„Врагове. Историята на ФБР” разкрива непознати у нас факти за създаването и дейността на едно от най-големите бюра за разследване в света. Книгата е написана въз основа на разсекретени архиви. Базирана е на повече от 70 000 страници декласифицирани наскоро документи, включително колекцията от разузнавателни досиета на Дж. Едгър Хувър и на повече от 200 разказа на агенти, които са били на служба по време на неговия 48-годишен мандат като ръководител на ФБР.
Предлагаме ви откъс от книгата, описващ обстоятелствата, при които се създава ФБР.
РЕВОЛЮЦИЯ
„Аз вярвам във властта” – пише президентът Теодор Рузвелт през юни 1908 г., в часа, в който решава да създаде отряда, който ще се превърне във ФБР. Неговото президентство притежава „повече власт от всяка голяма демокрация или конституционна монархия в съвременната епоха” – отбелязва с гордост той. – „Аз използвах всяка унция власт.” Катапултиран на президентския пост от един анархистичен атентатор, в зората на ХХ век Рузвелт се бори да наложи демокрацията, да въведе политически ред и да създаде нация, подчиняваща се на закона.
Родена в революция и посветена на свободата, Америка е разкъсана на две от Гражданската война, обединена отново и преструктурирана от чужденците, търсещи свобода. В зората на ХХ век последните диви и неподчинени на правителството западни територии са на път да се превърнат в щати. Почти са завършени проучванията в планините и пустините. В Съединените щати живеят почти 76 милиона души, повечето от които са заселени в малки градчета и села. Докато Америка се бори да цивилизова границите си, огромни територии остават извън закона. Щатските маршали действат като шерифи и формират хайки, но често срещат смъртта си от ръцете на разбойници.
В американските градове – динамото на парите и властта, изобретенията и информацията – по-бедните квартали гъмжат от имигранти, търсещи обещаната свобода и сполука в Новия свят. До 1900 г. американската индустрия и нейните работници вече са станали най-големите създатели на капитал на Земята, произвеждайки приблизително една четвърт от световната промишлена продукция. Докато Америка се превръща в гигант, влиянието на корпоративното богатство става все по-огромно. Крупните индустриални магнати ламтят да управляват и контролират милиони работници, чиито труд ги прави богати. Докато Америка става глобална сила, всяка нова вълна емигранти от Стария свят налива масло в огъня на страха от чуждестранна подривна дейност. Революционерите внасят опасни идеи от Германия, Италия и Русия. Техните брошури и протести леят гняв срещу американския политически и икономически ред. Мините, фабриките и окаяните мръсни цехове на Америка са пълни с хора, които някога са живели под управлението на крале и царе. Те са мечтали за по-добър свят. Най-радикалните от тях са бленували за смъртта на стария ред и за осъществяването на една политическа утопия, в която бедните и нищите ще управляват Земята.
„Настъпи времето на великите социални революции – пише Т. Рузвелт през 1895 година, в която той става политически комисар на Ню Йорк и в която е роден Дж. Едгар Хувър. – Всички ние се взираме в бъдещето, в опит да предскажем действията на огромните латентни сили, задействани от изумителната индустриална революция, която се извършва през настоящия век. Ние не знаем какво да правим с огромната миграция на населението, с разширяването на градовете, с недоволството и вълненията на масите.”
Анархията е сред най-огромните латентни сили, отприщени в тогавашния свят. Анархистите имат за цел да унищожат властта сама по себе си; да съборят стожерите на западната цивилизация. През 1894 г. те убиват в атентат президента на Франция, през 1897 г. – министър-председателя на Испания, през 1898 г. – императора на Австрия, през 1900 г. – краля на Италия, и през 1901 г. – президента на Съединените щати Уилям Маккинли. Убийството на Маккинли издига Т. Рузвелт на президентския пост на четиридесет и две годишна възраст – най-младият президент в историята на страната.
В своето първо официално обръщение към Конгреса през декември 1901 г. Рузвелт заявява, че „анархията е престъпление срещу целия човешки род”. Той призовава за създаване на нови закони, които да не допускат революционери и подривни елементи в Съединените щати.
„Всички тези хора трябва да бъдат белязани”
Президентът Рузвелт вкусва от върховната власт и тя му харесва.
Той действа самостоятелно, когато прорязва големия канал през панамската джунгла; сам решава да изпрати американския флот на световен парад на силата. Той знае, че чужденците може да отвърнат, ако Америка тръгне да налага своята мощ в целия свят. Но в първите години на своя мандат той няма реалната сила, за да се бори с престъпленията срещу Съединените щати. Неговото Министерство на правосъдието едва започва да се учи как да налага и да отстоява върховенството на закона.
