Мистериозни жестоки убийства ще разследва писарят на княз Борис – Климент – в най-новата книга от поредицата „Старобългарски загадки” от Николай Пенчев.
След покръстването желанието на Борис е новата религия да навлезе между хората максимално бързо. За целта той създава различни религиозни и преписвачески центрове. Един от тях е манастирът „Св. Архангел Михаил”. Там, заради неприемането на новата вяра, е изпратен брата на княза – Докс. Той е убит и това поставя началото на жестоки убийства на животни и монаси в манастира. Кой избива духовниците от „Св. Архангел Михаил” и защо? Страховита нечиста сила ли стои в дъното на тази жестокост или Божие наказание? Какво се е случило със съкровището на непокорните, верни на старите богове боили? Отговорите на тези въпроси ще трябва да открият Климент и двамата му помощници.
* * *
Баян се оказа прав. По пътя до манастира не срещнаха никого. Боритарканът ги изпрати до портите на града, обясни им подробно как да стигнат до “Свети Архангел Михаил”, стисна ръцете на Климент и спътниците му и сърдечно им пожела успех в разследването.
– Ако имате нужда от помощ или каквото и да било друго, не се притеснявайте да ме известите – каза той и писарят му обеща да се възползва от предложението, ако се наложи.
След това пришпориха конете и поеха през снега.
Предишната нощ не беше валяло и пъртините, прекарани по-рано, личаха ясно. Придвижваха се бавно, защото пътят не беше добре утъпкан, конете се хлъзгаха на заледените участъци. Небето беше ниско и сиво, тъмни облаци се разстилаха до края на хоризонта, духаше пронизващ, неприятен вятър.
На близкия кръстопът намериха доказателство за действията на Баян срещу разбойниците. Четири почернели от студа трупа, облечени в дрипи и с накълвани от птиците лица, се полюшваха на скована набързо бесилка, а около тях подскачаха черни гарвани. Те се вдигнаха, като видяха конниците, но един от тях дълго летя след Климент и помощниците му, грачейки грозно в бялата пустош.
– Махай се, проклета птицо! – не се сдържа накрая Невестулката и замери гарвана с топка сняг, но той само замаха шумно с крила и продължи да ги следва.
– Чувал съм, че предвещават нещастие. Или предричат нечия смърт! – тихо измърмори Корсис, чието желание за приключения бе започнало да се изпарява, но никой не му отговори.
Стигнаха до манастира в късния следобед. Небето се беше схлупило още повече, започна да прехвърча сняг, конете трудно газеха в преспите.
Излязоха от малка горичка в подножието на широк, полегат хълм. От лявата му страна имаше долчинка, в която личаха затрупаните със сняг останки от някогашно селище.
На върха на хълма се извисяваха стените на манастира. “Свети Архангел Михаил” беше голям и масивен, точно както им го беше описал Баян. Прострял се нашироко, той повече приличаше на добре укрепено селище, отколкото на света обител. По дебелите му стени имаше бойници, на ъглите – малки кръгли кули с тесни правоъгълни прозорчета, виждаха се множество сгради. Вратата беше от масивно дъбово дърво, още ново и светло.
Въпреки това постройките изглеждаха мрачно. Макар и съградени наскоро, камъните им бяха покрити с мъх и лишеи, по-чернял бръшлян пълзеше по стените, от стрехите като остри нокти стърчаха тъмни висулки. През прозорците влизаше слаба светлина, капаците на повечето бяха затворени.
Някой беше забелязал пристигането им, защото, щом Климент и помощниците му наближиха, портата със скърцане се отвори. Посрещна ги облечен в тежък кожух вратар, криещ лицето си от бръснещия сняг.
