Даниел Динев е на 44 г., завършил е музикална педагогика, но не може да си намери работа като учител. Всеки ден изнася йониката си срещу драматичния театър в Плевен. Свири Моцарт, Бетовен и вечни мелодии.
Нежните звуци се изливат над старата главна улица и сякаш се съюзяват с великолепната архитектура на сградите, вдигнати в края на XIX в. Доста хора спират да го слушат. Когато се разнася “Самсон и Далила”, една жена застива на плочника - не
помръдва от първия до последния акорд.
На другия ден отново идва. “Музиката ви стигна до сърцето ми. Иска ми се винаги да е с мен, но от години живея в Гърция”, вълнува се непознатата. Даниел записва 74 минути със свои изпълнения, но повече не среща жената.
Тъкмо завършва диска, срещу него пускат жалба - музиката му смущава работата на чиновниците в административните сгради и търговците от магазините по Главната. “Възможно ли е Моцарт и Бетовен да пречат”, огорчен е Даниел. Скоро общински инспектори го гонят, пращат го нагоре на пешеходната зона. Докато се пренася, продава диска за 4 лв., купува си ядене, за да не припадне от глад.
Премества се пред един търговски център и в началото му потръгва - напливът от хора е голям. За половин ден свирене изкарва 40 лв., друг път за 2-3 часа - 20. Не успява да се порадва на щедра парса - инспекторите пак го погват. Този път го насочват към площада.
“От месеци ремонтът е превърнал центъра на Плевен в строителна площадка. Навсякъде е разкопано, наоколо са струпани павета - кой да мине. За 3 часа над йониката преброих 2 лв. на дребни стотинки”, умърлушен е уличният музикант. На всичкото отгоре преселенията се отразили зле на йониката. “Не ме слуша - свиря едно, излиза друго”, обяснява Даниел.
Днес стои мрачен вкъщи до разглобената на парчета йоника. С майка си Атанаска едва свързат двата края с пенсията от 258 лв. Преди време тя получила инфаркт - 4 месеца била на легло. Съвзела се с грижите на Даниел, но пък лекарите открили стопяване на костта на крака , затова едва пристъпя.
Бащата на Даниел е известният в близкото минало футболист Димитър Динев. “Беше ляво крило в “Спартак”, цяла България го знаеше като Диди Бразилеца. Като се раздели с топката, стана първият тираджия в Плевен”, спомня си синът. Динев-старши починал на 55 г. от тумор в мозъка преди 24 г.
“Не се предавам лесно. Всяка несправедливост ме вади от релсите. Избухвам и си търся правата. На удара винаги отвръщам с контраатака”, разпалва се Даниел. Потомък е на Крум Попов, кмет на София в кабинета на Александър Стамболийски. Указа за назначаването му подписва цар Борис III на 10 юни 1922 г.
При управлението на земеделеца Попов е приет нов закон за Столичната община и София е разделена на 6 районни кметства. Продължава строителството на електрическата централа “Бояна”, работи се и по удължаване на трамвайната линия по ул. “Пиротска”.
След екзекуцията на Стамболийски Крум Попов е арестуван. Застрелян е край Горубляне на 18 юли 1923 г. Според родовата памет на 9 г. Крум паднал от волска каруца, докато минавала над река Осъм до родния град Левски. Колелото на каруцата премазало десния му крак. Вкъщи бащата Кимо превързал тънки дъсчици около строшената кост.
Заради тежкото счупване Крум пропуснал година в училище, а кракът зараснал накриво. Въпреки че накуцвал, участвал в 3 войни - Балканската, Междусъюзническата и Първата световна. През 1918 г. завършва право в Софийския университет. Като земеделски трибун става главен секретар на МВР при Стамболийски, после поема кметския мандат.
По това време Крум Попов започва строежа на училище в родния Левски. Първият школски звънец е ударен на 15 септември 1923 г. Гимназията носи името Крум Попов от 18 юни 1945 г.
“Родена съм 9 г. след гибелта на вуйчо Крум - брат е на майка ми. В къщата на Попови до Борисовата градина отидох през 1951 г., докато учех за медицинска сестра в София. Посрещна ме вдовицата му Йорданка. Навремето, когато са се срещнали, е била учителка. Зарадва ми се, поприказвахме за двамата синове и дъщеря Параскева, кръстена на баба ми. Повече не я видях, с годините загубихме връзка”, разказва 82-годишната Атанаска.
По-късно тя научила, че единият син на Попови - Петър, е станал лекар. Наскоро узнала, че внук от фамилията живее във Виена. Бронзовият паметник на Крум Попов в Левски пък бил свален и изтъргуван за скрап, ще му вдигат нов. Покрай бъдещия паметник земеделски лидер издирил Даниел като родственик на Крум Попов.
Когато разбрал за премеждията му, казал, че ще му наеме под аренда място в Плевен да свири без притеснения. “Пак ще преча. Все ще се намери някой да измисли нещо”, описва Даниел. Завършил е цигулка в музикалното в Плевен през 1991 г., на пиано свирел от VI клас. В Пловдив избрал музикална педагогика, класирал се сред 100 кандидати.
Докато следвал във вуза, трупал знания по медицина, физика и философия. Бил самоук в сериозните дисциплини - жадно четял учебници и дори посещавал университетски лекции. През 2002 г. постъпил в симфоничния оркестър в Плевен. Във филхармонията изкарал 7 месеца, напуснал обиден. После го назначили за учител по музика и възпитател в училището в с. Бохот.
След 2 г. и половина щатът бил съкратен. Дълго се лутал - свирил по кръчми, работил като пазач, брокер на недвижими имоти, таксиметров шофьор и какво ли не. Преди 3 г. семейството му се разпаднало. След развода дъщерята Дария останала при майка си в друг град. За да оцелее, той се принудил да продаде таванската стая на фамилното жилище. При сделката купувачът доплатил с йоника.
Даниел веднага я изнесъл на улицата. Харесвало му да свири в парк “Кайлъка”. Сред природата и той, и музиката имали свобода, случвало се да се прибере от алеите с 56 лв. в джоба. Откакто йониката замлъкнала, вкъщи живеят на вересия. На месец правят по 200 лв. заеми в кварталните бакалии. Връщат ги от пенсията на Атанаска и всичко започва отначало.
Днес Даниел още търси работа за учител по музика. Не забравя, че е наследник на двама комити, заклани в сражение. Прадядовците на майка му - Ангел и Димо, са се сражавали в четите на Филип Тотю и Бачо Киро. След кървава сеч главите им били набучени по дърветата. В наши дни костите им са в музей в Дряново. “Бунтар съм като предците ми. Живея лошо, но продължавам битката”, дава си надежда Даниел.