„Тази книга е опит, базиран отчасти на разговори с китайските лидери, да бъдат обяснени концептуалният начин на китайското мислене относно проблемите на мира и войната, вътрешният ред и отношението към по-практичния американски подход към всеки конкретен случай. Различните истории и културите понякога стигат до различни заключения. Аз не винаги съм съгласен с китайската гледна точка. Не е възможно и всеки читател да се съгласи с нея. Но е необходимо тя да бъде разбрана, тъй като Китай ще играе огромна роля в света през XXI век.”
Хенри Кисинджър
Предлагаме ви откъс, посветен на управлението на Китай от Мао Дзъдун.
ГЛАВА I V
Постоянната революция на Мао
Пришествието на новата династия в Китай, дошла след хилядолетия, налага специфичен ритъм. Общественото мнение започва да се настройва на вълната, че старата династия се е провалила в мисията си да опазва сигурността на китайското население или да изпълни неговите фундаментални стремежи. Не толкова като резултат от единична катастрофа, а по-скоро от кумулативното въздействие на серия от катастрофи, управляващата династия, според целия китайския народ, е загубила Мандата на Небето. На новата династия ще се гледа като на Избраницата, която го получава, отчасти просто поради факта, че се е възцарила.
Този тип катаклизми с рязко разместване на политическите и социални пластове не са рядко явление в драматичната китайска история. Но новият управник дори предлага да преобърне тоталната ценностна система на цялото общество. Предишните претенденти за Мандата на Небето – и дори, а може би, конкретно, чуждите завоеватели – узаконяват себе си чрез потвърждаване на древните ценности на обществото, което завладяват, и управляват по техните максими. Те поддържат бюрокрацията, която наследяват, само и само да успеят да управляват страна, която е по-многолюдна и по-богата от всяка друга. Тази традиция е механизмът на процеса на китаизация. Тя е установила конфуцианството като управляваща доктрина на Китай.
Начело на новата династия, която през 1949 г. се стича от провинцията, стои един колос: Мао Дзъдун. Властен, деспотичен и съкрушителен в своето влияние, безжалостен и надменен, поет и войн, пророк и истинска напаст, той обединява Китай и го тласка в пътешествие, което почти унищожава гражданското му общество. В края на този мъчителен и изпепеляващ процес Китай се изправя като една от главните световни сили и остава единствената комунистическа страна, освен Куба, Северна Корея и Виетнам, чиято политическа структура надживява колапса на комунизма навсякъде другаде по света.
Мао и Великата хармония
Революционерите по природа са силни и целенасочени личности. Те почти неизменно започват от позиция на слабост в политическата среда и разчитат за успех на харизмата и способността си да мобилизират недоволството и да натрупат капитал на гърба на политическата слабост на намиращия се в упадък противник.
Повечето революции се вдигат в името на конкретна, недвусмислена кауза. Щом успеят, те се институционализират в нов системен ред или строй. Революцията на Мао няма финална точка; крайната цел на “Великата хармония”, която той провъзгласява, е смътна визия, приличаща повече на спиритуална екзалтация, отколкото на политическа реконструкция. Кадрите на комунистическата партия са нейното духовенство, само дето целта им не е кръстоносен поход, а изпълнение на определена програма. Под ръководството на Мао кадрите водят живот на ръба на гибелта. Те винаги са изложени на опасност – която с времето е почти неизбежно да се осъществи – да бъдат погълнати от същото това разместване на пластовете, което самите те са предизвикали. Лидерите от втората генерация (тази на Дън Сяопин) почти до един стават жертва на подобна съдба и се връщат на власт едва след периоди на огромни лични изпитания. Всички близки съратници на Мао от времето на революционния период – включително дългогодишният му премиер и главен дипломат Чжоу Енлай – накрая са прочистени.
Не случайно китайският владетел, на когото Мао най-силно се възхищава, е основателят на империята Цин – император Цин Шъхуан, който приключва Ерата на воюващите държави, триумфирайки над всички свои съперници и ги обединява в една-единствена политическа форма на управление през 221 г. пр. Хр. Цин Шъхуан обикновено се смята за основател на Китай като единна държава. И все пак, той никога не се е ползвал със съществен респект в китайската история, защото е изгорил книгите на традиционната конфуцианска школа и е преследвал нейните последователи (изгаряйки живи четиристотин и шестдесет души от тях). Веднъж Мао отбелязва, че управляването на Китай изисква комбинация на методите на Маркс и на Цин Шъхуан, и възхвалява императора в поема:
Моля да не клеветите император Цин Шъхуан, господа, защото изгарянето на книгите би трябвало наново да се преосмисли.
