Актьорите нямат кой знае какви претенции, но не могат да премълчат, че
получават заплати, по-ниски от тази на чистачка*
Стефан Мавродиев с втори “Аскеер”:
ДИМИТЪР СТАЙКОВ
- След като дъщеря ти Ивана живее в Париж, разбираш ли по-дълбоко героя си от спектакъла “Деца на света” на Стефан Цанев, в който говориш по скайпа със сина си извън България?
- Харесвам тази пиеса, харесвам ролята, макар че е тежка за мен - непрекъснато говоря. Тя е разказ за трагедията на поколенията, които остават във времето и постепенно изчезват. Те са унищожени по този начин.
- Слагаш ли се там?
- Всеки от нас е попадал.
- Чувстваш ли се самотен без най-близките хора?
- Не бих казал. Но в “Деца на света” става дума за изолацията на поколенията. А това в България го има. Аз не мога да бъда взет за пример, защото работата ми е обществена, непрекъснато съм сред хора. Ето, има ново попълнение млади актьори в театъра. Искам да работя с тях. Нямам никакво усещане за време и поколение. Но виждам, че това, за което се говори в “Деца на света”, отговаря за всяко време. Те са съществените, които определят пътя на човка, които го създават. Аз нямам проблема на героите от пиесата и защото дъщеря ми, когато поиска, пристига в София. Взема самолета и идва при мен. Дори правя програма из театрите. Гледа няколко вечери и заминава.
- Не ми харесва в представлението “Деца на света”, че чувам единствено доводите на майката и бащата. А гласът на обвиняемите деца не се чува, те не казват нищо за защита. Сто на сто имат причини да останат в чужбина.
- В “Деца на света” става дума за изчезващите хора.
Погледни
България на
какво е
заприличала! Разбито селско стопанство, разбит поминък, какво да правят хората в техните села? Оставени до смъртта си. Ето за това става дума в тази пиеса. Родителите не обвиняват децата си. Моят човек дори се опитва да даде право на сина си. В монолога накрая той дори се подиграва на себе си, на самотата, на изчезването на живота около себе си. И в един момент получава сърдечен удар.
- Това е български синдром на живеене. В другите страни на Запад децата се пръскат по други градове и държави и се обаждат на родителите само за някой семеен юбилей. Но никой не ги обвинява и не им се сърди. Спомняш ли си филма “Всичко ни е наред”, в който Робърт де Ниро, когато умря жена му, тръгна да гостува на двамата си синове и дъщеря си. И разбра, че те съвсем не са това, което е знаел у дома за тях.
- Не може тази история да ни е за пример. В Америка живеят по един начин, ние живеем по друг. Много мразя думата свобода, защото тя тук се използва за лични цели, за нечисти цели. Превърна се в спекулация. За подрастващите, които сега се оформят като личности, понятието свобода означава подражание. Подражание на модел, който им набиват в главите и те започват да го следват.
- Кажи ми, продължаваш ли да пишеш стихове? Кога всъщност започна да пишеш?
- През 1969-1970 започнах да вия върху хартия. Имам 6 книжки с поезия. Разбира се, че продължавам да пиша. Ето нещо: “Българинът не знае какво иска, но силно го иска.”
- Актьорите, които сега излизат от НАТФИЗ, по-различни ли са от онези на твоето поколение?
- Нямам впечатление от новите актьори. Но по мое време интересът у младите хора към театъра беше много, много по-голям. Държавата имаше политика в това отношение. Няма значение какви са били подбудите - идеологически или някакви други. Но театърът беше поставен на сериозно място. И доста опасно. Сега то е никакво. Размазва се в тази идиотска реформа, дето я правят от сума време
Чудят се как да дават парите на театрите. И все нещо увъртат, нещо намаляват, нещо вдигат. Решиха да дават пари за продаден билет. Ама ставали далавери. Че има мошеници някъде, има. Но те са в състояние да ги разкрият. Къде им е контролът? Изведнъж им се видя, че трябва да дават много пари. Безобразие! Театърът е последната дупка на кавала!
Всичко се оказа
последната дупка
на кавала освен
големите
политици!
Дето не били оценени! Какво направиха? Свършиха го като кучето на нивата. Това е!
- Може ли актьор да се издържа от работа само в собствения театър?
- Смешни са заплатите на актьорите. Срамно е, срамно е, нямам думи за това! Средната заплата в България била станала 800 лв. Ами за театъра това е огромна сума! Това са маса пари, бе! Не ми се говори на тая тема, че ми става неприятно! Ще казват: “Тези пак се оплакват за пари.” Актьорите нямат кой знае какви претенции, но не могат да премълчат факта, че получават заплати, по-ниски от тази на продавачка, на чистачка. Ужасно е! Какво означава това? Театърът е институция, не го ли разбраха?
- Останаха ли ти добри приятели?
- Да! Аз мисля така и предпочитам да не ме опровергават. Не искам да ме опровергават и толкоз!
- Продължаваш ли да се влюбваш?
- Естествено! Любовта е много хубаво преживяване. Дава ти енергия, става ти вкусен животът, всичко става отново любопитно. Когато изчезва това чувство, появява се огромна дупка.
