Киряк Цонев – дипломат, писател, преводач. Роден е през 1938 г. в село Нейково, Добричка област. Завършва гимназия в Каварна, Институт за международни отношения – Москва, специалност „Отношения с арабските страни”. Работи като дипломат в системата на Министерството на външните работи от 1965. Заема различни постове в посолствата на България в Сирия, Египет, Алжир; посланик на България в Алжир и Мавритания; първи консул в ОАЕ; началник отдел „Арабски страни” в Министерство на външните работи. Преподава в катедра „Арабистика” в СУ „Св. Климент Охридски” (сред основателите на катедрата); преподава във Варненски свободен университет „Черноризец Храбър”. Член на Съюза на преводачите в България; член на Съюза на българските журналисти; заместник-председател на Клуба на приятелите на арабските народи; член на Управителния съвет на Сдружение за насърчаване на двустранните отношения с Либия. Преводач от арабски език. Публикува преводи от арабски автори; статии и репортажи. Автор на книги.
Предлагаме ви няколко откъса от книгата му „Лица от големите портрети”, посветени на работата му с родните и световните политически.
I. Първи изпитания с „големите”
„С корабля на бал!”
Помня дори датата – 7 септември 1965 г. – два дни преди тогавашния национален празник 9 септември, само ден след като официално бях назначен за стажант-аташе в Министерството на външните работи. По установените от тогавашния външен министър Иван Башев правила трябваше да мина и да “набирам практика и опит” из всичките функционални отдели и първият бе “Протокол”. Това бе само началото. Защото дипломатическият занаят е като всеки друг занаят в пълния смисъл на думата, при това доста труден, опитът от него се трупа цял живот и е пълен глупак онзи, който, подобно на прословутия Стоян Ганев, си въобразява, че дипломацията може да се научи за броени дни, стига малко да знаеш “чужд” език. (А той, горкият, и език не знаеше, освен малко руски, благодарение на жена си и на практиката си в станалия така омразен му за броени дни Съветски съюз. Разказват, че когато го “избрали” за председател на поредната сесия на ООН, понеже бе просто редът на България и нейният министър да стане такъв, а не поради някакви негови заслуги, сътрудниците му пишели английските фрази с... български букви, а той просто ги четял, предизвиквайки неминуемо фурор с идиотското си произношение сред дипломатическия свят, невиждал подобно чудо невиждано! Е, може сега, след толкова години, да е понаучил малко “енглиш”. Арабите си имат пословица: “Повторението научава и магарето!”)
Временно изпълняващият длъжността началник на отдел “Протокол”, дребничкият бай Стоян Константинов, лека му пръст, ме погледна с насмешливите си сини очи над очилата и каза:
– Ти знаеш арабски, така ли?
– Учих... – притеснено отговорих аз.
– Обадиха се от МНО... Трябва им преводач от арабски! Идва египетският военен министър... Как се казваше?… – погледна някакво листче в ръцете си. – Ах, да... – и просрича името: – Абдул Уахаб ал-Бишри... Ще идеш ти! Само не трябва да пушиш – другарят Джуров ненавижда пушачите... Ще превеждаш на военния министър на Египет.
– Ама...
– Няма “ама”... За това са те учили... Друг няма!
Знаех, че друг няма, че в момента само аз бях в България. Янчо Демирев бе вече на работа зад граница – в Ирак. Покойният Димитър Димитров–Фигарото бе май в отпуск. Енчо Митов работеше в БТА. И други грамотни арабисти в България и да имаше, те още нямаха “доверието на службите”, което аз, по неизвестни причини, като служител в министерството, неочаквано бях получил!