Нашият прародител, драконът, макар и мъртъв, живее в нашите духове. Докато Конфуций, макар и прочут, всъщност беше никой.
Редът на Цин оцелява от ера до ера.
Маоистки Китай по замисъла си е страна в перманентна криза: от първите дни на комунистическото управление Мао отприщва една подир друга все нови и нови вълни на борба. На китайските поданици не е позволено дори за миг да си отдъхнат, опирайки се на своите постижения. Съдбата, която Мао им е предначертал, е да прочистват своето общество чрез целомъдрени усилия.
Мао е първият управник в цялата история на обединен Китай, който откъсва страната от традициите, като преднамерен акт на държавна политика. Той се изживява като обновител на Китай, чрез понякога жестокото разрушаване на древното наследство. Както сам заявява на френския философ Андре Малро през 1965 г.:
Философията, културата и обичаите, които доведоха Китай дотам, където ние го заварихме, трябва да изчезнат и трябва да се появят философи, обичаи и култура на пролетарски Китай, които все още не съществуват... Философията, културата, обичаите трябва да бъдат породени от борба, а борбата трябва да продължава, докато има опасност от връщане към миналото.
Веднъж Мао се заклева, че Китай ще да бъде “разбит” като атом, с цел да се унищожи старият ред, като същевременно ще се произведе експлозия от народна енергия, която ще го издигне до още по-големи висоти на постижения
Сега нашият ентусиазъм расте. Нашата нация е пламенна и понастоящем е понесена от изгаряща вълна. Ето една хубава метафора за това: нашата нация е като атом... Когато ядрото на този атом се разбие, освободената термална енергия ще има наистина огромна мощ. Ние ще бъдем способни на неща, които не сме могли да правим преди.
Като част от този процес Мао предприема всеобхватен щурм по традиционната китайска политическа мисъл: там, където конфуцианската традиция цени универсалната хармония, Мао идеализира разместването на политическите и социалните пластовве и сблъсъка на противостоящите сили както във вътрешните, така и във външните работи (и наистина, той вижда двете сфери като свързани една с друга – постоянно чифтосва външните кризи с местни чистки или идеологически кампании). Конфуцианската традиция поставя високо доктрината за скромността и култивирането на равновесие и умереност; когато се извършва реформа, тя се осъществява постепенно и се представя като “реставрацията на предишни ценности”. В противовес на това Мао търси радикална и незабавна трансформация и тотално скъсване с миналото. Традиционната китайска политическа теория се отнася с относително неуважение към военната сила и настоява китайските управници да постигнат вътрешна стабилност и влияние в чужбина чрез своите целомъдреност и състрадателност. Мао, движен от собствената си идеология и болката си от вековното унижение на Китай, въвежда безпрецедентна милитаризация в китайския живот. Докато традиционен Китай благоговее пред миналото и тачи богатата литературна култура, Мао обявява война на традиционното китайско изкуство, култура и начин на мислене.
В много аспекти Мао въплъщава диалектическите противоречия, които изисква да бъдат манипулирани. Той е страстен и отявлен антиконфуцианец, макар все пак да е с широки познания върху китайските класически автори и да има навика да цитира древни текстове. Мао формулира доктрината за “постоянната революция”, но когато китайският национален интерес го изисква, може да бъде търпелив и да вижда нещата в далечна перспектива. Манипулирането на “противоречията” е неговата обявена стратегия, но все пак, то е в услуга на крайната цел, извлечена от конфуцианската концепция за „да тонг”, или Великата хармония.
По този начин маоисткото управление се превръща във версия на конфуцианската традиция, като неин огледален образ, провъзгласявайки тотално скъсване с миналото, макар че разчита на много от китайските традиционни институции, включително имперския стил на управление; държавата като етичен проект; и мандаринската бюрокрация, която Мао ненавижда и периодически унищожава, и която накрая, със същия периодичен темп, е заставян да създава отново.
