На 30 октомври легендата на българската музикална сцена Кирил Маричков ще празнува своя 70-годишен юбилей. Като дете свири на пиано и кларинет, а в първата си група “Бъндараците” е басист. Бандата се разпада и той става част от любимците на няколко поколения - “Щурците”.
В началото на миналата година заедно с Дони, Иван Лечев, Славчо Николов и Венко Поромански създават група “Фондацията”. На 10 ноември ще направят голям концерт в зала “Арена Армеец”, организиран от “Артишок”. В момента музикантите са в Америка, където имат турне. В последния момент се оказа, че Кирил Маричков не може да пътува по здравословни причини. На негово място замина Валди Тотев. За радост на феновете му Маричков ще участва в големия концерт в София.
- Трябваше да пътувате на турне в Щатите, но не успяхте по здравословни причини. Как се чувствате сега?
- Много съжалявам, че не можах да замина, но... Казах на доктора – какъв лош късмет това да ми се случи три дни преди да тръгнем, а той ми отговори – напротив, късмет си извадил, че се случи сега, защото непременно щеше да ти се случи още на първия полет!
Това е наистина голямо турне на “Фондацията” - 17 концерта.
И предишното беше страхотно, не очаквахме, че ще имаме такъв успех. Следя сегашното турне, пишем си мейли с Дони и се радвам, че концертите минават суперуспешно. Жалко, че не съм там с момчетата. Но на 10 ноември съм на линия за големия концерт в зала “Арена Армеец”. Пеем песните на групите си в нови аранжименти, няма нито една непозната песен. Този път ще имаме и гости – Валди Тотев и Жоро Марков от “Щурците” и Косьо Цеков от ФСБ. Първата половина концертът ще бъде акустичен, както и досега, а втората ще сменим акустичните китари с електрически и ще бъде по-рокаджийско. С двама барабанисти, много китари, много клавишни, много саунд. Надявам се да стане много яко.
- Вече направихте доста концерти, идват ли млади хора?
- Хубаво е, че не само идват, а са голям процент. Знаят парчетата, пеят ги заедно с нас и много се радват. А ние свирим с много голямо удоволствие помежду си и това по някакъв начин се предава на публиката. Сега се сещам за един смешен случай от последните концерти на “Щурците” - бяха дошли група тийнейджъри за автографи и един от тях каза: “Тази песен на Д2 “Две следи”, много хубаво я изпяхте.”
- Имате внуци, колко големи станаха?
- Виктория е на 9 години, Александър е на седем. Той трябваше да е четвъртият Кирил в рода, но синът ми живее в Италия и предпочете да му даде име, което и в двете държави се произнася лесно. И без това фамилията е трудна за изговаряне. С Виктория има един много смешен случай. Тя е феноменално дете. Един ден на родителска среща учителката извикала сина ми настрани. Казала му, че Виктория е великолепна ученичка, но трябва да обърнат специално внимание, защото си измисля някакви неща, фантасмагории и ги разказва на съучениците си. Обяснявала например, че дядо е рокзвезда. Синът ми започнал да се смее и казал на учителката да влезе в ютюб, за да види.
- Да ви върна към първата ви група “Бъндараците”, как се събрахте?
- Еее, ние бяхме още ученици. Свирех на пиано, кларинет и плановете бяха да стана класически музикант. Вачо (малкия Бъндарак) ми беше съученик от първи до 11-и клас. Брат му – големият Бъндарак, беше с 4 г. по-голям и излизайки от казармата с някаква китара ни каза: “Новобранци! Вижте какво свирят хората по света.” И ни изсвири бугито на “Шадоус”.
Ние с Вачо зяпнахме
А той – “Хайде да правим група. Ти, Киро, ще свириш бас, защото си най-дълъг.” Започнахме яки репетиции и дори си уреждахме участия за хонорар, вземахме по пет лева на човек, което сега се равнява на 20-ина. Едно момче ни беше мениджър, събирахме цялото оборудване в една кола и понеже нямаше място за нас, ходехме до мястото на концерта пеша. Чудехме се какво име да изберем, обсъждахме още тогава “Таралежите”, дори и “Щурците”.
Но на един концерт в Студентския дом зад Опашката на коня, докато оправяхме още техниката, някой от публиката се провикна: “А, това не са ли Бъндараците?” Така се появи името ни. Участвахме и в турне на Сатиричния театър из страната заедно с Парцалев и Калоянчев, Стоянка Мутафова и други. Свирехме по няколко песни и ни плащаха “големи хонорари” - по 12 лева.