Създадено през 1870 г., пет години след края на Гражданската война, Министерството на правосъдието и неговият ръководител – министърът на правосъдието, са натоварени със задачата да наложат ред в разпокъсаната нация. Канцеларията на министъра и неговите юристи е разположена на една пресечка от Белия дом, на трите последни етажа на Freedman Savings Bank – отвратително мръсно място с вонящи отходни канали, – и остава там до края на XIX век. Конгресът им дава властта да разследват и преследват престъпления срещу Съединените щати, заедно с огромната за времето си сума от 50 000 долара годишно за тази висша цел, но не успява да създаде федерален закон, който да регулира начина на правораздаване.
Четирима президенти от XIXвек използват най-мощната частна полиция, „Национална детективска агенция Пинкертън”, като инструмент за налагане на закона, като източник на секретна информация и като оръдие в политическата борба. „Винаги съм бил против назначаване и плащане на детективи” – пише през 1884 г. министърът на правосъдието Бенджамин Брюстър. Но при все това той го прави. Основателят на агенцията Алън Пинкертън провежда не една шпионска мисия по време на Гражданската война и помага за създаването на „Сикрет сървис” по времето на президента Ейбрахам Линкълн. Неговите детективи обслужват магнатите на железниците и на стоманодобивната индустрия чрез шпиониране, потушаване на стачки и трошене на глави, за да разгромят профсъюзните организатори; те плащат на внедрени информатори, чиито самоличности са пазени зад кодирани имена. Не се притесняват да нарушават закона, за да го поддържат, или да използват насилие в името на реда. През 1892 г. Конгресът забранява на правителството да ползва наемните услуги на фирмата, когато след един сблъсък в компанията „Карнеги Стийл” в Хоумстед, Пенсилвания, загиват трима служители на Пинкертън и петима работници. Белият дом остава лишен от опита, уменията, хитростта и силата на частните детективи.
След атентата срещу Маккинли един от хората на Пинкертън предлага да създаде нова правителствена агенция, чиято цел трябва да бъде прочистването на Америка от радикални елементи. „Всички тези хора трябва да бъдат белязани и държани под постоянно наблюдение” – пише Робърт А. Пинкертън. През 1903 г., в изпълнение на новия закон, забраняващ пребиваването на анархисти в Съединените щати, министерствата на правосъдието и на труда започват да водят тайни досиета на чуждестранни радикални елементи.
Републиканецът Рузвелт иска да победи не само анархистите, но и плутократите. В качеството си на основател на американските национални паркове той се отвращава от плячкосването на петрола, въглищата, минералните ресурси и дървения материал във федералните територии. Корпоративните престъпници, разпокъсващи и поделящи помежду си обществена собственост за своя лична изгода, плащат подкупи на корумпирани политици, за да пазят поземлените им спекулации. Те използват като оръжие хилядадоларови банкноти, за да разграбят милиони акри земя в последната вълна на колонизирането на Американския запад.
Едно федерално разследване, проведено през 1905 г., ръководено от циничния агент на „Сикрет сървис” Уилям Дж. Бърнс, довежда до предявяване на обвинение и осъждане на двама републиканци – сенатора Джон Х. Мичъл и конгресмена Джон Х. Уилямсън от Орегон – за участието им в оплячкосването на огромни горски масиви в планината Каскейд Рейндж. Уводна статия на в. „Орегон” основателно подчертава, че Бърнс и неговите правителствени следователи са използвали „методите на руските шпиони и детективи”. Сенаторът умира, докато делото му се обжалва; присъдата на конгресмена е отхвърлена от Върховния съд на САЩ с мотива за „възмутително поведение”, включително и безочливи опити за манипулации на съдии и свидетели от страна на Бърнс. Той напуска правителството и става прочут частен детектив; уменията му за подслушване на телефони и поставяне на „бръмбари” в хотелски стаи накрая му спечелват поста на началник на Дж. Едгар Хувър във ФБР.
Разграбването на девствените територии от спекуланти и мошеници продължава с нестихваща сила. Президентът е разярен.
„Рузвелт, по своя характерен динамичен начин, заяви, че грабителите на обществената собственост ще бъдат преследвани и изправени пред правосъдието” – се казва в един меморандум от 1943 г. до Хувър от специалния агент Луис Файндли, постъпил на работа в Бюрото през 1911 г. Този меморандум е уникална хроника на раждането на ФБР, чиито корени неговите създатели с основание крият:
„Рузвелт привика министъра на правосъдието Чарлз Дж. Бонапарт в Белия дом и му каза, че иска поземлените измами да бъдат разследвани много сериозно и му нареди да се снабди с необходимия разследващ персонал.” Бонапарт е от рядка американска синя кръв – праплеменник на император Наполеон I и внук на краля на Вестфалия. Той от години е близък приятел и съветник на Рузвелт. И двамата са аристократи; и двамата са прогресивни, реформатори и моралисти; и двамата одобряват разумната употреба на сила в името на закона. Рузвелт няма нищо против стачниците да опитват полицейските палки, Бонапарт вярва, че насилието от страна на доброволните отряди може да послужи за опазване на обществения ред.
