В „Есе. Правила и модели за писане. Критерии за оценяване” е разяснен подробно целия процес на писане на есе – от идеята през първата чернова до крайния редактиран текст. На достъпен език и с множество примери, подбрани от творби на най-добрите есеисти, са представени правилата и изискванията за писане на успешни есета в клас, по време на приемни изпити или за конкурси. Книгата е предназначена за ученици, учители, кандидат-студенти, участници в конкурси и всички, които желаят да подобрят уменията си за общуване чрез устна или писмена реч.
Откъсът, който ви предлагаме ще ви помогне да започнете есето си по най-оригиналният начин.
ЕДИНАДЕСЕТ СТАНДАРТНИ НАЧИНА ДА ЗАПОЧНЕТЕ ВАШЕТО ЕСЕ
1. Обърнат триъгълник
Този метод, наричан още „обърнат конус” или „обърната пирамида”, а още по-просто „фуния”, вероятно е най-лесният от всички. При него се върви от по-общо представяне към показване на по-конкретни неща. Първото изречение е съвсем общо, но в него вече се срещат думите, които по-късно ще повторите при формулирането на тезата. С всяко следващо изречение вие стеснявате по малко, за да достигнете до последното изречение, което формулира тезата.
„Цялото движение на земята до голяма степен се основава върху две изобретения на човешкия ум: движението в странството – върху изнамирането на търкалящото се колело, което вихрено се върти около своята ос, а духовното движение – върху откритието на писмеността. Онзи безименен човек, някога и някъде огънал пръв твърдото дърво на обръч, е научил цялото човечество да преодолява разстоянията между страни и народи. Колата изведнъж направила възможни връзките, пренасянето на стоките, любознателните пътешествия, отхвърлена била ограничаващата власт на природата, която определя за някои плодове, руди, минерали и произведения тясна климатична родина. Никоя страна вече не е живеела сама, а била свързана с целия свят; Ориентът и Европа, Югът и Северът, Изтокът и Западът се приближили един до друг с помощта на новооткритото превозно средство. И точно както колелото във всичките си усъвършенствувани форми – търкалящо се под локомотива, изстрелващо напред автомобила, въртящо се под перката на самолета – преодолява гравитацията на пространството, така и писмеността, също отдавна развила се от изписания свитък, от единичния лист до книгата, преодолява трагичната ограниченост на опита и преживяванията на отделната човешка душа: с помощта на книгата никой вече не е затворен напълно сам в собственото си полезрение, а може да се приобщи към всички минали и настоящи събития, към мислите и чувствата на цялото човечество. Всяко или почти всяко духовно Движение в нашия духовен свят се основава днес върху книгата и онзи хармоничен, издигнат над материалните неща живот, който наричаме култура, би бил немислим без нейното присъствие.”
Стефан Цвайг, Книгата като врата към света
2. Анекдот
Един от най-често използваните начини за написване на въведение е разказването на анекдот. Не мислете, че той трябва непременно да буди смях. Само в едно от значенията си анекдотът е равнозначен на виц („Забавен къс устен разказ с остроумен завършек; виц”). И ако знаете някой виц, който да е в някаква (желателно в по-голяма) степен свързан с темата, можете да започнете вашето есе и с виц (при което сигурно се досещате, че вицовете, които си разказвате във вашата приятелска компания, може да не са съвсем подходящи за по-широка аудитория). Вицове много често се използват в есета на политически теми:
„Един виц, който се появи напоследък, ми дава надежда, че се измъкваме от тунела:
Една мравка успяла да долази до врата на слона. Мравунякът отдолу й вика: „Дръж го здраво, удуши го!”. Слонът леко се поклаща. Мравката се обажда отгоре: „Изплъзва ми се от ръцете”.
Човекът откак се помни на тази земя българска се е спасявал от бедите със смях. И днес срещу популизма, срещу демагогията, властогонството и политическите страсти се прицелва езикът на вечния присмехулник и критикар. Народът и неговият изразител – поетът-сатирик.