Крайните цели на Мао не могат да бъдат изразени в единична организационна структура или да бъдат изпълнени чрез реализирането на специфичен набор от политически идеи. Неговата цел е да поддържа самия революционен процес, за който той чувства, че има специалната мисия да го преведе през още по-велики катаклизми и размествания на социалните и политически пластове, без дори за миг да позволи почивка, докато народът му не излезе от изпитанието прочистен и трансформиран:
Да бъдеш победен е мъчително и за този, който е победен, е непоносимо да мисли за това, например за реакционерите от Гоминдана [Националистическата партия], които ние понастоящем побеждаваме, и за японския империализъм, който заедно с други народи победихме преди известно време. Но за работническата класа и за комунистическата партия въпросът не е някой да бъде победен, а да се работи упорито за създаване на условия, в които класите, държавната власт и политическите партии ще отмрат съвсем естествено и човечеството ще навлезе в новото царство на Великата хармония.
В традиционен Китай императорът е ключов елемент на Великата хармония на всички живи неща. Приема се, че чрез своя добродетелен пример той трябва да пази съществуващия космически ред в неговата цялост и да поддържа равновесието между небето, човека и природата. Според китайските представи императорът “трансформира” непокорните варвари и ги заставя да се подчинят; той е върхът на китайската йерархия, определящ подходящото място на всички хора в обществото.
Именно поради това до съвременния период Китай не следва идеала за “прогрес” в западния му смисъл. Китайският устрем към обществена служба въплъщава идеята за поправяне – внасянето на ред в обществото, на което е било позволено да попадне в опасен дисбаланс. Конфуций обявява, че мисията му е да се опитва да възстанови дълбоките истини, които неговото общество е пренебрегнало, като по такъв начин ще го върне в златната епоха.
Мао вижда своята роля като диаметрално противоположна. Великата хармония, дошла в края на болезнен процес, най-вероятно може да вземе в жертва всички, които са проправили пътя є. В Маовата интерпретация на историята конфуцианският ред е поддържал Китай слаб; неговата “хармония” е форма на поробване. Прогресът може да дойде единствено чрез серия от сурови изпитания, с насъскване на противоречивите сили една срещу друга както във вътрешен, така и в международен план. И ако тези противоречия не се проявят сами, задължение на комунистическата партия и нейния лидер е да поддържат постоянно разместването на пластовете, дори и срещу самите себе си, ако е необходимо.
През 1958 г., в самото начало на повсеместната програма за колективизация, известна като “големия скок” напред, Мао очертава своята визия за Китай в безспирно движение. Всяка вълна на революционно усилие, заявява той, е органически прекурсор на ново разместване на пластовете, чието начало трябва да бъде ускорено, за да не се отпускат революционерите и да не почиват на своите лаври:
Нашите революции са като битки. След победа ние трябва веднага да се насочим към нова задача. По този начин кадрите и масите вечно ще бъдат изпълнени с революционен плам, вместо със самодоволство. Наистина, те няма да имат време за самодоволство, дори и ако им харесва да се чувстват самодоволни. С новите задачи на рамене, те ще са изцяло заети с проблеми, които да решават.
Кадрите на революцията трябва да бъдат тествани от винаги по-трудни предизвикателства, на все по-къси и по-къси интервали. “Липсата на равновесие е генерално, обективно правило”, пише Мао:
Цикълът, който е безкраен, се развива от липсата на равновесие до равновесие и после отново до липса на равновесие. Всеки цикъл обаче ни води до по-високи уровни на развитие. Липсата на равновесие е нормално и абсолютно, докато равновесието е временно и относително.
Но как може държава в перманентно разместване на пластовете да участва в международната система? Ако се приложи доктрината за постоянната революция буквално, тя ще бъде въвлечена в постоянен хаос и най-вероятно – във война. Държавите, които ценят стабилността, ще се обединят срещу нея. Но ако тя се опита да формира международен ред, отворен за другите, сблъсъкът с последователите на постоянната революция ще бъде неизбежен. Тази дилема измъчва Мао през целия му живот и никога не получава окончателно разрешение.
Из „За Китай”
Книгата може да поръчате тук!