Както често се случва, ще започна с брадат виц от времето на развития социализъм. На 7 септември 1986 г. в НДК върви тържествено събрание, посветено на 75-ия рожден ден на другаря Тодор Живков. На трибуната оратор говори пламенно и напевно за живота на Първия, повечето от делегатите дремят в удобните кресла. По едно време незнайно откъде в залата се шмугва огромен плъх и настава суматоха. Чуват се викове: “Убийте го, убийте го!” Един от задрямалите делегати се събужда и кресва: “И сина му, и сина му!”
Ако сменим “убийте го” с “изгонете го”, а “сина му” с “баща му” и обратно, ще станем съпричастни на емоциите, които
владееха сърцата и умовете
на над милион българи,
може би и над два милиона, в понеделник вечерта малко преди 23 часа българско време, а по-точно в 13-ата минута на мача от европейските квалификации между Норвегия и България на стадион “Улевол” в Осло.
Именно тогава Веско Минев закъсня да дръпне изкуствената засада, а Апостол Попов се замота, докато се усети в коя посока да тръгне. Но най-неадекватни изглеждаха действията на националния вратар Николай Михайлов, син на президента на Българския футболен съюз Борислав Михайлов. Вместо да пресече пътя на нападателя на Норвегия или на топката или поне да тръгне в същата посока, за да може в един момент да понечи поне да се хвърли в краката му, стражът на елитния турски “Мерсин” стартира равноускорително в диаметрално противоположната посока. След което логично резултатът стана 1:0 за домакините. След което всеки си направи извода, че да сложиш Ники Михайлов на вратата в тази ситуация, е като да вдигнеш цената на тока три седмици преди избори.
Гледах интервюто на Любо Пенев веднага след мача пред колежката от БНТ, после четох и какво е казал на пресконференцията. Очевидно така и никой не му е задал въпроса, който още по-очевидно вълнуваше всички българи, гледали или слушали мача - кой и какво наложи синът на президента на БФС да е титуляр вместо Владислав Стоянов. Разбира се, дори и да му го бяха задали, отговорът щеше да е тривиален - така съм преценил, така съм решил, може би допълнен с някои намеци и витиевати предупреждения какво става, ако някой му се бърка в работата.
Дано не бъда разбран погрешно - аз харесвам Ники Михайлов повече, отколкото не го харесвам. Радвах се на успехите му в “Твенте” и бях разочарован от неуспешния му трансфер във “Верона”. Така че който разбира заглавието като насочено към него, е сбъркал.
В случая под “синът на президента” нямам предвид незнайно защо пуснатия срещу Норвегия вратар на турския “Мерсин”. Имам предвид футбола ни като цяло, който
през последните
9 години без 9 дни е
осиновен от лидерите
на четвъртите в света
от САЩ'94, в частност от капитана на Пеневата чета Боби Михайлов и най-близките му шестима съратници. Всъщност вече не са шестима, но това е друга тема.
Боби, Ицо, Любо, Данчо, Наско, Емо и Трифон седнаха на една маса и обявиха, че са готови да поемат отговорността за развитието на българския футбол. Е, поеха я и оттогава българският национален отбор има една-единствена победа над сравнително, подчертавам - сравнително читав съперник, и това е над Румъния с 1:0, като и тогава треньор пак беше вечният и незабравим Димитър Душков Пенев.
Така че в случая синът на президента е целият ни футбол, по-точно начинът му на организация и съществуване. Като започнем от материалната база, стадионите, терените и продължим с устройството на детско-юношеския футбол с уговорените още там мачове и чалга културата, която ги владее още от момента, когато си извадят лична карта.
Нататък трябва да се продължи с вътрешното първенство, съдиите, дисциплинарната комисия. Дори със запалянковците и тази уникална ситуация, при която треньорът на националния отбор подкрепя и окуражава хора, които мятат ракети и бомби, бият се с чужди и свои фенове, както и с полицаи.
Така че нека да сме наясно - мачовете срещу Норвегия и преди това Хърватия, а още по-рано, да не изреждам цялата върволица от престижни равенства и не толкова престижни провали,
не ги загуби Ники Михайлов
Или поне не само той, както и не само играчите, не само треньорът Любо Пенев или помощникът му Ради Здравков. Загуби ги българският футбол, който се ръководи от четвъртите в света. И е време те да си поемат отговорността. А отговорността не е да уволниш треньора и да назначиш следващия. Отговорност е да излезеш пред хората, да признаеш грешките, да обявиш какво следва да се направи, но и какво следва, ако отново се провалиш. Ако говорим за квалификации - пети път поред. И ако цитирам незабравимия майстор на афоризмите Станислав Йежи Лец, ако през 2004 г. си мислехме, че сме стигнали дъното с трите загуби на европейското, сега чуваме как някой чука отдолу.
Разбира се, четвъртите в света със сигурност ще се заобясняват, че ние не може да се мерим с големите футболни нации. Аз обаче много се дразня от някои изказвания от рода на “толкова си можем”. Извинявайте, ама
Исландия има население
от 323 810 души,
а онази вечер победи 2:0 Холандия, а преди това - с по 3:0 Турция пак у дома и Латвия като гост. А в миналите квалификации играха и бараж. Повтарям - триста двадесет и три хиляди осемстотин и десет жители. Че то Пловдив е повече по официални данни, а “Люлин” и “Младост” - по неофициални. Да не говорим за Босна и Херцеговина, Израел, Кипър, Словения, Молдова и даже същата тази Норвегия. На която треньорът не е бивш играч на ЦСКА, “Валенсия” и “Атлетико” (Мадрид), а специалист по женски футбол, а в състава имаше футболист на 15 години, който отгоре на всичко направи добро впечатление.