- Защо се разделихте?
- По това време всички бяхме студенти и това ни беше на първи план, групата приемахме като хоби. Липсваше желанието да правим собствена музика, свирехме “Бийтълс”, “Ролинг Стоунс”, “Кинкс” . А аз исках да правим наши песни и с барабаниста Пепи Цанков се опитвахме да убедим братята, че трябва да имаме наш репертоар. Бъндарака обаче казваше, че няма да направим по-хубави парчета от тези на “Бийтълс” и затова по-добре въобще да не правим. Обаче на един голям концерт в зала “Универсиада” се появи групата “Слънчевите братя”, пееха много хубаво, но пак кавъри.
Единият от тях беше Пеци Гюзелев, много добър китарист. Седнахме да си говорим и се оказа, че той също иска да правят собствени песни. Тогава с него, Веско Кисьов от същата група и ние двамата с Пепи решихме да направим нова група. Веднага измислихме името “Щурците”.
- Вярно ли е, че се е появило по идея на майките ви?
- Всъщност да, моята и майката на Пепи Цанков казаха, че името е много хубаво и подходящо за нас, защото в българския фолклор щурецът е символ на свободния музикант. А мравката е еснаф потребител, полагащ нискоквалифициран труд, който не оценява достатъчно изкуството и казва: “Що ще чиниш ти зимъска”. Наблюдавал съм ги, едната мести сламката в една посока, след нея отива друга и я връща обратно - безсмислена работа.
А това, че щурецът ще свири и ще направи хората щастливи, за мравките не е важно. Отидохме в Концертна дирекция, казахме, че сме нова група и името ни е “Щурците”. Седи там един директор с препълнен с фасове пепелник. Удари по масата, всички фасове се разпиляха и викна: “В България никога няма да има такава група. Прилича на онези - Бийтълсите, ливърпулските рошльовци.” Тогава неправилно ги превеждаха като бръмбари. Решихме да прибегнем до хитрост.
Отидохме в Националното радио и предложихме да се направи конкурс, да се измисли име на групата. Навиха се, осигуриха ни студио да запишем първото си парче “Песен без думи”, както и още две-три инструментални песни. Много хубави и качествени записи станаха, жалко, че ги нямам. Не мога да намеря тази “Песен без думи”. Имам я само от едно излъчване по радиото, Гошко Минчев я чул и направил запис, но не се чува добре. Та тогава Гинка Станчева и Коста Цонев прочетоха анонса – “Драги слушатели, приятели, пишете ни, изпращайте своите предложения за име на този млад “естраден оркестър”.
Направихме страшна организация, получиха се 10 000 писма с предложения, сред които и много смешни. Бяха изброени всички видове птици - синигери, гарги, кълвачи, славеи, всички видове китари - златни, червени, зелени, електрически. Имаше и предвзети като “Монасите на електрическия резонанс”.
Някой беше проявил чувство за хумор и предложи СЕКС, което означавало Студентски електронно-китарен състав. За името “Щурците” имаше 300-400 гласа и то спечели. Истината е, че името си спечели честно, защото ние бяхме организирали не повече от стотина души.
- Срещнахте ли се отново с онзи директор?
- Глас народен, глас божи, прие го. Той подозираше, че сме направили нещо, но... Организираха ни пробно турне. Такива тълпи бяха по летните театри, че за Концертна дирекция икономическият мотив се оказа по-силен от идеологическия. Но все имаше предупреждения да внимаваме, да не пеем на английски. Имахме вече наши парчета, но винаги пеехме и някои чужди на английски, които ни създаваха неприятности. Проблеми имахме дори и с наши си български песни. По едно време забраниха Радой Ралин, защото подписал писмо в защита на Солженицин. Тогава ни забраниха да пеем “Веселина”, но ние продължавахме.
- Много пъти са ви спирали концерти, как успявахте да се върнете на сцената?
- Не само че ни спираха, но и не ни ги плащаха. Спирали са ни и са ни наказвали дори заради Hey Jude на “Бийтълс”. Участвахме в “Мелодия на годината” и цяла България я чу, тъй като ни излъчваха пряко.
- Нарочно ли го направихте, знаели сте какво ще се случи?