...Казвам – грамотни, защото преди нас преводаческите функции от арабски изпълняваше Тошко, така го запомнихме, Тошко Арабчето. Той бе роден в Египет, а към 1950 г. цялото семейство се върнало в България. Бе слабичък, дребен, с мустачки, със зачервен по неизвестни причини нос (защото пийнал не съм го виждал), забързан, но вечно с някаква астма. Знаеше много добре египетския диалект на арабския, ползваше и турски, но пък твърде му куцаше... българският. Той сам ми е разправял следния случай:
Придружавал той суданския президент Мохамед ал-Азхари и Георги Трайков в Кюстендил. Номиналният ни държавен глава и лидер на БЗНС заобяснявал с мекия си говор: “Кажи му, момче! (Той така ни наричаше – “момче”, и произнасяше като “Къжи му, мумчйе!”) Това е Кюстендил. Този край е известен със своите сливи!” Изведнъж Тошко се запънал, замълчал. Трайков изчакал и запитал: “Кажи бе, момче, не знаеш ли как е на арабски “слива”?” А Тошко отговорил: “Знам как е, другарю Трайков, ама ми е неудобно да му кажа – те, арабите, са деликатни хора, знаете, и не винаги приемат нашите майтапи!” Горкият, не знаел истинското значение на думата “слива”, а я възприел в доста циничното й използване, което научил кой знае откъде... Мир на праха му!…
... – Ама... Дали ще се справя... Никога не съм...
– Няма ама... – повтори той и сините му очи сякаш ме пронизваха, но в дъното им се забелязваше някаква хитра усмивчица. – Ще се справиш! Виждам, че си оправно момче! На всеки нещо е за пръв път! И на всяка жена е така!
И си спомних руската пословица “С корабля на бал!”, сиреч току-що си дошъл, не си се окопитил – и направо те тикат във водовъртежа на проблема. Точно това се бе случило с мен...
Свивах безпомощно и объркано рамене, като ми обясняваше кога и къде трябва да бъда на единайсети септември – коли тогава нямаше за кого и да е, всеки се добираше “където трябва” със свой, сиреч с градски транспорт. И накрая изведнъж Константинов изтърси сякаш между другото:
– И да знаеш... Ще има среща на най-високо равнище...
Изтръпнах. Вече знаех, че под тази “парола” се разбира среща с Тодор Живков! Направо се изплаших, сякаш топка заседна на гърлото ми. Вероятно бай Стоян бе очаквал тази реакция, затова не бе казал тази фраза в началото, да не ме изплаши прекалено много изведнъж, да ми подаде всичко “глътка по глътка” и да ме накара да се подготвя психически. Засмя се сдържано, окуражително:
– Не бой се де! Превеждай си там както си знаеш! Все едно този език никой не го разбира! Само да не сбъркаш крава с електромотор!
Той си го каза на майтап, но само след няколко месеца наистина бе направена именно подобна грешка, за която ще разкажа...
Първа среща с Първия
Тодор Живков, тогава първи секретар на ЦК на БКП и министър-председател, прие египетския министър в някаква зала с кръгла маса в Министерския съвет. По онова време той имаше навик да приема целите делегации, а не, както по-късно, само главите им. При разговора седях между двамата, малко по-назад, и се навеждах силно напред, за да бъде възможно по-добре да бъда чуван, така че виждах предимно две оплешивяващи глави. На госта ми беше позната. Косата на Живков бе очевидно боядисана, защото тогава официална бе една негова снимка с очевидно побеляваща коса, а пред мен не беше такава.
(Бях го виждал по-отблизо дотогава два пъти. Първият бе през 1962 г., когато при едно официално изпращане на Киевската гара в Москва според обичая ни бяха заставили да бъдем “народни маси”. Бе зима, силно зачервеният от студа Хрушчов бе с астраганен калпак и ни махна с ръка. Живков бе с бомбе, което отвреме-навреме сваляше от главата си и лениво размахваше. Това бяха две божества, на които, както се полага, ние ентусиазирано също махахме, вдигахме лозунги, основният от които бе “КПСС–БКП!” Де да знаеш, че и между нас тогава пръкат бъдещи претенденти за божества!… Но тогава всички бяхме еднакви, студенти! Вторият път бе в зала “Универсиада”, на традиционната му осмодекемврийска среща със студентите – жена ми бе успяла да ме вреди там с покана. Помня и думите, с които започна речта си: “Абе все се чудя и все не мога да разбера кой дявол ме накара да идвам и да давам държавни отчети пред студенти! Ама щом сме я започнали – така да бъде!” И след бурния “смях в залата” започна да произнася речта, която сигурно щеше да влезе в поредния том на събраните му съчинения.)