Ако обществото не се опомни и не се разсмее над собствените си заблуди, стари и нови, то няма да си възстанови здравето.”
Блага Димитрова, Самолечението
В друго от значенията си анекдотът е определян като „кратък разказ за любопитно произшествие из живота на бележита личност”. Много често подобни анекдоти стават основа, отправна точка за описание на живота на тези личности в биографични есета:
„Когато Стивънсън бил малко момченце веднъж казал: „Мамо, аз нарисувах човек. Да му нарисувам ли й душа?” Може би в тези думи се отразява пределният формализъм на шотландската вяра, за която душата си не толкова самият, колкото безпътен по-малък брат, за който трябва и отваряш очите на четири. Но сега аз цитирам тази фраза в друга връзка: тя има пряко отношение към биографиите, особено на такива хора като Стивънсън.”
Г. К. Честертън, Роберт Луис Стивънсън
Макар речникът да не го казва, анекдотът може да е и просто разказ за някаква не само весела, но и просто интересна, забавна, странна случка, в която сте участвали лично вие или пък сте били свидетел, за която сте чули от някой приятел или в краен случай сте прочели някъде.
„Господа, пиша ви на английски, защото вие не знаете достатъчно добре френски език”. Тъй се обърнал един министър на Франция към управата на Френското радио и телевизия. Повод за неговата горчива ирония бил, че езикът на Монтен и Паскал, на Юго, Мюсе, Камю и Сент-Екзюпери е унизен, насилен и притеснен от безогледното нахлуване на английската реч в етер и печат!”
Георги Данаилов, Лошата американизация
Разказаният в този пример случай не буди веселие, но все пак е любопитен, излиза извън кръга на стандартните, банални прояви на всекидневния живот, тъй че може да мине и за анекдот. Не трябва да се изключва и възможността случката да е и привидно банална, да е свързана с нещо, което виждаме всеки ден, стига да сте открили нещо необичайно в нея, нещо, което поради притъпените си сетива останалите не могат да видят.
При всички случаи обаче анекдотът трябва да е кратък, свързан с темата (да не се разказва самоцелно) и да бъде добра отправна точка за последващите размишления.
3. Цитат
Използването на уместен, свързан с темата цитат също е често използван начин (например всяко от стотиците есета на Адисън и Стийл, публикувани в списание „Спектейтър”, започва с латински цитат). Чрез него вие се освобождавате, поне на този етап и в някаква степен, да мислите със собствената си глава и прибягвате до услугите на нечия друга. Той се ползва в случаите, когато казва именно това, което вие лично желаете да кажете, но го изрича толкова изкусно, виртуозно, впечатляващо интригуващо, забавно, колкото вие не бихте могли да постигнете. Така с привеждането на цитата вие всъщност заявявате: „По-добре не бих могъл да го кажа и не знам някой да го е изрекъл по-добре”. Дори често така се и започва:„Никой не го е казал по-добре от... (Шекспир, Шопенхауер, Шамфор и пр.).” Понякога цитатът се използва, за да подсилите есето си с авторитета на този, когото сте цитирали. Освен това цитатът трябва да подскаже, да внуши, че сте запознат с мненията и на други хора, които са се занимавали с проблема, избран от вас за тема на есето ви.
Щастието и нещастието се редуват
като цветове различни във венец един.
В. Коховски
„Така както доброто със злото, красивото с грозното, истината с лъжата, в системата на човешките понятия щастието върви с нещастието. Тази двойка се очертава още в елементите на щастието и нещастието, защото удоволствието се противопоставя на огорчението, радостта на страданието, насладата на болката, веселостта на тъгата, блаженството на отчаянието, докато в края на краищата човешката съдба се раздели на щастие и нещастие.”