„Бонапарт се обърна към „Сикрет сървис” за обучен персонал, с който да проведе по надлежен начин необходимото разследване, и му бе предоставен доста голям отряд”, за да изкорени необузданите поземлени измами, спомня си Файндли. Президентът обаче не е удовлетворен. „Той каза на Бонапарт, с най-емфатичния, типичен за него език, че докладът му е замазан. Той искаше фактите, всички факти, истинските факти, и заяви, че ако е трябвало да се направи някакво замазване, той щял да си го направи и сам”, гласят архивите.
„Президентът Рузвелт нареди на Бонапарт да създаде служба за разследвания в рамките на Министерство на правосъдието, която да не е подчинена на никоя друга дирекция или бюро, и да не докладва на никой друг освен на министъра на правосъдието. Заповедта на президента доведе до формирането на Бюрото за разследване.”
По закон Бонапарт трябва да се обърне към Конгреса и Сената за създаването на това бюро. „Министерството на правосъдието няма изпълнителна власт, нито пък някакво перманентно детективско формирование под свой пряк контрол – пише Бонапарт до Конгреса, – следователно то несъмнено не е напълно екипирано за подобна работа.” Той официално иска парите и властта, необходими за създаването на „малък, внимателно подбран и опитен отряд”.
На 27 май 1908 г. Конгресът казва твърдо „не”. Членовете му се страхуват от намерението на президента да създаде американска тайна полиция. И този страх е съвсем основателен. В близкото минало президентите често са използвали тайни детективи като политически шпиони.
„Американските идеи за управление” забраняват „шпионирането на хора и пъхането на носа в неща, които обичайно е прието да се смятат за лични работи”, казва конгресменът Джоузеф Суейджър Шърли, представител на демократическата партия от Кентъки. Конгресменът Уолтър И. Смит, републиканец от Айова и впоследствие съдия във Федералния апелативен съд, възразява остро на създаването на „система за шпионаж” в Америка. Конгресменът Джон Дж. Фицджералд, представител на демократите от Ню Йорк, отправя предупреждение срещу изграждането на „централизирана полиция или шпионска система във федералното правителство”. Джордж Е. Уолдън, републиканец от Ню Йорк, казва, че „ако в тази страна се появи такова голямо централизирано бюро за държавно разузнаване като в Русия, това би било огромен удар по свободата и свободните институции”.
Конгресът забранява на Министерство на правосъдието да похарчи дори и цент за предложението на Бонапарт. Министърът на правосъдието заобикаля заповедта. Маневрата може и да е нарушение на буквата на закона, но е в пълно съгласие с настроенията на президента.
Теодор Рузвелт е „готов да изрита Конституцията в задния двор винаги когато му се изпречи на пътя”, както отбелязва Марк Твен. Началото на ФБР възниква от това нагло и явно незачитане на върховния закон на страната.
„Министърът на правосъдието знае или би трябвало да знае”
Бонапарт изчаква до излизането на Конгреса във ваканция през юни. Тогава бръква в разходния фонд на Министерство на правосъдието, за да наеме осем ветерани от агентите на „Сикрет сървис” като постоянни следователи на пълно работно време. На 26 юли 1908 г. Бонапарт подписва официална заповед за създаването на нов следователски отдел с тридесет и четири членен отряд от „специални агенти”. Налага му се да моли, да заема или да краде парите или служителите, които президентът иска. Той назначава Стенли У. Финч – чиновник, който няма квалификацията да практикува право във Вашингтон, окръг Колумбия, – за първи директор на Бюрото за разследване.
Бонапарт поверително предупреждава президента, че „трудностите, с които се сблъсква при наемането на персонал за надежден и ефективен детективски отряд, са много сериозни”. Подразделението трябва да има „известни познания за свърталищата и за навиците на престъпниците; на членовете му ще се налага често да общуват с лица с крайно ниски морални стандарти и да ги използват в работата си”. Детективите „нерядко се изкушават да фабрикуват желаните доказателства”, казва Бонапарт. Министърът на правосъдието трябва да бъде лицето, „което по закон да им иска сметка и отчет” за тяхната работа.
Конгресът е уведомен за създаването на Бюрото за разследване при свършен факт, през декември 1908 г., с няколко реда в годишния отчет на Бонапарт за дейността на Министерство на правосъдието. „Възникна необходимост да се организира малък отряд от специални агенти на лично разпореждане на министерството – пише той. – Това действие бе предприето принудително от страна на тази институция.” Така се прикрива истината, тъй като президентът е наредил създаването на Бюрото.
Бонапарт лично се заклева пред Конгреса, че Бюрото няма да бъде тайна полиция и че ще е над политиката. Министърът на правосъдието, като национален ръководител на правораздавателните органи, ще управлява и контролира неговите агенти. „Министърът на правосъдието знае или би трябвало да знае какво правят те във всеки един момент” – обещава той.
Разликата между „знае” и „би трябвало да знае” ще се превърне в опасна пропаст, когато Дж. Едгар Хувър ще дойде на власт.
Из „Враговете. История на ФБР”
Книгата можете да поръчате тук!