Пациентите не са “футболни топки”, но все още имат свещеното право на избор
Преди 13 години лекарите в онкодиспансера в Пловдив спасиха мой много близък човек. Поставиха му точна диагноза, насрочиха му бързо дата за операция. Хвала на лекаря и благодаря за цял живот, че направи перфектна операция, продължила почти пет часа. И макар в онези години в болницата да не разполагаха с реанимация, екипът там правеше всичко и повече от всичко, за да оздравее моят близък. И до днес съм им благодарна за това, което направиха като перфектни професионалисти.
През годините в този диспансер са спасявали десетки хиляди, правят го и сега. Сигурна съм в едно - в този онкодиспансер работят качествени лекари и медицински сестри, на които в тежки житейски ситуации може да се разчита. Не са много болниците в България, за които човек с ръка на сърцето може да каже убедено същото. Но не са и малко. И за още нещо съм сигурна - че трябва да пазим онези лекари на България, които не са превърнали професията си в солиден бизнес, които не мерят човешкия живот според цената на клиничните пътеки.
И аз, както вероятно 99% от българите, не съм щастлива от състоянието на здравната система у нас. И аз, както и още 99% от българите, съм гневна за лошото качество на здравеопазването, за поощряваната с години корупция вътре в системата, за безотговорни медицински екипи, проспали грешни диагнози, извършили ненужни операции, направили драстични грешки, заради които умират хора, за пътуващите търговци с дипломи на лекари, чиито умения не са в медицината, а в това как да източат здравната каса.
И аз, както 99% от българите, искам на това да се сложи точка и да имаме модерна европейска здравна система. С една дума - и аз искам реформа. Но каква да е тази реформа, е важният въпрос. Напоследък, като слушам и гледам къде се поставят акцентите в нея, нещо не й хващам вяра. Да слееш две или девет болници в една, защото така администрацията най-после щяла да бъде натикана в ъгъла, това още не е реформа.
Да твърдиш, че онкодиспансерите си подхвърлят пациентите като футболна топка, означава, че не разполагаш с всички факти за спецификата на тяхната работа, пък искаш да ги сливаш с най-близката многопрофилна болница.
Да казваш, че слагаш точка на “феодализирането” на изгодни дейности с нисък разход за болниците, означава, че не познаваш в детайли работата на онкодиспансерите, които в момента са на мушката на реформата.
Идеята на реформата била болниците, занимаващи се с онкология, да осигуряват здравната услуга от начало до край. Тоест да се започне с изследвания и диагноза, да се мине през операция (когато се налага), химио- и лъчетерапия, долекуване, а после и палеативни грижи. Чудесна идея. Която дори на някои места е реалност - вече дадох пример с онкодиспансера в Пловдив.
Още един много важен аргумент: сега все още пациентът може да избира - търси един специалист за диагноза в първа болница, отива за операция във втора, за химио- или лъчетерапия - в трета. Може и в чужбина. Защото правото на избор за пациента е свещено!
Като слеем онкодиспансера с най-близката болница, пациентите с онкологично заболяване там и само там ли ще трябва да се лекуват? Под строй ли ще ги водят?
Пак пример от Пловдив, където онкологични заболявания се лекуват в поне 15 болници - частни и държавни. Но само в две - една държавна и една общинска (онкодиспансера), има центрове за лъчетерапия, а само в 4 - за химиотерапия. Така е и в София, и в други големи центрове на страната.
Ще забраним ли терапията в частните, или и тях ще ги натиснем да се сливат с най-близката държавна болница, за да е всичко комплексно и пациентът да не е “футболна топка”, както иска реформата? Ясно е, че централизацията тук няма как да сработи, да не говорим, че трудно се вижда къде е и самата реформа.
Пак ще дам пример с онкодиспансера в Пловдив. В него се лекуват не само хората от Пловдив и областта, но и от цяла Южна България, идват дори и от чужбина. Близо 60 000 годишно с една от най-страшните диагнози.
Като казвам лекуват, имам предвид, че там получават диагноза, операция, друг вид лечение - химио-, лъчетерапия. Всичко, което потърсят. Понякога и само за една част от лечението - например за химио- и лъчетерапия, тук идват болни, оперирани в останалите петнайсет болници, а и от други градове. Вярно е, че има диспансери в страната, които се занимават само с долекуване на болните, с изписване на лекарства и т.н. Но има и такива като този в Пловдив, които предлагат целия цикъл на лечение - това лошо ли е според предлаганата реформа?
Цената на всяка реформа е висока. Когато я плащаме обаче, ще искаме две неща от нея. Първото е, да има смислен резултат, което означава здравната ни система да стигне средно европейско равнище, и второ, много важно - да не разваля онова, което работи, и то качествено. Защото едното голо сливане на две или на девет болници, на пет или десет онкодиспансера и психодиспансера още съвсем не са реформа.
Тук ще припомня онази внезапно бликнала идея на бившия финансов министър Дянков, който реши, че ще направи голям жест към бизнеса и реформа за чудо и приказ, като премести в Пловдив сектор “Туризъм” от икономическото министерство. И какъв беше резултатът? Двайсетина-трийсет човека от министерството останаха без работа, защото не искаха да си разбутват живота, нито да местят децата си в други училища от София в Пловдив. На тяхно място други двайсетина човека от Пловдив си намериха работа. Похарчиха се и немалко пари. От това обаче нито туризмът ни дръпна напред, нито пък имаше реформа.
Затова, като ще правим реформи, нека сме внимателни. Да имаме визия какво ще стане след три месеца, но и след 3 и след 10 години. Броят на болните от рак в България расте, не намалява. Държавата налива огромни средства за тях, но те все не стигат. Или няма лекарства, или няма достатъчно специалисти онколози, или този и онзи мамят с пътеките на здравната каса, търгуват със скъпите лекарства, назначават ненужни, но на висока цена терапии. Всичко - на гърба на болните от рак. Значи да, трябват промени - и в организацията на лечението, и в контрола по харченето на парите. Но масовките от типа “сливане на болници и диспансери” ще са вредни и за самата реформа, защото ще разколебаят и пациенти, и лекари от смисъла на подобни операции, излишно ще ги настроят срещу министерството.
Реформата в здравната система, както и в съдебната, и в пенсионната освен надежда за по-добър живот в България е и акт политически. Разбираемо е - на тази карта са заложени както политическата чест на министрите, които ги предлагат, така и политическото здраве на властта. Но още по-разбираемо ще бъде за хората, ако работещите звена - болници, диспансери, бъдат оставени да работят. И когато имаш нещо качествено, когато лекари в тях са се изграждали като специалисти 10, 20, 30 и повече години, е по-разумно да ги оставиш да работят спокойно, а не да ги разхвърляш с лека ръка по други болници. Те не са просто хора, които днес премятат папки в един кабинет, а утре - в друг. Това са хората, на които българите разчитат.