Владислав Татаркевич, Щастие и нещастие
Но не винаги е задължително този, когото цитирате, да бъде някой световноизвестен учен, писател, философ. Можете да цитирате и човек, който е световнонеизвестен, но по някакви, обикновено строго лични, причини за вас той е авторитет, човек, чието мнение си заслужава да бъде чуто. Така че можете да започнете и с израз от рода на „Както обичаше да повтаря дядо ми...” С това не рискувате кой знае колко да помислят есето ви за несериозно, лековато. Дори напротив, и поне в България. За повечето българи най-върховният авторитет по много въпроси от живота е ако не дядо им, то със сигурност баба им, като не само в лични разговори, но и пред широка телевизионна или радиоаудитория можете да чуете дори и хора с високо образователно равнище да се позовават на бабите си („Както казваше баба ми...”), а не на, да речем, някой античен мислител, съвременен философ или учен. Обяснението на това явление не е толкова сложно. Очевидно повечето българи са били отгледани или се отглеждат все още от бабите си, а не от родителите си и в съзнанието им дълбоко са се вкоренили техни често повтаряни максими. Но при все че всички обичаме бабите си, не трябва да забравяме в какви тесни рамки е протичал животът им, колко стеснен поради това е бил и кръгозорът им, оттам и до каква степен е ограничена и често привидна мъдростта им (дори да е почерпана от т. нар. съкровищница на народното творчество). При толкова много и различни човешки цивилизации с хилядолетна история няма как да не са живели далеч по-умни и мъдри хора от нашите любими баби.
Все пак пословици и поговорки често се използват в Уводната част на есето:
„Кажи на едно куче, че е лошо и го обеси”. Човешката природа винаги е била кучето за професионалните моралисти и последиците от това отговарят на пословицата.”
Джон Дюи, Човешката природа и поведение
Ако пишете биографично есе за известна личност, Цитатът може да бъде от негови творби, изказвания. Ако бъде добре подбран, той ще предизвика интереса на читателите и едновременно с това ще допринесе за по-пълното разкриване на описваната личност. Например есето на Ст. Цвайг „Стендал” започва с цитат от роман на писателя: „Какъв бях, какъв станах. Трудно ми е да кажа”, Всяка отделна част на това дълго биографично есе също започва с цитат от писмо или творба на Стендал. Този похват Цвайг използва в много от своите биографични есета.
Като разновидност на този метод можем да определим случая, когато авторът на есето се самоцитира, т.е. привежда части от предишни свои съчинения:
„Преди няколко години в едно свое есе за взаимоотношенията между старото и новото изкуство изразих мнение, към което все още се придържам; ще си позволя да цитирам подходящия пасаж, тъй като се готвя да развия изложените там принципи: „...”
Томас Стърнз Елиът, Функцията на критиката
4. Въпроси
Изстрелването на серия въпроси в началото на есе е още един възможен начин да привлечете вниманието на читателите и едновременно с това да им подскажете с какво ще се занимавате в останалата част от съчинението, на какво ще търсите отговор.
„Струва ли си въобще да разсъждаваме на тази тема? Нима тя е още актуална и този вековен спор не е вече разрешен? Нима разкошът не е елиминирал своите противници?”
Ханс Магнус Енценсбергер, Разкошът преди и сега или Нещо за излишествата
„Веднага разбираме какъв въпрос ще се постави тук и от кои факти води той началото си. Изчезва ли изкуството на разговора? Не наблюдаваме ли нарастващо монологизиране на човешкото поведение в обществения живот на нашето време? Не е ли това всеобщо явление на нашата цивилизация, свързано с нейния научно-технически начин на мислене? А може би онова, което кара младите да замлъкнат, е особеният опит на самоотчуждението и усамотението в модерния свят? Или пък тук има решителен отказ от всякаква воля за разбирателство и злостна съпротива срещу господстващото в обществения живот привидно разбирателство, което други оплакаха като неспособност за разговор. Тези въпроси ни идват наум веднага щом чуем темата, за която ще стане дума.”
