Д-р Стивън Д. Смит е изпълнителен продуцент на документален филм за лагера
- Как един англичанин, който не е с еврейски произход, стига дотам да събира най-голямата колекция от истории на оцелели от холокоста, г-н Смит?
- Роден съм в християнско семейство, баща ми беше методистки свещеник. Заминахме на почивка в Израел, когато започнах да осъзнавам, че между християнството и юдаизма има много общо. Докато следвах в университета, учих теология и се опитвах да разбера каква е тази връзка между двете религии. Колкото повече четях, толкова повече осъзнавах, че антисемитизмът е постоянна тема в християнския свят от много векове. Така реших да продължа да изучавам историята и проявленията на антисемитизма. Разбира се, скоро стигнах до темата за холокоста. Естествено, това е било и все още е най-порочната и омразна форма на антисемитизъм и геноцид, която човечеството е преживяло.
Колкото повече разсъждавах върху холокоста, разбирах, че е тема, която е оставена на еврейската общност. Въпреки че тя е била нейната жертва. Но холокостът е проблем на цялата западноевропейска цивилизация. Накратко така се стигна до момента, в който с брат ми основахме Британския център по холокоста, Националния център по холокоста. През цялото това време се срещах и разговарях с оцелели. Те ми разказаха много за живота си, а и за заключенията, до които бяха стигнали. Така написах докторантурата си. Преди няколко години бях поканен да се присъединя към фондацията "Шоа".
- Какво почувствахте, когато отидохте за първи път в Аушвиц?
- Първото ми пътуване беше през 1992 г., когато вече бях чел и гледал документални филми за холокоста. Но все още си спомням как стоях на релсите на влака, който вървеше в Аушвиц. Две неща силно ме впечатлиха. Първото беше свързано с думите на един от оцелелите: "Когато се върна там сега,
не знам къде е
убито семейството
ми, къде е прахта им
Не знам нищо за тях, цялото място за мен е като голямо еврейско гробище." Спомних си тези думи, докато стоях в Аушвиц. Огледах се, никъде нямаше надгробни плочи, нямаше имена, дати на раждане или на смърт. Стоях и си мислех как всеки един, влязъл там, е бил човек и е заслужавал да бъде документиран. Беше отговорност на целия свят да му покаже уважението си.
Другото нещо е от пътуването, което направихме с Кити Харт-Моксън за "Един ден в Аушвиц". Тя е била разпределена при газовите камери. Когато я попитаха какво е казвала на хората, които след малко са щели да бъдат убити, Кити отговори: Не можехме да направим или кажем нищо, защото така само бихме влошили положението. Ако позволявахме на емоциите си да се покажат, това би ни погубило.
- Какво още ви впечатли в това пътуване?
- Сложността на цялото място, колко добре организирани са били нацистите в подмамването на жертвите си. Евреите, които са отивали към газовите камери, за да бъдат убити в тях, са били посрещани от други евреи, които са поддържали същите газови камери. Те не са имали никакъв друг избор, освен да го правят. А хората, които са ги наблюдавали, са били пак евреи - те пък сортирали дрехите на новопристигналите в лагера. Така в тази много малка географски зона
се е осъществявал
тотален контрол
и са се извършвали жестоки хладнокръвни убийства, в които жертвите са били мамени до последната си минута.
- Колко свидетелства на оцелели от холокоста сте записали във фондацията и защо са важни?
- Имаме около 53 000 свидетелства, което е 109 000 часа видеоматериал. Ако трябва да седнеш и да изгледаш всичко от начало до край, ще ти трябват 12 г., както и да говориш 38 езика. Това е огромно количество събран материал. Важен е по няколко причини. Ако човек седне да ви разкаже своята история, например как живее в окупираната от нацисти Полша 6 г. Как се е криел, но е бил хванат и преместен в трудов лагер. Бяга оттам, но е заловен и изпратен в Аушвиц. Тръгва от там в т. нар. марш на смъртта, за да стигне до друг концентрационен лагер - Бухенвалд. Каквато и да е историята на оцелелите в тези години, за които разказват, хората обмислят добре какво да кажат. Свидетелствата са тежки от историческа и от човешка гледна точка. Нито едно не е еднакво с останалите.
- Кое според вас е помагало на затворниците да оцелеят?
- Това е част от филма, който заснехме с Кити Харт-Моксън. Тя е била на 12 г., когато е изпратена в Аушвиц. Тя разказва, че веднага след като влиза в лагера, търси възможности да надхитри системата, да оцелее. Тя каза нещо много силно в документалния филм: "Трябваше да се научим да мислим като животно." С други думи - те са искали да дехуманизират хората и са го направили.
