Възмущаваме се от мръсотията след мигрантите, а люпим семки и хвърляме фасове навсякъде
Карл Май отива за първи път в Америка на 66 години. Малко преди това за първи път посещава Ориента. Това не му пречи да стане популярен като автор на книгите за Винету и Поразяващата ръка. Истории за индианци и каубойци, както ги наричахме. Всеки искаше да е вождът на апачите или в краен случай кръвният му брат.
Лошите не бяха популярни Сега май е обратно. По-късно разбрахме, че повечето от историите на немския писател са били далеч от реалността. Сетих се за Карл Май първо покрай един стар виц, в който се разказва за група американски конгресмени, които отишли при възрастен индиански вожд с молба да им каже как вижда бъдещето на Америка. Вождътпомислил малко и казал: “Не знам. Само искам да ви предупредя да внимавате с нелегалните имигранти. Ние навремето подценихме този въпрос.” И второ,напоследък всеки се изказва затова накъде върви Европа, подложена на силен мигрантски натиск, вълна, река и други определения. Отдавна всеки един от нас се мъчи да си изгради репутацията на виден геополитик, който “ги разбира нещата”. Преди беше лесно,
всеки ставаше за треньор
на националния отбор по
футбол
Сега е трудно, светът стана динамичен и глобален, проблемите - много, и седнали на масата около салатата и пред ракията, вадим аргументи какво да направим, че тази маса бегълци да ни подмине. “Щото кой ще храни сега и тях?” И никой не се замисля, че животът е шарен и изменчив и утре може ние да изпаднем в същата ситуация. Една от характерните черти на нашата народопсихология наред със способността да измисляме всякакви иновации, като мачкания вестник в тоалетната, чушкопека и “семките занимавка”, е да се водим от принципа "На нас това не може да случи". Не може, ама може в динамичния свят. Оня ден гледах снимки от Сирия и Афганистан преди 40 години. Ако не пишеше откъде са, човек ще реши, че са от центъра на съвременната цивилизация. Сега са бурки и разрушения. Така че не се знае, за съжаление. Умираме да даваме акъл и оценки на хората.
Патриотизмът опира дотам да викаме “булгар булгар” и “марш от тука!” на бежанеца, изпаднал в беда, след което да надуем музикалната уредба до дупка на новия хит на поредната кръчмарска звезда. Възмущаваме се от хаоса и мръсотията, които са оставяли след себе си хората, бягащи от войната, и в същото време смело хвърляме на пясъка на морето остатъците от царевицата, неизгасените цигари и обелките от “семките занимавка”. Щото морето си е наше и можем да си правим, каквото си искаме, а онези са натрапници.
А пък по история учихме, че
през 681 година
сме дошли от
изток
и сме се заселили по тези земи, т.е. и ние сме малко мигранти. Сега има други схващания, че сме кореняци тракийци и леко се объркаха нещата, учениците да му мислят. За бежанците от Беломорска Тракия и от геноцида в Армения да не говорим. Преди нашите дядовци са били толерантни, сега не сме. Омразата ражда омраза. Ами никога няма да приема за патриотичен героизъм, че едно цяло село изгони сирийско семейство без абсолютно никаква причина. А пък в Белград, когато вълната ги заля, хората направиха импровизирани лагери, за да могат бежанците да си починат по пътя. Помагаха им с каквото могат, щото знаят какво е война. Уж и ние, и сърбите заедно живеем на изтормозените Балкани.
Смешен е
аргументът, че
тия не са
бежанци,
щото имат пари и мобилни телефони. Е, голи и боси ли да тръгнат?! Сред тях има инженери, лекари, учители... Може да има и такива, дето се увличат от радикалния ислям, кой знае. Може много от тях да си измислят сълзливите истории, макар че що за идиот трябва да използва деца, за да лъже. Може би някой ги лъже и подтиква да тръгнат през полетата и планините и да плащат луди пари на мошеници, които да ги тъпчат в камиони и ги оставят да умират без вода и въздух.
Майката с детето, зарязани насред гората, нямат вина. Дано да не е така, но се налага мнението и отношението, че каналджията е бизнесмен, а бежанците са стока. Бъдещето ще покаже как стана така, че като по чудо стотици хиляди изведнъж тръгнаха на Запад. И вместо да се чудим тия сега що ни се натресоха и да крием децата в килера от страх, то по-добре да се научим да живеем заедно. С картечници, заклинания и омраза тая криза няма да се реши. А и, за съжаление, хал хабер си нямаме какво става.