- Тъй като вече бяхме много популярни, трябваше да излезем последни. Режисьорът ни предупреди да внимаваме какво правим, да не пеем “Веселина”, и разбира се, нищо на английски. Отвърнах, че то не остана какво да изпълним. Представихме “Звън” и още две-три парчета. Хората ни викаха на бис и тогава изпяхме “Веселина”, която по това време беше най-популярната. В спортната зала във Варна хората продължаваха да викат “Още, още”. И аз взех, че се изцепих: “Те ни забраняват да изпеем тази песен, но ние ще го направим”, и запяхме Hey Jude. Край!
Нямахме право
няколко месеца да свирим
Тук-таме ни канеха на черно, така отидохме и на абитуриентската вечер в английската гимназия. Учениците събраха по един лев и ни платиха от техните си джобове, сред тях имаше много синове и дъщери на висшия партиен елит. Абитуриенти по това време бяха Георги Пирински, Елена Поптодорова, Филип Боков и други.
По-късно стана ясно, че когато татковците са искали да ни забранят, децата са ги убеждавали да ни оставят да пеем. Знаете ли каква беше иронията - същите тези деца бяха нашите снабдители с грамофонни плочи. Те имаха това, които ние нямахме. Не питай какво прави, а какво проповядва. Те проповядваха, ама децата им имаха всичко. По-голямата част от тези тийнейджъри харесваха такава музика.
Иначе наказанията ни траеха по няколко месеца и ни връщаха, защото бяхме сериозно икономическо перо. Благодарение на нас се издържаха доста филхармонии. На нас ни плащаха смешни хонорари, а прибираха по няколко хиляди от концерт. Ние, Лили Иванова, Емил Димитров и малко по-късно “Сигнал” бяхме тези, които имахме адски много публика. И Емил Димитров са го наказвали. Беше с лъскави – металик - дрехи, казаха, че е като Елвис Пресли, и го спряха.
- Как приключваха наказанията, какво ви казваха, като ви привикваха?
- Като катаджиите - да не правим повече така. През пролетта на 1970 г. бяхме на традиционните балове в художествената академия. Свирихме не само “Бийтълс” и “Ролинг Стоунс”, но и Джими Хендрикс, “Лед Цепелин”, “Блек Сабат”. По време на свиренето комсомолците седят долу в едно мазе и пият вино. Някаква циганка, от голите модели, им танцува на масата, а те я щипят по
задника. Отвратителна работа! Разказа ни го организаторът на концерта, сега известен художник. По едно време идва един от комсомола, мъртвопиян, и спря изпълнението ни на Come Together на “Бийтълс”. Каза ни да продължим с хора и ръченици. Публиката се развика, даже мисля, че май малко го и набиха. И ние опрахме пешкира. Този път беше наистина край. Извикаха ни в комсомола. На една дълга маса всички шефове седяха с тефтерчета и си записваха какво отговаряме на техните въпроси. А ние явно не отговаряхме както трябва. Забраниха ни като група. Даже говориха за изселване от София.
След това Пепи Цанков отиде чак в Русе при свои роднини. В крайна сметка не ни изселиха и отидохме войници. С Пеци бяхме заедно в ансамбъла на Строителни воиски и това задържа групата. През 1973 г., когато се уволнихме и се събрахме отново, нещата вече бяха малко променени. Можеше да има “някакъв” рок, но много цензуриран.
- Имали сте опити да станете архитект?
- Приемам го като моя житейска грешка. Хубаво рисувах, имах отношение към архитектурата. Дядо ми по бащина линия Киро Маричков е един от най-големите български архитекти. Но аз се подготвях за Консерваторията с кларинет, свирих доста прилично. В този момент излезе закон, че тези, които ги приемат в Инженерно-строителния и МЕИ, ще ходят войници само шест месеца, а не две години. Реших, че това е моят вариант. Доста добре изкарах рисуването и доста зле - математиката.
За архитектура се искаше много висок бал, приеха ме в ХМС. Бях ужасен студент, решавал съм някакви диференциални уравнения, някакви интеграли!? Как съм го правил, и аз не знам. В чертежите обаче бях добър и това ме спасяваше да ми пишат по някоя тройка. Видях, че е трудно, и се прехвърлих в Лесо-техническия институт, където имаше специалност “Механична технология на дървесината и проектиране на мебели”.
- Учихте ли докрай?