От голямо значение сеоказва къде са били разпределяни да работят. Ако им се паднел тежкият труд навън, шансовете им за оцеляване са били съвсем малки. Разглеждах галерията с портрети в музея в Аушвиц. Имаше цял коридор със снимки на полски политически затворници.
Всеки от тях е живял
най-дълго три месеца
след пристигането си в лагера. Те са били разпределяни да вършат тежък физически труд без храна, в студ или жега, били са подлагани на бой и глад.
За да оцелееш в Аушвиц, ти е трябвало и малко късмет. В случая на Кити тя и майка са имали късмета да бъдат изпратени там със смъртна присъда като политически затворници, а не заради това, че са били евреи. Така не е трябвало да минават през разпределяне, а направо са били сложени да отговарят на по-леки, ако може да се каже така, длъжности. Майка е била на 53 г. и е била разпределена в лекарския блок. Така Кити е имала късмета да бъде лекувана. Всяка от двете е имала човек, на когото е могла да разчита през най-тежките си изпитания. Няма наръчник за оцеляването в Аушвиц. Всеки оцелял ще ви каже, че е било въпрос на някаква доза късмет.
- Знаете ли колко оцелели от холокоста са все още живи?
- Не знаем с точност колко оцелели от холокоста все още са живи. Може би са над 100 000, но броят им намалява много бързо. Единствената причина да знаем броят им е заради малките пенсии от германското правителство, които получават.
- Кои техни истории няма да забравите?
- Ще ви разказа две. Едната е на Виктория Винсент. Тя ми се обади три седмици преди отварянето на Центъра по холокоста в Англия. Попита дали може да дойде, защото самата тя е една от оцелелите, но никога не е казвала своята история. Същия ден отидох до дома и за първи път в живота си тя разказа спомените си. От деня, в който се запознахме, до деня, в който почина, мина само година. В нея ние се срещахме почти всеки ден, ходихме в различни училища, където тя разказваше своята история. Забелязах, че всеки път се разплаква на едно и също място.
"Дотогава вече си пристигнала в Аушвиц, била си измъчвана и бита, преболедувала си тиф, гледала си газовите камери, които убиват всеки ден, и не си се разплакала. Защо го правиш, когато си спомняш как си на входа, преди да напуснеш лагера", я попитах. Тя обясни, че същия ден са обесили две момичета, които са били в съпротивата в Аушвиц. Едно от тях е била сестрата на момичето, което е стояло до Виктория. "Имам проблеми
със зрението и по това време
вече знаех, че ако
изгубя очилата си,
щях да съм мъртва
до мръкване
Затова исках само да се изправя и да изкрещя: Моля ви, вземете мен вместо момичето на бесилото, защото знаех, че съм безполезна, а тези момичета бяха герои", ми каза Виктория.
Втората история, която няма да забравя, е на Дарио Габаи. Той е последният жив член на екипа Sonderkommando (те водят хората до газовите камери, изкарват телата им и след това ги носят във фурните, за да ги кремират). Той разказа своята история преди 20 г.
- Коя е най-ужасната история, която сте чували?
- Тя е свързана с Дарио. Преди месец, когато говорих пак с него, го попитах колко пъти хората са се опълчвали, преди да влязат в газовите камери. Нито веднъж, ми каза той. "Беше очевидно, че няма как да се измъкнат, просто нямаше нищо, което да могат да направят." Това е най-ужасното нещо, което някога съм чувал.
НА ЕЗИКОВ ПОСТ
Аушвиц или Освиенцим
Много хора се бъркат, че Аушвиц и Освиенцим са различни концлагери. Истината е, че Аушвиц е немското име на комплекса от концлагери близо до южния полски град Освиенцим. Той е изграден точно там, след като тези полски земи са присъединени на 8 октомври 1939 г. към Третия райх. Така там полските имена са заменени с немски. Лагерът обаче днес е по-известен с полското и название на града, до който се е намирал - Освиенцим.
Той изглежда подходящ на нацистите заради старите полски казарми и удобните железопътни линии. Лагерът е бил замислен да поеме още престъпници, след като затворите в Силезия са били препълнени.
Концлагерът се разраства до три големи части - Аушвиц, Аушвиц-Биркенау и Аушвиц-Моновиц. Разположени са на площ от близо 40 кв. км.
Той е освободен на 27 януари 1945 г. и няколко месеца след това се използва за временен лагер за германски военнопленници.
И до днес все още не може да се установи точният брой на загиналите в него. Сред тях са евреи, руски военнопленници, цигани, поляци. Някои умират заради глада, лишенията, побоите и болестите. Други, още с пристигането си, в газовите камери. Има и такива, които доктор Менгеле, останал с прозвището Ангел на смъртта, използва в експериментите си.