Разговорът бе общ и нищо незначещ. Египтянинът предаде поздрави “от вашия най-искрен приятел президента на Обединената арабска република Гамал Абдул Насър”. При тези думи се усмихнах и всички приеха това като израз на елементарна учтивост – аз въобще винаги съм се хилил и това ми е една от грешките, за разлика от вечно намусените свински муцуни с едва отварящи се уста, изпущащи всяка дума “сериозно” през зъби, които днес всеки ден гледам на синия екран. Но моята усмивка се породи тогава от друго. Все пак дипломната ми работа в Москва, която бях защитил само преди няколко месеца, имаше за тема българо-арабските отношения (след години написах и подробно изследване на тази тема като учебник за моите студенти) и аз добре знаех съдържанието на някои речи на Насър в Дамаск през 1959 г., в които той не безоснователно обвиняваше България, че била център за разпространяване на международния комунизъм в арабския свят, както и статиите на египетските вестници, особено някои писания на главния редактор на “Ал-Ахрам” Мохамед Хасанейн Хейкал, в които той пишеше, че килимите в кабинета на българския министър-председател (по онова време Антон Югов) всяка сутрин се сменяли и изгаряли, защото били напоени с кръвта на избитите през предната нощ лично от него в същия този кабинет опозиционери. Припомних си и смъртта на генералния секретар на Ливанската компартия Фараджалла Хелу, убит през същата 1959 г. в затвора “Меззе” над Дамаск от насъровските полицаи при нечувани мъчения. И се опитвах да схвана огромната разлика между официалната политика и любезните обръщения, от една страна, и задкулисните ходове на онези, които я провеждат, противоречието, което обективно се налага толкова често в дипломацията, между думи и дела.
Тодор Живков изрази ентусиазирано, че вече се е осъществило желанието му лично да се запознае и поговори с този “титан на неангажираните страни” и помоли египетския министър да му предаде поздрави.
Обменени бяха няколко общи фрази за “борбата с империализма и колониализма”. Бишри вметна: “...и ционизма”. Живков някак без желание кимна с глава – нито се съгласи, нито отхвърли забележката. Въобще, както забелязах по-късно, а тази негова черта се задълбочаваше, той умело избягваше в дългите си изложения да заема становище или отговаря на въпроси по проблеми, които можеха да създадат неудобство.
Изведнъж ни в клин, ни в ръкав, Живков се обърна към мене и ме запита българин ли съм и след положителния ми отговор се тупна по коляното и каза: “Ей такива кадри ни трябват!” (Може би тази фраза обезпокои някои завистници и те впоследствие бързо ме изолираха от “равнището” и побързаха да ме пратят “за награда” на задгранична работа, която продължи почти цели девет години – за да бъда забравен!) Бишри се съгласи с него и ме заля с куп комплименти за арабския ми. Преведох, като се стараех да бъда възможно по-скромен в морето от типичните арабски словохваления, и въпреки това Живков каза: “Е, не се хвали толкова де!” – и се разсмя с онзи “хомеричен”, както го нарече френският вестник “Льо Монд”, смях, с който стана известен впоследствие.
Дали бе за добро или за лошо, но на следващия ден всички вестници излязоха на първа страница със съобщение и голяма снимка за срещата. Между Първия и госта много ясно се кипреше моята ухилена физиономия. Боже мой, какъв резонанс даде тази снимка между всичките ми роднини, а и в малкия ми град, където вече бях личност – не ходи всеки ден момък от такъв малък и неизвестен град като Каварна да учи в Москва на държавни разноски! Всички в него се познават, представяха се за мои приятели. Дори завършили гимназията доста преди мене, а и доста след мене, се представяха за мои съученици! Чудеха се, завиждаха – и злословеха! Откъде-накъде – момченцето на Цоню шивача! Та нали го знаем като пишкаше край дуварите и крещеше по време на мачовете на стадиона! Въобще, както е казано, трудно се става цар в собствения край и Бенковски е бил съвсем прав в своя мъчителен комплекс да избягва родната си Копривщица! И още сигурно си мислеха – и тоя се нареди! А бе много бързо успя! И то – при Тодор Живков! (За отбелязване е, че Живков и нямаше кой знае какъв авторитет в Добруджа! Може би защото бе свалил автора на добруджанското преобразуване Червенков!)
