- Kакво ви накара да участвате във “Великобритания има талант”?
- Гледах шоуто по телевизията като всички останали. А бях обещала на мама, точно преди да умре, че ще направя нещо с живота си. Затова се явих. Попълних документите, минах през кастингите и имах късмет да бъда избрана.
- Какво ви минаваше през главата, докато попълвахте документите?
- Бях се концентрирала върху тях. Имаше въпроси с какво си се занимавал, какъв номер ще представиш и дали имаш сценично име. Помислих си, че моето собствено име ще свърши работа.
- Разкажете за деня на прослушването.
- Никога няма да забравя този ден - 21 януари. Много хора мечтаят да се видят по телевизията, да направят записи, да забавляват другите. Рискуваш и виждаш колко далече може да стигнеш. Но честно, не съм си помисляла и за минута, че ще е чак толкова далече. Знаех къде е прослушването, но странно защо все се качвах на грешния автобус. Смених 6 рейса, докато стигна. Бях там часове по-рано, седях сред останалите и гледах как минават един по един пред журито. Видях танцуващи групи да влизат и излизат, мъже с лъжици, кучета. Дойде и моят ред, получих три пъти "да". Докато мина, бях изтървала и последния рейс за вкъщи. Един от участниците ме изпрати с такси. Бях толкова въодушевена, все едно "Селтик" са спечелили купата.
Когато се представих в залата като Сюзън Бойл и казах, че искам да бъда професионална певица като Илейн Пейдж, всички се изсмяха. Като запях, не съм си и представяла, че ще има такава реакция от страна на публиката. Първоначалната ми идея беше да отида във футболен екип на "Селтик", за да привлека внимание. Но семейството ми каза, че ще се отрече от мен, ако го направя.
- Защо избрахте песента "Сънувах мечта"?
- Това беше просто песен от мюзикъл, който обичам. Гледала съм постановка на "Клетниците" в Единбург и много ми хареса образът на майката. Беше след смъртта на майка ми, когато гледах шоуто, и ми хареса песента и смисълът й. Бях в депресия след загубата й.
- Можем ли да говорим за майка ви?
- Разбира се. Животът ми се промени, след като вече я няма, тя ми беше голяма опора. Трябваше да се науча да правя нещата сама. Баща ми почина преди 10 години, а от смъртта на майка ми минаха 2,5 г. Имаха добър живот. Обичали са се от 20-годишни. Това беше обещание, което дадох на майка ми, че ще направя нещо с моето пеене. Тя беше причината да се запиша в хор и да пея в малки клубове.
Гледахме един изпълнител по телевизията малко преди тя да почине и я попитах: "Това ли искаш да правя, мамо?" "Да", каза ми тя.
- Как се справихте с тъгата?
- След като мама почина през 2007, не го усетих веднага. Някъде след 6 месеца почувствах самотата. Около мен нямаше никого освен котката ми. Нямах никаква самоувереност. Добър начин да го преодолея беше, като си казвах, че тя може да не е при мен физически, но духовно присъства. Това ме поддържаше.
- Вие сте най-малкото от девет деца.
- Да, събуждах ги нощем с моите плач и крясъци. Когато пораснах, повечето от тях вече бяха напуснали семейството и се бяха оженили. Най-голямата ми сестра е родена 23 години преди мен.
- Какво е да растеш в толкова голямо семейство?
- Добра команда бяхме. Всички с различни способности. Но всички много музикални. Брат ми Джо е текстописец. Баща ми също пееше. Мама пееше и свиреше на пиано. Две от сестрите ми са великолепни певици. Имаше китари и пиано вкъщи и всички експериментирахме с инструментите. Харесвахме “Бийтълс” през 60-те години. Баща ми обаче беше доста строг. Никога не ни позволяваше да ходим в местната зала за танци.
Но една от сестрите ми винаги нахлузваше тесните си панталони и се изнизваше да танцува. Всъщност всеки от нас го правеше.