Докато разтоварваха багажа, Климент бързо огледа двора. В центъра се намираше църквата “Свети Архангел Михаил” – висока постройка със скосен покрив, затрупан от сняг. Въпреки студеното време, вратата на черквата зееше отворена като черна дупка в бялата пелена, оградата на манастира хвърляше тежки сиви сенки върху стените й. До църквата имаше малък параклис от тъмен камък и неясни фрески по стените. Виждаше се началото на гробище, чиито дървени кръстове завиваха покрай стената и се губеха в снега и падащия мрак. Зад тях се издигаше висока кула с остър покрив, малки, заковани с дъски прозорци и ронещи се камъни.
Монашеските килии на основната сграда – красива триетажна постройка, се намираха на северната стена. Дървото на резбованите сводове още не беше потъмняло и колоните на арките стърчаха странно бели на фона на притъмнялото небе. Близо до килиите имаше друга сграда, най-вероятно библиотека или скрипторий – широка и тумбеста, с ярко осветени прозорци с оловни рамки. До вратата беше магерницата, която Климент безпогрешно разпозна по характерната миризма на печен хляб. В дъното имаше широк обор с множество прегради и клетки. Различни помощни помещения, сковани от груби греди и с каменни основи, се издигаха до външната стена, в източния край се виждаше оформена градина, покрай почистените пътеки растяха дървета, протегнали голите си клони като пръсти към небето. Дворът беше огромен, из него, с кожени калпаци и дебели кожуси над расата, сновяха послушници и монаси.
– Богато място! – констатира Климент, а помощниците му кимнаха в знак на съгласие.
Миг по-късно срещу тях се зададе малка процесия, водена от игумена на манастира. Облечен в плътно расо от най-фина вълна, завързано със златен шнур, загърнат в стигащ до петите двойно подплатен със заешка кожа кожух, със сребърен скиптър в ръката и висок агнешки калпак, който придържаше с ръка на главата си, Пацик се носеше пред свитата си като император. Зад него, подтичвайки, за да не изостават, го следваха няколко монаси, привели глави срещу вятъра и засилващия се сняг.
Едрото тяло на славянина издуваше скъпите му дрехи, на гърдите му лежеше златна верига символ на ранга му, бузите му бяха станали още по-големи и увиснали, отколкото Климент си ги спомняше. Над тях малки, живи очи сърдито се стрелкаха по писаря и помощниците му.
Макар да пристъпяше към тях усмихнат и с ръце, разтворени за прегръдка, Климент беше сигурен, че игуменът е недоволен от пристигането им. Пацик си беше изградил собствено, макар и малко, царство и гледаше с подозрение всеки, който се меси в работите му.
Игуменът се приближи, прегърна писаря като отдавна изгубен брат, разцелува го по бузите, след което се отдръпна назад.
– Радвам се да те видя, Клименте! – каза той, надвиквайки вятъра. – Радвам се да видя, че отново си се върнал на служба. Каквото и да се говори, ти си остана ненадминат в разследванията и разрешаването на загадки и мистерии. Нямаш представа колко съжалявах, когато разбрах, че си се оттеглил. Никой не успя да замени блестящия ти ум, който липсваше на всички!
Чудя се какво те води в скромната ни обител?
– Мисля, че знаеш – сухо отговори Климент. – Князът е загрижен за това, което се случва тук. Иска преписваческата работа да не спира нито за миг. А слуховете за демон да бъдат опровергани. Иска да знае как са умрели брат му и чигатът Севар.
– Разбира се! Разбира се! Желанието на княза е закон за мен – раболепно отговори игуменът, но лицето му се наля с кръв.
– Виждам, че не си се променил – продължи той, – честен и прям, както винаги! Да се надяваме, че това ще ти донесе успех. Но по-добре да влезем вътре на топло. Там ще говорим на спокойствие.
Климент сви рамена.
– Борис иска убийствата да спрат и манастирът да се върне към задълженията си! – настоя той.
Пацик стисна юмруци и понечи да каже нещо, но думите му бяха заглушени от силни викове. Вбесен, игуменът се обърна към свитата си и махна с ръка.
– Идете и кажете на брат Герасим да спре да крещи така! – заповяда той. – Сякаш няма друга работа!
Един от монасите се втурна през двора и след миг се върна с висок жилав мъж, облечен в изцапано расо.
