие от болката.
Зависими сме от хляба си. Най-простичко и най-метафорично казано. В България бедните са поне една трета, според официалната статистика и поне 80% според неофициалната, тази, която всеки усеща по празнотата на джоба си. Не ви говоря за черен хайвер, а за леща. И дано ме разбирате правилно. Ситият на гладния не вярва. Ако имате пари за хляб, че и за сирене, това не ви прави по-независими от тези, които и само за хляб нямат. Не защото са мързеливи и не искат да работят. Не защото избират между по-ниско и по-високоплатена работа. Не защото са лош матр`ял. Не защото са тъпи и необразовани. Най-честият отказ в бюрата по труда е "по-висока квалификация от изискуемата". Сиреч
инженерът не
може да работи
като изкопчия
на първи цикъл. Ама то пък и какво търсене на строителни работници се е ширнало... Освен ако не се уредиш с връзки да копаш основите на някой мол, в който после няма и да влезеш дори само да позяпаш витрините.
Та думата ми беше
за хляба. И за
компромисите,
които човек може да направи за него, а пък от своя страна могат да го направят зависим. Овъртяно ли ви се вижда? Не е овъртяно, овърголено е. Един умен човек ме попита дали бедният е по-зависим от богатия. Първосигнално рипнах да защитавам тезата, че безспорно е така. Почти ви изложих аргументите си по-горе. Наистина е готов на компромиси с квалификацията си, с избора на подходяща и желана работа, далеч нерядко и със съвестта си. Не сме чак толкова бели и добри, както се казва. И когато трябва да избираш между това децата ти да си лягат гладни, да нямат дрехи и обувки, учебници и тетрадки за училище, пари за нещо от лавката или за кино, и замижаването да се влееш я в сивата икономика, я в някой полузаконен бизнес, я в нещо друго, дописвайте си сами какво, не е ли ясно накъде ще се наклонят везните.
Съвсем наскоро един
баща си
продаваше
кръвта
Малко преди това една жена предлагаше бъбрека си. Тези неща се случват по-често, отколкото медийното отразяване им отделя внимание. Но всеки от вас знае, че съществуват. Ерго, бедният човек е зависим. И той е по-голямата част от независима България, колкото и да не ни се иска да е така. След това правдиво от моя страна умозаключениие прекрачих границата на очевидното и се озовах в невероятното. Бедното народонаселение е ясно, но как стоят нещата с богатите, заможните, насмогнали на харча си негови представители? Колкото повече
те бие парата,
толкова
по-независим
ли те прави?
О, да, ще кажете. О, не, ще ви отговоря. И ще ви предложа няколко нелицеприятни, но за зла врага, верни аргументи.
Колкото и ябълки да лъскаш и да ги препродаваш по-скъпо, ако на третия ден не получиш няколко милиона в наследство, няма да станеш Рокфелер. А пък в България наследство в милиони могат да получат само роднините на кредитните милионери. Каламбур си правя, но изобщо не съм далеч от истината. Как се трупат пари, за да ги намилиониш за няколко години, та дори и за няколко десетилетия? Ами по втория начин, независимо какъв точно ще е той.
Пак с компромиси да речем, но много по-големи. И много по-страшни. Следователно цената им е в десетки пъти по-голяма. И те прави стократно по-зависим.
Пак с компромиси да речем, но много по-големи. И много по-страшни. Следователно цената им е в десетки пъти по-голяма. И те прави стократно по-зависим. Голема работа, ще кажете, и ще ми цитирате лексиконната фраза, приписвана на Елизабет Тейлър “Вярно е, че и богатите също плачат, но
по-добре е
да плачеш
в кадилак”
Вероятно е така, ако изключим вероятността да ти взривят кадилака. В България лично аз кадилаци не съм виждала, обаче взривени автомобили на богати люде - бол. И това е най-малкият дявол. И се оказва, че колкото си по-независим по отношение на земните блага, толкова по-зависим ставаш от страха да не ги изгубиш, барабар с живота.
Така е в цял свят, не сме открили нито топлата вода в басейна с олимпийски размери насред двора зад високите дувари, нито колелото в автомобилния парк, с който смайваме бедните пешеходци. Всичко се плаща. Не само с финикийски знаци, със страх се плаща тази зависимост. Защото спокойствие с пари не се купува.
А бедният... Бедният средностатистически българин трепери от страх дали утре няма да го съкратят, ако има работа, дали ще му изплатят най-после бавената с месеци заплата, дали ще има да сложи хляб на масата, дали ще смогне да си плати сметките за скачащия ток, за начисленията на принципа едно към гьоторе, с които топлофикационните и водоподаващите дружества се подиграват с потребителите си... Зависими, та зависими и отгоре сме. Независимата ни държава е всъщност
държава на
зависимо
население Парадокс? Я се огледайте. В парадокс ли живеем, или просто сме му свикнали и сме го приели за нормалност? И кой ни нахака в тоя хендек? Ама не казвайте, че са виновни политическите сили, политическите строеве и лагери, робствата и присъствията, хан Аспарух, че точно тук е основал държавата ни, и Господ, че не разбира молитвите ни.
108 години България е независима държава. Пази се подписаният от цар Фердинанд указ, пазят се снимките от 22 септември 1908 г. с правителството на Александър Малинов. “Такова е желанието на народа ни, такава е неговата воля. Да бъде според както той иска. Българският народ и държавният му глава не могат, освен еднакво да мислят и еднакво да желаят.”Това е цитат от Манифеста за обявяване независимостта на България.
Е, народе, питам те без четирите въпросителни на Апостола, каква излиза тя? Че според твоята воля и твоето желание се мери зависимостта и независимостта. Ти избираш, народе, от теб зависи. Или поне така е редно да бъде. Защото независим е другото име на свободен.