- Какви са вашите спомени от детството извън музиката?
- По-голямата част от детството ми беше много щастливо, докато не започнаха да ме тормозят в училище. Подиграваха ми се, а аз плачех. Няма нищо по-лошо друг човек да има власт над теб, като те тиранизира, а ти да не знаеш как да се освободиш от това. На всеки, който сега има подобен проблем, ще кажа да се обърне към някой учител. Но аз не го направих и бях като седяща мишена. Не вярвах на никого. До гимназията не знаех кой ми е приятел и кой - враг. Трудно си създавах приятели. Опитвах се, говорех с хората, но те ми се подиграваха. Често се чувствах отритната.
- Музиката беше ли като освобождение?
- Да, беше пълно емоционално освобождение. Пеенето беше единственото, в което бях добра. Музиката беше моето бягство и брат ми ми беше донесъл много грамофонни плочи. Бях луда по "Озмъндс" по онова време. Бях на 13 и си представях, че пея по телевизията и забавлявам хората.
- Кога за първи път разбрахте, че имате могъщ глас?
- Пея от 9-годишна. Веднъж бях избрана за солистка, но хорът за мен беше начин да съм отзад и да се скрия зад останалите. По онова време бях много срамежлива. Знам, че е трудно да си го представите сега. Но с годините човек губи срамежливостта си.
- На колко години сте?
- На 48. Това е само число, за бога!
- Защо вашата история е свързана с толкова много хора?
- Тя е необикновена. Често изоставах в училище, бавно научавах нещата. Така изостанах в една система, която иска да бърза напред. Днес учителите са обучени повече да се справят с деца, които имат някаква неспособност да възприемат.
- Как ви действа световната известност?
- Не знаех какво е това YouTube, докато не попаднах в студиото за запис и не видях клипа. Все още свиквам с терминологията. Пощата, която получавам, е феноменално много. Пращат ми хубави подаръци - книги, тоалетни принадлежности, дънкова рокля от 50-те години на миналия век, която е била в едно семейство от поколения и сега то иска да я притежавам. Неописуемо е някой да иска да имам нещо толкова ценно. Дори имам предложения за срещи!
- Как хората останаха така очаровани от вас?
- Погледнете го по друг начин. Жена, която излиза с ужасна прическа, рошави вежди и роклята, която носех - как да не бъде забелязана! Навремето тази рокля беше добър избор, купих си я за сватбата на брат ми. Аз съм обикновен човек със семпло минало, а чрез съдбата и голям отбор от хора докъде израснах. Звучи като клише, но до голяма степен е като сбъдната приказка за Пепеляшка.
- Кога разбрахте, че ще запишете албум?
- Не бях сигурна до края на шоуто. Когато то свърши, ме попитаха дали все още искам да имам албум, защото продуцентите имат предложение. След 23 години мечти и чакане подобно нещо ти спира дъха. Все още сякаш не вярвам и очаквам някой да ми каже: "Ха-ха, беше шегичка."
- Доста се променихте. Какво виждате сега в огледалото?
- Доста добре съм нагласена. Стана като превръщането на грозното патенце в лебед. Сега виждам изтънчена дама. Въпреки че външността ми се промени, това все още съм аз, може би по-изискана в някои отношения. Продължават да пишат за целия този ботокс, който съм си сложила, как съм избелила зъбите си, а нищо от това не се е случило. Трудих се много и успях да отслабна, което е добре за мен.
- Каква е мечтата ви сега? Имате ли си приятел?
- Няма време за такива неща, твърде съм заета. Голям смях! Имаше една тв компания, която искаше да ме запознае с някакъв мъж, но засега нямам планове за женитба. Мечтая някой ден да срещна подходящия човек и да продължа да пея. Съветът ми към тези, които мечтаят, е да не се предават. Щом аз успях, значи всеки може. (24часа)
Интервюто е публикувано със съдействието на Вирджиния Рекърдс/Sony Music Entertainment.