Ханс-Георг Гадамер, Неспособността за разговор
5. Обзор
При този начин още в началото се прави общ преглед на основните проблеми, които ще бъдат разгледани в есето, като в тезата се подсказва и насоката, в която ще се търси тяхното решение. Много често обзорът също е под формата на въпроси:
„Огромна е активността на писателите, огромна и ненаситна е пасивността на читателите. Какво се случва, когато те се срещат? Доколко голям и какъв именно е откликът на читателите спрямо това, което им се предлага? Каква е степента, какви са границите на влиянието, оказвано от писателите върху тяхната аудитория. Какви са законите на неговото увеличаване и намаляване? Трудни въпроси; и колкото повече мислиш за тях, толкова по-трудни изглеждат. Но тъй като имат пряко отношение към нас (защото всички сме читатели, ежегодно потребяващи средно по милион думи), струва си поне да се опитаме да потърсим отговори.”
Олдъс Хъксли, Писатели и читатели
6. Определяне на дума или израз
Понякога определянето на дума или израз, които са основни или често ще бъдат използвани в есето, е добър начин да въведете читателя в него.
„Преди да заговорим за барока, следва да разрешим един езиков спор: що е барок? Всеки говори за барока, всеки разбира горе-долу какво е бароково, всеки усеща бароковото, а се получава нещо подобно на това, което забелязваме при сюрреализма. Цял свят днес е наясно що е сюрреализъм, пред необичайни явления хората възкликват: „Какъв сюрреализъм!”, ала ако се върнем към основния текст на сюрреализма – Първия манифест на Андре Бретон от 1924 г., – ще открием, че определението, дадено от основателя на движението, едва ли съответства на по-нататъшното му развитие, а и самият той не е бил в състояние да определи какво прави, макар да е знаел много добре какво ще направи. И тъй нека погледнем в речниците; нека вземем Малкия Ларус. Там пише: „Бароков (неологизъм). Равнозначно на чуригеровски. Галицизъм за екстравагантен”. Отваряме на бароковост и четем: „Неологизъм. Екстравагантност, безвкусица”. Значи при бароковост галицизмът се приема, а пък барокът се свежда изключително до архитектурата на господина, който се наричал Чуригера и който дори не е бил най-добрият представител на барока, а е по-скоро носител на известна превзетост, без да ни се предлага каквото и да е обяснение; докато барокът е явление многопластово, разнообразно, с огромен обхват и надхвърля делото на един-единствен бароков архитект или един-единствен бароков художник.
Да разгърнем Речника на Испанската академия. В него за барока е дадено: „Декоративен стил, характерен с преобладаването на извитъци, завъртулки и други украси, предимно в крива линия. Употребява се за произведения на живописта и скулптурата, съдържащи твърде много движение на фигурите и драпировки на облеклата.” Откровено казано, господа академиците от Испанската кралска академия не биха могли да намерят по-нескопосно тълкуване.
Преглеждаме някой синонимен речник и като тъждествени на бароков намираме: „Претрушн, превзет, в стилана Гонгора (сякаш да следваш стила на Гонгора е срамно!), култеранистки, концептистки и отново чуригеровски, и (това вече няма как да приемем) упадъчен.”
Алехо Карпентиер, Бароковото и реално-чудното
Не е задължително винаги да ровите в речници и да се позовавате на тях, като при това изразявате съгласие или несъгласие с техните определения. Можете да дадете и собствено определение на думата или израза, как ги разбирате и тълкувате вие по принцип или как бихте желали да бъдат разбирани в рамките на това есе. Доста често определянето на една дума налага определянето и на други свързани с нея понятия, така че, особено при по-дълги есета, използването на този тип начало може да доведе до удължаване на уводната част.
„На едно място Байрон използва френската дума longuer (дължина) и мимоходом отбелязва, че макар в Англия да нямаме тази дума, ние имаме това нещо в безкрайно изобилие. По същия начин съществува една мисловна традиция, която е така широко разпространена в наши дни, че въздейства върху отношението ни към едва ли не всякакъв род проблеми, но която все още няма име. Като най-близък наличен еквивалент съм избрал думата „национализъм», но в определен момент ще стане ясно, че не я използвам в традиционния смисъл, дори само поради факта, че чувството, за което говоря, не винаги е свързано с онова, което наричаме нация, т.е. отделна раса или географска област. То може да бъде свързано с една църква или една класа или може да действа в чисто негативен смисъл срещу едно или друго нещо и без да се нуждае от някакъв позитивен обект на лоялност.
