Колко учебника могат да танцуват на върха на една реформа? Това е хамлетовският въпрос на всяко правителство, а те напоследък се сменят твърде често, за да се стигне до окончателен отговор.
Дали децата да учат по един, одобрен и зададен от група експерти на министерството на образованието, учебник, който освен да е одобрен и написан от МОН? Или ще допуснем да се вихри либералност и свободия и по тази най-свята за нас, българите, тема – образованието на децата ни, и учебниците ще са много?
Въпросите ми са двусмислени, тъй като имат нужда от малко разясняване.
1. Парите
Образованието на децата ни е свято, но струва пари. Учебниците също струват пари. Не само писането, но и печатането.
Печатницата на МОН отдавна не е на МОН, а е частна. Тоест има значение дали в нея се печата един от няколко вида учебници, а другите авторски екипи изберат други печатници. Или пък ще извърти целия тираж на единствения буквар за всички ученици в България. Това не е аргумент за качеството на учебника – той може да е великолепен, а може и да не е. И в двата случая печалбата ще е добра. Хубаво е родителите да знаят дали един от аргументите в образователната реформа не е свързан с този фактор.
Без пари образованието е невъзможно, така че не бива евентуалната печалба на някой да се дамгосва, но не бива и тя да е водеща. В повечето държави от ЕС, да не казвам във всички, подобни проблеми се решават с комбинация от либерализиране на пазара и контрол на държавата. Държавата контролира качеството, а пазарът регулира цената. Тоест, ако има повече авторски екипи и повече печатници, вероятността накрая да получим по-качествен и реално струващ продукт е по-голяма.
2. Качество на
учебниците
По-същественото за децата е не кой печата учебниците им, а какво пише в тях. Всяка година в България има поне една истерична кампания срещу опити да се правят промени и нововъведения в учебниците.
Любопитен факт е, че тази истерия обикновено се върти само около литературата и историята.
Драми и словесни граждански схватки на тема стереометрия, физика или химия няма. Вероятно защото и по-възрастните граждани сме учили по нереформирани учебници, та знанията на повечето в тия области не са достатъчни за спорове във фейсбук. Обикновено парата на родителския потрес отива в свирката “Турското робство е турско робство и никой няма право да ни го отнема!” Около това робство се въртят повечето реформаторски страсти не само на тема история, но и в литературата.
Логично никой не пипва учебниците и всяка учебна година традиционно си завършва с друга истерия на тема ученически бисери като “Балканджи Йово е жестоко и ситно накълцан от злите турци”.
3. Робствата!
Както споменах, темата за робството е винаги актуална у нас. Митът за това, че сме изстрадал робски народ, ни е толкова скъп, че не само не искаме да го рушим, а и го надграждаме с нови и нови робства. Когато аз бях дете, учехме, че сме били под византийско, турско и фашистко робство. Сега има нова идея в учебниците да се вкарат и комунистическите престъпления. Което е похвално – най-новата история спешно трябва да започне да се изучава, след като при последното проучване стана ясно, че мнозинството младежи у нас не знаят на какво е била символ Берлинската стена и дори я бъркат с Китайската.
Но дали само с изброяване на престъпления може да се схване един толкова сложен период? И не е ли по-добре да се преподават причините и следствията за събитията у нас в контекста на световните? Защото в противен случай само ще обзаведем учебниците и с четвърто робство - комунистическо.
4. Количеството
на учебниците
Тъй като споровете тук са безкрайни, е добре да погледнем статистиката. В ЕС по един учебник се учи само в Гърция, а от време на време и в България (според това каква точно реформа е на мода в момента). И учителите нямат право да избират учебниците, по които да преподават. Според европейския опит разнообразието на учебници и учебни помагала гарантира качеството на преподаване, тъй като дава възможност на учителите да подберат помагалата според възпитаниците си. Това се доказва и от резултатите на тестове като PISA и TIMMS. Те са най-добри в държавите, които нямат ограничения при избора на учебници. Нещо повече - средният брой учебници за клас и предмет в Европа е 8, докато у нас – само 3.
5. Българският
челен опит
Явно е, че европейският опит не впечатлява българските реформи. За да се избегне непрекъснатият зиг-заг между 1985 и 2014 г., управляващите може да изберат среден вариант. Всяка партия да си напише учебници.
Реформаторите да допишат новата история, патриотите да наблегнат на възрожденската, а БСП на тая от 1944 до 1989 г. ГЕРБ могат да се включват там, където в момента им е най-угодно. Сигурна съм и че всяка партия ще си намери подходящите автори за уроците по литература пак от същите периоди.
Така ще знаем, че който и да идва на власт в бъдеще, поне образованието няма да танцува българско танго на върха на реформата. А неговите стъпки си ги знаем: аха напред, две назад!