– Съжалявам, владико! – преклони глава новодошлият. – Но едно от магаретата е изчезнало и трябва да го намерим, преди да е мръкнало съвсем, иначе ще измръзне във виелицата. Вече се стъмва, а и не виждам много добре. Затова го викам.
– Това е брат Герасим – с нежелание представи монаха Пацик. – Той е пастир и коняр едновременно. Грижи се за животните в манастира.
Климент кимна и се усмихна на притеснения монах. Лицето на Герасим беше тясно с голям нос и тежки устни, кафявите му очи бяха разположени близо едно до друго под дебели, рунтави вежди. Пръстите на монаха бяха едри и загрубели като на човек, който работи на полето, фигурата му изглеждаше жилава и яка под не особено чистото расо, по което имаше полепнала слама.
– Трябва веднага да намерим магарето! – не спираше да повтаря монахът. – Ако остане извън обора през нощта, ще измръзне, а сега няма откъде да намерим друго животно.
– Как може магаре да изчезне в манастир? – пророни Корсис, а Пацик го стрелна с гневен поглед.
– Събери останалите монаси! – разпореди той. – Вземи всички, които намериш! Кажи им, че аз съм заповядал така. Разпръснете се и намерете проклетото магаре, щом е толкова важно! Вие също се включете в издирването – нареди Пацик на монасите от свитата си. – А аз ще настаня гостите.
Игуменът ядно се врътна на пети и сърдито се понесе обратно, проправяйки си път във все по-гъсто падащия сняг.
Климент смигна на Корсис и Невестулката и тръгна след него.
Бяха стигнали до вратата на централната сграда, когато ужасяващ писък прониза въздуха. Висок, силен и тънък, той се промуши между падащите снежинки, изпълни за миг ушите на всички и вля страх в сърцата им. Някой викаше стръвно и диво, все едно вадят душата му с нажежени клещи и я мъкнат към Ада. Миг по-късно звукът рязко замлъкна, за да бъде заменен от боботещата врява на надигащи се викове и крясъци.
– Сега пък какво?! – ядосано извика Пацик, хвана с две ръце агнешкия си калпак и хукна през двора.
Климент и помощниците му го последваха. Пред тях в гъстата снежна пелена се мяркаха размазани черни силуети, тичащи към църквата.
Завиха покрай стената и навлязоха в гробището. Близо до един от гробовете се беше събрала група монаси и послушници, пулсираща като отворена рана. Неколцина се подпираха на стените на черквата, други, превити на две, повръщаха върху пухкавия сняг.
Пацик грубо разблъска насъбралите си и си проправи път. Игуменът силно извика, малко остана да изпусне жезъла си, отстъпи назад и започна да се кръсти.
Климент безцеремонно избута дебелия свещеник и пристъпи напред. Пред очите му се откри ужасяваща гледка.
Паднал ничком на земята, до един от гробовете лежеше дребен, слаб монах на средна възраст, с разперени встрани ръце. Тялото му приличаше на кръст, лицето му беше застинало в ужасна гримаса, от сгърчената му уста се стичаше слюнка. Вятърът рошеше русата му коса, пълнейки я заедно със затворените очи със снежинки и скреж.
Ужасът се намираше около него.
Захвърлено между гробовете, на земята лежеше изчезналото магаре. Коремът на животното беше разпран, червата му разпилени по земята, сърцето, бъбреците и черният дроб – изтръгнати и наредени около трупа като страшен, сатанински ореол. Снегът и каменните плочи бяха оплискани с кръв, черна и тежка, изпълнила въздуха с противна сладникава миризма.
Главата на животното беше грубо отрязана и поставена като подигравка на един от дървените кръстове. На врата й ясно личаха две дълбоки кървави дупки, сякаш лъв или друго хищно животно беше впивало зъбите си в посивялата плът.