- Пак строиш въздушни замъци.
- Човек само това прави. Ако не го прави, скуката ще го убие.
- Добре ли ти е да живееш тук? Не ти ли се живее на други места?
- За да ти е добре там, където заживяваш, трябва да направиш свой път до там. Цял живот това правиш. Да живееш просто така някъде, е скучно. Бил съм на много места. Наскоро бях в Лондон. Отдавна не бях ходил, поканиха представлението на Народния театър “Търси се стар клоун”, в което играя с Марин Янев и Илия Добрев. Хотелът беше в Кенсингтън, където винаги съм отсядал и познавам квартала. Ето какво стана: станах от сън в три часа, за да бъда на летището в пет. Пътувах с Павел Васев, другите вече бяха в Лондон. Пристигнахме там, малко се поотпуснах по улиците на квартала, много хубав е, и отидох на репетиции в посолството, където щяхме да играем. Вечерта играхме. После пихме бира в пъб в Кенсигтън. На другия ден се разходих насам-натам, разгледах някоя и друг изложба и вечерта пак играхме. Пак биричка в пъб в Кенсигтън и на другия ден отлетяхме за София. Ето това са моите пътувания - непрекъснато по работа. Все едно, че съм пътувал до “Варненско лято”. Създадеш ли си среда, където живееш, можеш да живееш навсякъде. Има неща, които човек оставя на някое място - неща от самия него. Понеже детското възприемане на света е най-силно, аз се чувствам най-добре тук.
Когато остана
по-дълго някъде
навън, ми става
досадно и скучно Искам да се връщам. Като че ли нещо ме дърпа, нещо ми липсва.
- Може би не ти е добре, понеже изпускаш контрола над нещата.
- Досажда ми, защото е вън от мен, няма ме в него. Много бързо схващам нещата, които са лустрото, кичът. Прехвалени неща, които са глупави. Докато ги зяпа, човек изпуска важните неща. Като се замислиш, разбираш, че става дума за ала-бала.
- Ако си кмет на София, какво ще промениш?
- Не дай си боже да си кмет на София. Сериозно, виждам колко хубави неща се правят и ще се направят. Това е добре, но нямам представа за тези работи. Мисля, че КАТ трябва да въведат крути мерки срещу безотговорното и глупашко поведение на шофьорите. Знам, че има шофьори, които си разхождат колите, а не излизат по работа. И така стават тапите по кръстовищата. Това ми се оплакват шофьорите на такситата, които вземам оттук до театъра и обратно. Трябва да се предприеме насилие против безотговорните шофьори. Прекалено ли е? А тяхното насилие срещу гражданите? Иначе кметицата Фандъкова ми харесва - хубава жена, природно интелигентна, културна и това си личи. Има премерено отношение към театрите на общината, те само се хвалят. Сега чакам как ще се развият нещата с разкопките покрай хотел “Шератон”. Аз съм голям привърженик на новата галерия “Квадрат 500”. Тя беше задължителна. Паметника на Старчев трябва да го оставят, срамота е да събаряш паметник. Той е лошо построен, затова се руши, българска веселба.
- Спазваш ли режим?
- Не мога да ям преди представление. Постепенно се ограничих от неща, към които навремето изпитвах любопитство. Съзнателно ограничих пиенето, когато започнаха големите представления. Не можеш да играеш в представление като “Дундо марое”, после да се напиеш, а на сутринта да отидеш на репетиция. И
вече не помня
колко години
станаха да не съм
пил концентрат Обичам, като отида на гости на Маринчо Янев, той да извади едни много хубави домашни ракии и да пийна мъничко ракия с хубава салата. Но в театъра след представление - само наливна бира. Преди пиех огромни количества, сега и там нещата са много мили. Пийна малко, успокоя нервата и се прибирам. Яденето е в малки количества, не ми е вкусно да се тъпча. Разнообразно и гледам предимно да са зеленчуци. През лятото отивам на моята къща на морето, която е към Златни пясъция и чакам внука си Стефан.
- Дъщеря ти парижанка ли е вече?
- Тя е там от 11-годишна, но непрекъснато се връща в България. Но Стефан е парижанин, роден е в Париж. На него му се говори само на български, макар че отговаря на френски.
- Печелил ли си жена с поезията си?
- Не мога да ти кажа нищо по въпроса. Мисля, че не... Във “Вятърът в тополите” имам една сакрална реплика (много обичам тази идиотска дума “сакрално” - виж колко тежкарско звучи. В интервюто можеш да напишеш в скоба: “Смее се”.) Обяснявам на Доси Досев, който се мъчи да ме увери, че жените харесват мъжете с чувство за хумор: “Това е мит. Жените никога не избират този, който ги разсмива, а онзи, когото искат физически. Висок, слаб, с хубава коса, макар и чук. А не нисък и с гола глава, макар и духовит.”
* Продължение на интервюто с прочутия актьор, първата част от което бе публикувана на 26 май - след като взе за втори път приза “Аскеер”. В първата част той се пошегува, че е трябвало да вземе две статуетки, защото бе номиниран и за главна, и за поддържаща роля. И призова - най-голямата награда е да ме гледате в тези роли.