Стратегията за съдебната реформа предвиждаше Висшият съдебен съвет да се раздели на две части – съдебна и прокурорска - без промени в конституцията. Не знам кой беше измислил и заложил във въпросната стратегия, че може предвиден в конституцията орган да се раздели на два органа, без да се пипа конституцията. И не само да се раздели на две, ами и да се промени съставът му. Дали не е добра идея, като се пише стратегия първо да се мисли, а после да се пише?
Най-после след многобройни писания на юристи, които се занимават с право, стана ясно, че ако ще се разделя Висшия съдебен съвет, ще са необходими промени в конституцията.
Естествено, стратегии са писани безброй в какви ли не области.И сегашната Стратегия за съдебна реформа е актуализация на една предишна стратегия. По принцип стратегиите се пишат с цел да се омайват избирателите, че нещо се прави. Дано сега наистина се направи нещо повече от писането на стратегия.
Мандатът на ВСС
не трябва да е
по-малък от 4 г., защото в противен случай едно и също Народно събрание би могло да избира за втори път членове на ВСС. А това прави тези членове зависими от Народното събрание. Един орган не може да се организира, да заработи като екип и да реализира определена политика за по-кратък срок. Пет години пък са твърде дълъг срок за магистратите и може да доведе до откъсването на магистратите от основната им дейност.
Ако парламентарният контрол върху прокуратурата се заключава в един информативен доклад, в това няма нищо лошо. Но всякакви мерки на контрол върху прокуратурата от страна на парламента ще представлява намеса в работата на прокуратурата, което ще води до зависимост. А в парламента все някой има мнозинство и това мнозинство се контролира до голяма степен от правителството, т.е. от изпълнителната власт. Идеята повечето от членовете в прокурорската квота да се избират от Народното събрание няма как да не постави прокуратурата в зависимост от изпълнителната власт. Това не е добро решение за България, където злоупотребата с власт е правило.
Трябва да се
търси паритет между избраните от прокурори членове на тяхната колегия и избраните от Народното събрание. Би могло да се помисли и за определянето на членове на съвета от други органи – като например президента.
Процедури по импийчмънт на “тримата големи” в съдебната власт са излишни, защото и в момента в закона са изброени нарушенията, при които може да бъде освободен всеки магистрат.
Ако се раздели Висшият съдебен съвет, във всеки от новите два органа – на съдиите и прокурорите – мнозинство ще имат съответно съдии и прокурори. Нека се замислим дали това няма да затвори системите на съдилищата и на прокуратурата. А е много добре известно, че във всяка затворена система настъпва разпад (в кибернетиката го наричат ентропия). Какви ефективни мерки ще се вземат срещу затварянето на тези системи. По този въпрос даже стратегията мълчи.
Ще е много наивно да се мисли, че като се раздели Висшият съдебен съвет на две, реформата тутакси ще стане. Още по-наивно е да се мисли, че като се смени ръководството на един съд, нещата в съдебната система ще се оправят. Всъщност
съдебната
реформа изисква
коренна промяна не само в Закона за съдебната власт, но и в процесуалните закони – ГПК, НПК, АПК, на тарифи и на други актове.
В нашата съдебна система има изключително сгрешени принципни положения. Например процесуалните ни закони дават възможност гражданите и фирмите да се съдят без ограничения. Как е възможно делото за допускане във Върховния касационен съд да се гледа срещу символична такса? Естествено, че при това положение всеки ще се жали и ще затлачва върховната съдебна инстанция.
Как е възможно огромен брой специални закони да превръщат Върховния административен съд в най-обикновен районен съд, като му възлагат да гледа делата като първа инстанция? Как е възможно масово Върховният административен съд да гледа дела, като и двете инстанции са в този съд? Това може да доведе до смешни ситуации. Например, ако един тричленен състав постанови едно решение, а след това петчленен състав му го отмени с 3 на 2 гласа, излиза, че решението се отменя, въпреки че 5 върховни съдии са за него, а само 3-ма – против. Как може да се допуска касационното обжалване във Върховния административен съд да е почти съвсем безплатно, включително и по дела с огромен материален интерес? Естествено, че
всеки ще подава
жалби, без да му
мигне окото
С което съдът се задръства и уеднаквяването на практиката му става последна грижа.
Що за безумие е във век, където почти всеки ползва интернет, да се поддържат огромен брой малки съдилища, в които нито може да има специализация на съдиите, нито има смисъл от случайно разпределение.
Що за безумие е да не се направи един качествен продукт за сайт на съд, който да има всички необходими възможности и да се внедри във всички съдилища, а не всеки съд да си прави собствена система, като големият брой от тях просто не струват.
Няма стриктно разписана законова регламентация как да не изтича информация при подбора на магистрати. И съответно тя редовно изтича към когото трябва. Толкова ли е трудно при повишаването на магистрати да се акцентира повече върху анонимен писмен изпит. Толкова ли е трудно да се предвиди, че когато един магистрат се пенсионира, трябва овреме да се организира конкурс за нов магистрат, вместо масово да се командироват съдии. Жалко е, когато магистратите за по-горен съд се класират – единият с оценка 6, другият – с 5,95, третият – с 5,85. Това показва, че оценяването въобще не е наред и плаче за кардинална промяна.
Призоваването и въобще изпращането на съобщения, включително и на съдебни актове, е толкова допотопно, че процесът сериозно се забавя, а често се и парализира.
След това се
чудим защо на
“батко” и на кого
ли още не
му изтекла абсолютната давност.
В повечето юридически факултети обучението е несериозно. Мерки на практика не се вземат никакви. Не виждам и качествени и конкретни мерки в стратегията.
Интересно е и кога в администрацията ще разберат, че добри закони се пишат от неголеми групи добри специалисти – в частност и юристи – например максимум 7-8 човека. И че това изисква висока квалификация и опит, а също и добро заплащане. Една група от 20-30 човека може да напише закон само ако двайсет и няколко човека от групата не се месят в работата. Лошото е, че всички вземат еднакви хонорари.
Няма никакви ефективни мерки срещу това, висши политици от изпълнителната власт да се обаждат на магистрати как да действат. И стратегията мълчи по въпроса.
Кога ще се спре практиката да се правят
излишни промени
в закони само
защото има
щедро
финансиране
по някаква чуждестранна програма и трябва парите да се усвоят.
И като се е тръгнало да се разделят органи, дали да не се помисли да се раздели и Конституционният съд на две колегии – едната – на тези, които са там по заслуги след заемане на определени длъжности, и другата – на добри юристи, които могат да преценят дали един закон противоречи на конституцията, или на международни актове, или не. Защото не е лицеприятно да гледаш как Конституционният съд взема коренно противоположни решения – като например за обявяването на сътрудниците на Държавна сигурност, които не са давали информация. То според Конституционния съд и за разделянето на Висшия съдебен съвет е необходимо Велико народно събрание. Не че на съда му е трудно да си врътне практиката на 180 градуса. С написаното не заставам на позицията, че няма и бивши ръководители или политици, които да са добри юристи – има и такива случаи.
Не казвам, че в съдебната система няма и положителни промени – например конкурсите за магистрати, случайното разпределение, увеличаването на тавана на интереса по търговски дела, под който делата не могат да се обжалват пред ВКС. Има и други. Но това не е много. Ще видим и сега дали ще има съществени и напредничави реформи. Дано да има. Обикновено, ако едно правителство не започне сериозни реформи през първите си 4-5 месеца, след това вече не смее да прави такива реформи поради страх да не засегне големи групи от избиратели при идващите всяка година избори.