Климент никога нямаше да забрави тази сцена. Проснатия в кървавия сняг монах. Схлупеното тъмно небе. Черните раса и бради на духовниците, развети от студения вятър. Бледото лице на Пацик. Кървавия труп на магарето, отрязаната му глава и черните дупки на врата й.
След като излезе от първоначалния шок, писарят приклекна до лежащия на земята мъж и разголи шията му. Вратът на монаха беше блед и потен въпреки студа, но кожата беше бяла и чиста, без следи от ухапване. Климент сложи пръст на голямата вена, усети учестения пулс и въздъхна облечено. Мъжът не беше мъртъв, а само припаднал.
– Жив е! – извика той във внезапно настъпилата тишина.
– Жив е! Кой е това?
– Брат Йосиф – с мъка отговори Пацик. – Помага в кухнята.
– Вдигнете го от тук! – нареди Климент. – Занесете го в килията му и се погрижете за него!
– Ще го занесем в лечебницата. – Нисък топчест монах с ясни очи и бръсната глава пристъпи напред и също приклекна до припадналия. – Аз съм брат Еремия – представи се той.
– Грижа се за болните в манастира.
Климент кимна, но преди да каже нещо, Пацик се намеси.
Все още блед, игуменът бе възвърнал самообладанието си. Той се огледа и решително започна да дава нареждания.
– Занесете Йосиф в лечебницата! След това почистете тази мръсотия! Изхвърлете трупа в ямата зад стената. Къде е Герасим?!
– Тук съм! – намусено отговори монахът и пристъпи напред.
Неговото лице също беше бледо, по страните му лъщяха капки пот.
– Кой е направил това? – гневно извика Пацик, но гласът му изневери и премина във фалцет. – Какво знаеш? Казвай!
Герасим го изгледа учудено.
– Нищо не знам! – троснато отвърна той. – Както ми наредихте, събрах всички, които намерих, и започнахме да търсим изчезналото магаре. Беше трудно, защото снегът непрекъснато се усилваше. Не виждахме нищо на повече от метър пред нас.
– Това и сам го знам! – сряза го игуменът.
– Разпръснахме се и тръгнахме от западната стена. Вървяхме близо един до друг, за да не пропуснем нищо. Аз бях близо до ковачницата. Отначало не виждахме никакви следи. После някой извика.
– Изпищя! Беше писък като от Ада! – скастри го Пацик.
– Изпищя, да – намусено се съгласи Герасим. – Всички се втурнахме да видим какво става и открихме това – монахът посочи към проснатите в снега тела. – Ваше високоблагородие дойде само миг по-късно.
– Кой е направил това? Кой?! Искам да знам веднага! – повтори въпроса си Пацик. Страните му бяха почервенели от студ или гняв, главата му се тресеше яростно.
– Откъде бих могъл да знам? – отговори монахът. – Казах всичко, както се случи!
– Някой видя ли нещо? Някой чу ли нещо? – не спираше да настоява на своето игуменът.
Никой не му отговори.
– Претърсете двора! – нареди той. – Намерете кой е извършил това светотатство! Открийте следи! Каквото и да е! – не спираше да издава заповеди той. – Ами ти? – обърна се игуменът към Климент. – Нали си специалист по убийствата?! Какво ще кажеш ти за това!?
– Ще кажа, че зад стените на манастира ти се е настанило злото – тихо отговори писарят. – И тепърва ни предстои да видим различните му превъплъщения.
– Това са глупости! Някой си прави шеги! Да се прибираме! – махна с ръка Пацик и с широки крачки тръгна към централната сграда.
Климент и помощниците му го последваха.
– Видяхте ли, господарю? – тихо попита Невестулката, докато крачеха през притихналия двор, и се огледа предпазливо.
– Кръвта беше само около трупа на магарето. Нямаше други следи в снега. Това, което е убило животното, го е направило там, на място. Не го е довлякло от другаде. Все едно е слязло от небето и е извършило нечестивото си дело.
– Така е! – мрачно отговори Климент и замислено продължи да крачи след игумена.
Из „Студена кръв”
Книгата може да поръчате тук!