- Почти, но колкото и странно да звучи, изкарал съм почти две висши образования, но нямам диплома. Имахме много труден изпит по електротехника. Преподавателят ми каза: “Ти си от онези, щураците, дето свирите джаз, джаста-праста. Кажи ми честно инженер ли ще станеш, или музикант? Ако ще ставаш инженер, ще ти пиша тройка, знаеш за толкова, но иначе няма да те пусна.” Честно му отговорих, че ще ставам музикант, излязох и повече не се върнах. Викаха ме да презапиша, но тогава ни наказаха и много неща се струпаха.
- Защо влязохте навремето в политиката?
- Смятах едва ли не за свое задължение да помагам да се махне тоталитарната система. Нямах намерение да влизам в политиката, но бях написал песента “Аз съм просто човек, аз не съм комунист и никога няма да бъда...”. Не знам даже по какъв начин успях да уредя да я запишем в “Балкантон”. Излезе на една малка плоча, започнаха да я въртят по радиото. Имах своя озвучителна уредба и като започнаха да се организират разни движения като “Екогласност”, “Социалдемократи”, Демократическата партия, аз
ходех да озвучавам събиранията без пари.
По това време карах лада комби и натоварвах две колонки, пулт и два-три микрофона. Седях в края на масата на съответното място и озвучавах. Хората ме виждаха, бях известно лице. На събрание на Зелената партия пак така озвучавах, а там присъстваха Сашо Каракачанов, Филип Димитров, Илко Ескенази, Бойко Станкушев, Мони Паси, Светослава Стаева (впоследствие Тадаръкова). Трябваше да се избере ръководство, Сашко Каракачанов стана председател, Филип Димитров бе избран за заместник. Тогава изведнъж Тадаръкова предложи г-н Маричков също за заместник. Изненадах се, но всички гласуваха и станах заместник-председател. По-късно, като се оттеглих, тръгна виц, който всъщност твърдя, че аз съм го измислил. Питаха ме защо съм напуснал Зелената партия, а аз отговарях, че тя е като динята - отвън зелена, отвътре червена. След време ми го разказваха като виц.
- Съжалявате ли за това свое участие?
- Съжалявам не е точна дума. За съжаление, тогава свестните хора не успяха да се наложат и да се справят с целта да тръгнем по честен път към промените. Противно ми беше в Народното събрание. Самата сграда съдържаше отрицателна енергия, не можех да я търпя, не понасях и начина, по който ме гледа Добри Джуров като ме види с тази опашка... Като разбрах, че се разиграват разни задкулисни игри, и си вдигнах шапката.
- Чели сте си досието, какво имаше в него?
- Успях да прегледам част от него. Беше много голямо, съдържаше две обемисти папки. Толкова глупости и идиотщини не съм предполагал, че ще прочета. Това се случи във Великото народно събрание и бяха изкарани досиетата на всички 400 депутати. С подкрепата на един човек успях да се намъкна в залата с документи. Всички имаха досиета и комисия ги преглеждаше, за да види кои са били сътрудници на Държавна сигурност.
- Разбрахте ли кой ви е докладвал?
- Да, много хора, сред които, за жалост, и музиканти. Слава богу, нямаше от “Щурците". Около перестройката през 80-те е паднало голямо писане за мен, защото тогава се бях отприщил и много дрънках срещу системата. По това време излязоха два филма - един за “Щурците” и “Вчера”. Заедно с режисьорите канеха и мен в младежки домове, за да говорим за филмите. Събираха се и много почитатели на групата. Обсъждахме какво се е забранявало преди и какво - сега.
Тогава се образуваха, както ги наричаха, “неформални” фен клубове на бандата. Изводът в писанията беше, че аз съм нещо като Левски. Създавам революционни комитети за сваляне на комунистическата власт. Тези фен клубове си имаха секретарки, които събираха по 10 ст. членски внос, за да купуват картички, на които ние да се подписваме и те да ги изпращат на феновете. В досието това беше отразено като: “Събират членски внос за какво?
Да купуват
оръжие ли?”
Ченгето на Киноцентъра тогава каза на мой близък да ме предупреди да спра да говоря, защото работата е опряла до изселване. Едва ме спасявали, защото ми били почитатели.
- Какво почувствахте?
- Голямо омерзение, много неприятно. Предпочитах да не съм го чел. Виждаш колко е тъпо, изсмукано от пръстите, неща, които не съществуват. Били сме купували тайно валута и трябва да влезем в затвора за подривна дейност. А аз я купувах, за да си взема китара, каквато тук нямаше. Изпратих парите на една моя леля в Щутгарт и тя ми я купи оттам.