Под „национализъм” разбирам преди всичко навика да се приема, че хората могат да бъдат класифицирани като насекоми и че цели групи от милиони или десетки милиони хора могат категорично да бъдат обозначени като „добри” или „лоши”. Второ – и то е много по-важно – под това понятие разбирам навика да се идентифицираш с отделна нация или друга общност, като я поставиш отвъд доброто и злото и не признаваш други задължения освен защитата на нейните интереси. Национализмът не трябва да се бърка с патриотизма. Обикновено и двете думи се използват по такъв неясен начин, че всяко определение може да бъде оспорено, но трябва да се прави разлика между тях, тъй като въплъщават две различни и дори противоположни идеи. Под „патриотизъм” разбирам верността към определено място и определен начин на живот, които за някого са най-добрите на света, но които той няма никакво желание да налага на други хора. По своята природа патриотизмът е един вид защита и във военно, и в културно отношение. Национализмът, от друга страна, е неделим от стремежа към власт. Заветната цел на всеки националист е да осигури повече власт и повече престиж, не за себе си, а за нацията или за друга общност, в която е решил да разтвори своята индивидуалност.”
Джордж Оруел, Записки по национализма
7. Диалог
Есето може да започне и с кратък инсцениран диалог:
„Веднъж, когато заминавах за Европа, при мен намина приятел.
– Ти си събираш багажа – попита той. – Къде ще заминаваш?
Като затягах със зъби ремъка, аз му отговорих:
– В Бетърси.
– Нещо ми убягва смисъла на твоята шега – каза той.
– Заминавам за Бетърси – казах аз – през Париж, Белфор, Хайделберг и Франкфурт. Тук шега няма. Това си е просто истина. Аз заминавам да бродя по света, докато не намеря Бетърси. Някъде в моретата на здрача, в далечно ъгълче на земята има малък остров със зелени хълмове и бели скали. Пътниците разказват, че той се нарича Англия (шотландските пътници смятат, че той се нарича Британия) и аз съм чувал, че някъде в неговото сърце лежи дивно място – Бетърси.
– Предполагам, че не е необходимо да ти казвам – каза жалостиво приятелят ми, – че ти в момента се намираш в Бетьрси.
– Изобщо не е необходимо – отговорих аз. – Пък и това не е вярно. Аз не виждам оттук нито Лондон, нито Англия. Аз не виждам тази врата. Не виждам и това кресло, защото мъглата на всекидневието се стеле пред моя взор. За да си го върна, аз трябва да замина, ето защо ние пътешестваме, ето в какво е радостта. Нима ти мислиш, че аз отивам във Франция, за да видя Франция? Нима мислиш, че в Германия ще видя Германия? Аз ги обичам, но не търся тях. Сега аз търся Бетърси. В чужда страна придобиваш своята страна, както чуждата.”
Г. К. Честертън, Загадката на бръшляна
8. Статистически данни
Статистическите данни обикновено се поднасят във вид на таблици, но в тази си форма те рядко присъстват в есето, тя се усеща като неприсъща на този жанр. Там обикновено се ползват извадки от тях, които стават обект на коментар и анализ или пък цялата информация се разбива на по-малки части, които се потапят в анализи и коментари:
„Балзак е написал около сто романа... Казваме около, защото има два начина да се състави техният каталог: а) единият включва сумата на окончателните заглавия, като се получава число малко под сто; б) при втория се посочва че едно или друго произведение, смятано за цялостно, е всъщност пачуорк, сбор от няколко предходни романа или повести, скалъпени в някои случаи толкова бързо и небрежно, че, както в Жената на тридесет години, се оказва трудно да се свърже и проследи развитието на шестте произволно наредени последователни текста. (Нещо подобно виждаме и във Величие и падение на куртизанките – макар и по-успешно, там Балзак е събрал пет романа отпечатани по-рано под други заглавия.) Разбира се, Балзак е бил гений, а геният прави не само каквото си иска, а и каквото може.”
