Актьорът влязал в ловешкия затвор, за да влезе в кожата на измамника в "Авантаж"
През 1995 знаменитият британски писател Харолд Пинтър, след като гледа в МГТ “Зад канала” представлението по неговата пиеса “Завръщане у дома”, се изкатерва на сцената и сипе похвали за видяното. Цитирам го по спомените на Юрий Дачев: “Много ви благодаря! Искам да кажа, че намирам за забележителна тази постановка... Гледах моята пиеса с нови очи. Беше наистина изключително и блестящо. Благодаря на всички. И още нещо... Как ли, по дяволите, играе този човек, когато е без патерици? Трябва да се върна и да разбера!”
Този човек е Руси Чанев. Счупил си е крака при репетиции на бъдещия “Макбет” и понеже има важната роля на Лени в “Завръщане у дома”, убеждава режисьора Стоян Камбарев да играе с патерици. След няколко репетиции патериците се вграждат като неизбежен детайл в представлението и така дефектът се превръща в ефект.
А на Руси само това
му дай - нестандартно,
дори ненормално
решение,
което може да затрудни неговото изпълнение, но толкова по-добре. Екзотичното, странното в ролята възпламенява присъствието му на сцената, призовава въображението му, импулсира волята му. Той играе един от братята, организирали насилие над гостуващото момиче, годеница на друг брат. С дълга мръсна коса и с патериците той изглежда отблъскващо, голям комплимент за него. Според Камбарев Лени на Чанев е “сплав от агресивност, инфантилност и потиснати комплекси”.
Описвам нашироко тази роля, защото днешните театрални фенове не могат да гледат Руси Чанев,
вече пенсиониран
от Народния театър, колкото и странно да звучи този факт за този динамичен човек (на 18.9. навършва 70 години). Той се отделя от масата актьори, винаги нащрек спрямо описанията на ролята, която се готви да поеме, търсейки с дълбок анализ ексцентрични, запомнящи се черти и контакти. Това е може би най-характерно за неговото актьорство - прекарва даденостите за своя човек през знанията си за навиците, пороците и доброто на хората като него, разчепква думите на автора и... добавя своите. С изключителен багаж от знания и опит Руси Чанев винаги внася в битието на героите си своята гледна точка. Това понякога е досадно и уморително за колегите му. Разправят, че в общи репетиции, докато Руси Чанев работи в Пловдивския театър, Цветана Манева, на която тези умувания дошли до гуша,
му шибнала една
плесница
Може и да е само измислица, но е факт, че Руси Чанев се отпуска само и се чувства креативен и разбран, когато работи със сродни души, например с художника Младен Младенов и с колегата Валентин Ганев. С Младенов през 1966 г. издават книгата “Три неснимани филма” и романа касета “Битак”, спечелвайки литературната награда “Огнище”. С Вальо Ганев работят заедно в МГТ “Зад канала” десетина щастливи години, след като в началото на 90-те Руси Чанев е една от централните фигури на откъсналата се от театър “София” бунтарска група, запътила се отвъд канала.
В театъра на жабите, които всяка вечер се превръщат в принцове, след напускането на директора Борислав Чакринов Руси Чанев се навива да седне за малко на неговия стол. Но в този свят има хора за началници, има и хора за бачкатори. Руси Чанев не е от първите и това също е комплимент.
Кинозрителите имат
доста повече обеми
от спомени
относно ролите на Руси Чанев на екрана, отколкото театроманите - за неговите сценични превъплъщения. Само в “Авантаж” и “Мера според мера” да е играл, остава в златния летопис на българското кино. И двата са режисирани от Георги Дюлгеров, негов съгражданин от Бургас и третия му изповедник в деловото пространство. Той му позволява без засегнато его да участва в написването и на двата сценария, така че актьорът се явява съавтор на филмите. Пак разправят, че когато снима “Авантаж”, за да е автентичен изпечен мошеник и пандизчия, уредил да прекара няколко нощи в ловешкия затвор. Също като неговия колега, двукратния оскаров носител Даниел Дей Луис, прочут търсач на автентичното актьорско преживяване, известен с дългите си предварителни проучвания за ролите си.
Руси Чанев вкарал
в килиите ракия, за
благодарност към
“учителите” си
Те обаче се напили и уредили едно затворническо кръвопролитие. Не знам дали всичко това е вярно, но Стоян Камбарев казва: “Руси винаги е бил съавтор на режисьора и художника при тълкуването и изграждането на образа, както и при откриването на неговата неповторима външност. Намирам това за напълно редно. При актьор с неговия опит и интуиция, с неговия вкус е редно да проявява инициатива при изграждането на своя персонаж.”
В театъра връх на сценичната кариера на Руси Чанев е Хамлет в постановката на Вили Цанков. Не знам защо тези двама индивидуалисти, които не могат без публика, не се срещат по-често и не само в български заглавия (“Първите” от П.Ю.Тодоров). Но вероятно заради директорството си в театър “София” Вили Цанков е задължен да поставя пиеси от ужасната българска класика, където пък Руси Чанев да не е луд да участва.
“Хамлет” излиза през 1983 г. и поляризира критиката. Консерваторите около Юлиан Вучков и списание “Театър” се възмущават и проклинат гротеската на сцената, където Руси Чанев играе с кеф сгърбен шут, престорващ се на луд в маскарадни костюми и по-често почти гол, но винаги с бистър анализ на ставащото под маската на безумец. Прочутият монолог “Да бъдеш или не” се изговаря от актьора в пълна тъмнина на сцената и с бързина, която срива всички правила за това как трябва да се режисира и играе Шекспир.
Да не останем с впечатление, че Руси Чанев е сговорчив, мек човек, доволен от ориста на професията си.
Няма по-голям
твърдоглавец от него
в българското
актьорство Безкомпромисен, оставащ на всяка цена при убежденията си, той не прощава дори на себе си. Хубаво е, че на тазгодишния 24 май му връчиха наградата “Златен век” сред неколцина елитни творци. Връщам се към това събитие, за да цитирам премислените афоризми на Руси Чанев след награждаването, които за онези, които го познават, звучат като кредо: “Човек не е сам на света, отделен, той е създаден, оплоден от останалите, с които е бил във връзка. Затова - благодарността е към всички тях. Човек не може да се забележи и определи, ако няма други. Умните хора на света казват, че мисията на човека е да внесе яснота на тази земя. Животът - хаотичен, мъглив и проблематичен, иска да бъде осветен, изяснен и подреден, за това се пее в песента “Напред, науката е слънце”. Цялата работа на културата е интерпретация, изясняване, улеснение, тълкуване на живота. Културата, изкуството или науката е коментар. Творението на културата подрежда хаоса на живота”.