АНЖЕЛА ДИМЧЕВА
Дали повече от стотина души в България знаят къде се намира гробът на граф Николай П. Игнатиев? Дали учениците от едноименното 6-о основно училище в София проучват неговия пълен с превратности живот? Колко от жителите на населените места у нас, които носят неговото име, са посетили гроба на своя патрон?
Мястото за вечен покой на тази толкова заслужила за освобождението ни личност! Дипломатът, подписал Санстефанския мирен договор на 3 март 1878 г., великата дата, дала начало на новата ни история.
Прояден от дупки и изгърбен от стотици бабуни, полуасфалтиран път води към с. Круподеринци на 70 км от Винница - град, основан през ХIV век в сърцето на Украйна.
Но нищо по пътя не подсказва, че наближаваме графско имение, нито табели, нито бюст или какъвто и да е знак в израз на почит към великия дворянин. Запустението е почти навсякъде, включително и в неугледния смесен магазин, и по неравните селски улици.
Магазинерът с учудване установява, че българи се интересуват от музея на тяхната историческа гордост:
"Тук не съм
виждал българи
от много години,
експозицията е затворена, беше в училището, но то е закрито. Поддържа се единствено храмът, отчето е някъде тук, на 88 години е, той ще ви отвори, там е гробницата на графа и роднините му."
В това село прекарва последните 20 години от живота си граф Игнатиев. След Октомврийската революция имението е национализирано и болшевиките изнасят цялото имущество. Натоварват го във вагон и дълго време потомците му смятат, че е безвъзвратно загубено, защото на битпазарите в Киев се появявали скъпите портрети от дома му.
Но българската изследователка Калина Канева открива, че целият архив на графа се съхранява в Държавния архив на Руската федерация. През 60-те години на 20-и век тя се свързва в София с единствения жив син на графа - живеещия на ул. "Венелин" Николай Николаевич Игнатиев, по онова време вече 90-годишен.
В продължение на десетилетия именно Калина Канева събира стотици снимки, писма, спомени и предмети от внуците и правнуците на графа, пръснати по целия свят. Тази нейна уникална колекция е представена няколко пъти на изложби в София през 90-те години и след 2000 г., а впоследствие става основа за написването на книгата "Н. П. Игнатиев - графът на българите" (2008) - впечатляващ историко-биографичен том, съдържащ над 500 страници и 400 илюстрации.
Роден на 29 януари 1832 г. в Санкт Петербург, Николай Павлович Игнатиев завършва с отличие военно училище и генералщабна академия. На 26 години става най-младият генерал в Руската армия. Последователно е военен агент в Лондон, военен експерт на Парижката мирна конференция (1856 г.) в края на Кримската война, началник на руската мисия в Хива и Бухара , посланик в Пекин.
От 1861 до 1864 г. е директор на Азиатския департамент в Министерството на външните работи. От 1864 г. до 1878 г. е посланик в Цариград. Именно тогава се проявява неговият дипломатически гений - тактично подпомага културното и просветното движение на поробените българи, съдейства за извоюване на независима българска църква.
След разгрома на Априлското въстание организира международна комисия за разследване на кланетата. По време на Руско-турската освободителна война (1877-1878 г.) е в главната руска квартира.
За малко да загине
при преминаване
на прохода Шипка
Каляската му се обръща, но той успява да се хване за храст над пропастта.
Благодарение на дипломатическите му усилия Санстефанска България граничи с три морета. В изповедите си написва: "Моят идеал беше свободна България. Аз мечтаех за това още от 1862 г. и в душата си съм благодарен, че можах да го видя осъществен. Моето сърце принадлежи на българите и аз желая на българския народ да процъфтява в тези мои мечти."
През 1881-1882 г. Граф Игнатиев е министър на вътрешните работи на Русия. В разцвета на силите му е отстранен от държавна служба от Александър III и се оттегля в имението си в с. Круподеринци.
Тук се отдава на строителство в полза на хората: строи черква, захарен завод, мелница, училище за селските деца, лазарет и казарми. Неговите дъщери - Екатерина и Мария (Мика), правят кампания за набиране на средства за построяване на лазарета, издигнат и с личния труд на синовете му.
Умира на 3 юли 1908 г. в имението си и е погребан в криптата на семейната черква "Рождество на Пресвета Богородица", построена с негови средства и по проект на архитекта на софийския храм-паметник "Св. Александър Невски" - арх. А. Померанцев.
Днес наследниците полагат огромни усилия
да съхранят паметта
за прочутия
си прародител
Те не се надяват да си върнат имението, защото нито в Украйна, нито в Русия има реституция.
На фасадата на реставрираната със средства на наследниците черква е поставена и мраморна плоча с дата 2008 г. от българската фондация "Славяни". Имало е периоди от атеистични изблици в някогашния СССР, когато даже са се прокрадвали идеи великолепният храм да бъде съборен. Но прозорливи селяни са припомняли, че това е светиня за българската държава. За да оцелее и до днес.
С големи усилия 88-годишният отец Сергий, който стопанисва черквата и гробницата, отваря вратите. Разказът му е изпълнен с мъка и безнадеждност: храмът не е действащ, селото е обезлюдено, безобразници и безбожници в лицето на долни крадци се опитали да откраднат камбаната, тежаща тонове, разбивайки камбанарията и захвърляйки я от 20 м на земята...
Храмът притежава аристократична осанка, чист и светъл е, с множество икони и стенописи; специален кът, посветен на граф Игнатиев, приковава вниманието. В криптата се намира огромният мраморен саркофаг на граф Н. П. Игнатиев, както и по-малките гробници на съпругата му Екатерина Леонидовна и на дъщеря му Екатерина Николаевна.
До наши дни се е съхранило описанието на къщата в с. Круподеринци (сградата била дълги години училище.
"Грамадна библиотека в шкафове, дори по коридорите, една старинна колекция от картини, стотици портрети в рамки красяха коридорите и салона. В една от витрините посетителят можеше да види най-скъпия спомен, на който графът и семейството му държаха. Едно стъкло от половин килограм розово масло, една трета от него раздадена на скъпи гости, беше поставено като спомен от Казанлък между десетина други български предмети.
Там видях български шевици от разни краища на България, копринени отрезки и платна, кустарни изделия. А в другия? Там бяха черновите на всички проекти за Санстефанска България. На преден план - в кутия от зелено кадифе със сребърни орнаменти, лежеше писалката, с която граф Игнатиев подписва свободата на България." Свидетелството е на дипломата Димитър Йоцов.
Днес къщата, която би трябвало да е музей, е затворена, защото... няма кой да я посети.
Къде са българските туроператорски фирми, които търсят интересни маршрути? Къде са многобройните фондации и организации с културноисторическа насоченост в България, които биха могли да финансират ежегодно програми за посещение на този музей, на този невероятен храм, и чрез реални действия, не толкова финансови, колкото хуманистични, просветни и благотворителни, да изразят почитта на новите поколения?
Още повече че в град Винница се намира и богатият музей и уникален
мавзолей на още една
крупна фигура от
българската история -
Н. И. Пирогов
Историческата памет трябва да се обновява периодично, за да не си мислят тийнейджърите, че граф Игнатиев е някаква улица с трамвай, а Пирогов - само болница, където ще попаднат след сбиване.
Засега ни остава да се осланяме на случайността, както и стана в нашия случай: украинският поет и журналист Виктор Мелник организира това посещение за мен и колежката ми - поетесата Бойка Драгомирецкая. За да усетим през времето невидимите траектории на славянската всеобщност, на пречистващата глътка непарадна благодарност към една личност, без която нямаше да я има България.