Алехо Карпентиер, Латиноамериканският роман в навечерието на нов век
9. Полемично или противоположно твърдение
Можете да започнете вашето есе с полемично твърдение или с твърдение, което по-късно да опровергаете. Полемично може да бъде твърдение, с което вие открито или пък без да го изтъквате, оспорвате или отхвърляте някакво общоприето схващане:
„Аз не споделям всеобщото заблуждение, че за другите трябва да съдим, сравнявайки ги със себе си. С готовност допускам, че има хора различни от мене. Ако аз имам определени обноски, не задължавам другите и те да ги имат – както обикновено правят някои. Допускам и си представям още хиляди други начини на живот. И противно на общоприетото мнение по-лесно приемам различието, отколкото сходството между нас. На никого не натрапвам своя нрав и своите възгледи и всекиго разглеждам такъв, какъвто с, без всякакви съпоставки, измервайки го с неговата собствен мярка.”
Мишел дьо Монтен, За Катон Млади
При есето за сравняване и противопоставяне е възможно още в началото да отправите нападки към единия оТ сравняваните обекти, които по-късно да докажете или пък да отхвърлите в основната част на есето:
„Онова, което отличава идеалите на американския писател от идеалите на английския, е не само негово предимство, но като че ли му обещава и бъдещето. Любовта към пламенното и героичното в онзи й вид, в който се среща при англичанина, е така примитивна и нездрава, така глуха и сляпа за най-съществените тънкости в изкуството и живота, така безчувствена към всяка по-трудно определима ценност, че всъщност цялата разлика се състои в наличието или липсата на любов, и човекът, който не й робува, може само да благодари на Бога, че не е като онзи, който й е изцяло подчинен.”
Уилям Дийн Хауълз, Веселите страни на живота
10. Осигуряване на допълнителна или фонова информация
Въпросът, който ще повдигнете и разгледате в есето си, не съществува изолиран, той винаги е част от един по-широк кръг от въпроси. Ако смятате, че читателят ви няма необходимите общи познания, за да разбере добре идеите, които ще представите в основната част на есето РИ, можете да го подпомогнете, като му осигурите тази фонова информация в уводната част. Тя ще бъде контекстът, който ще помогне на читателя правилно да разбере смисъла на вашия текст.
„За да проумеем важността и значението на неговия поетически принос, трябва да си дадем сметка за състоянието на чешката литература през първите три десетилетия на деветнайсети век: какво заварва Маха, когато влиза в нашата литература? Тогавашната чешка поезия не би могла да му даде много. Имало е малко галантна лирика в стил рококо шепа сладникав пастирски идилизъм а ла Геснер, щипка отпадъчна просветителска мъдрост със съвсем ниско качество, която е воювала с народното суеверие, и тук там фолклористичен, консервативен романтизъм-подражание на народната песен. В областта на високото словесно изкуство налице е „Дъщерята на Славия” от Колар с нейния родолюбив и нравоучителен абстрактен патос, както и описателната поезия на Полак, която още на времето си е била анахронизъм – и всичко това водено от стремеж по-скоро към академична безупречност, отколкото към пламенна жизненост. А и това вече е било овехтяло, предъвкано от подражатели, принизено до шаблон.”
Ф. К. Шалда, Мечтателят и бунтарят Карел Хинек Маха
11. Лично наблюдение
Много често използвано и характерно начало за жанра „есе” е споделянето на личен опит и наблюдения.
„Мога да твърдя отличен опити наблюдения, че никой истински интелектуалец от Изтока не се е стремял към властта и не е станал притежател на власт по собствено желание и домогване.”
Блага Димитрова, Интелектуалецът и властта
Из „Есе. Правила и модели за писане. Критерии за оценяване”
Книгата може да поръчате тук!