Някои роднини, пък и нероднини, потърсиха веднага контакт с мене с молба да им съдействам пред Живков за решаването на някои техни лични проблеми. Просто си въобразиха, че аз едва ли не всяка сутрин си пия кафето с него! Някои и досега са ми сърдити, че тогава не съм бил направил нищо за тях! Е, други реално разбраха каква е ситуацията. Покойната жена на бате Кирчо Куция, братовчед на баща ми, един прекрасен и чист човек, който бе сакат по рождение и цял живот с труд бе свързвал двата края като обущар, искаше да му съдействам за увеличаването на пенсията. А психически болничката ми братовчедка Деси изрязала от вестника тази снимка с “бати Кирчо и Тодор Живков”, закачила я до майчината икона на Света Богородица и започнала всеки ден да разгръща вестниците, за да търси други мои снимки. И от този жест аз схванах цялата сила на чистотата на възприятията и действията на безсмъртния Вазов герой Мунчо...
„Гроздова, седем пъти препечена...”
В програмата на Бишри, естествено, бе Казанлък, където и нощувахме. Градът не ми бе непознат, тук бяха минали два месеца от моята военна служба, точно от тук ни дигаха по тревога, за да запълним окопите по границата с Турция именно по време на поредната близкоизточна криза във връзка с подготовката на турско нахлуване в Сирия през 1957 г. Минахме по различни полигони, гледахме стрелби с какви ли не оръжия, дори си пъхахме пръстите във все още топлите дупки, пробити от противотанковите снаряди в дебелите стоманени мишени. А вечерта имахме вечеря в някакъв ресторант.
Именно тук Джуров показа една интересна черта на своя характер...
Много пъти после щях да се срещам с него и да му превеждам по различни поводи. Винаги ме е впечатлявала неговата общителност, толкова противоположна на първото ми впечатление от него. Той едва ли е запомнил тази наша първа среща, но тя е все още в съзнанието ми. Просто защото бях един от дългата войнишка редица, която той, вече легендарният партизански командир, бе дошъл да инспектира. Вървеше бавно, тежко, намръщено. Още не бе военен министър, а заместник – начело на армията бе всесилният Петър Панчевски (кой ли си е мислил, че ще уча в Москва заедно със сина му), чиито портрети висяха във всички казармени спални. Джуров бе внушителен с външния си стегнат вид, с внимателно подстриганите си мустачки, които невероятно наподобяваха мустаците на дядо ми – може би поради това от първия миг той ми стана симпатичен.
Сега той се шегуваше, вероятно инструкциите на Първия бяха недвусмислени и категорични и той се стараеше всячески не само да весели гостите, а и да вмъкне някоя приказка за качеството на българското “специално имущество”, което трябваше непременно да продаде.
Не знам в кой казанлъшки ресторант сме били. Беше вечер, осветлението блестеше върху многобройните прибори. Добре, че се бях научил и теоретически, и практически да ги използвам както се полага, макар че гледах доста засрамено как някои нашенски офицери въртяха ножовете в лявата си ръка и накрая награбиха манджите си сякаш бяха в казармата – само с дясната. За разлика от египтяните, някои от които, изглежда, се бяха въртели из някогашния кралски двор и ловко боравеха с тези прибори.
Тогава видях... О, ужас! Знаех, че Джуров не пие и не пуши. Изведнъж домъкнаха някаква ракия и той каза:
– Тази ракия е много хубава! Трябва да я опитате!
Въпреки разните религиозни забрани, истински светски египтяни много не се връзват с тях и си пият. Бишри се усмихна и рече:
– Ами да я опитаме...
Втора изненада. Вероятно по предварително подготвен сценарий някакъв офицер подаде изотзад на Джуров цигара. А той... че нали ме бяха предупредили и аз се стисках да не извадя случайно цигара в негово присъствие! Някак неловко я завъртя в пръстите си, постави я в устата си – отначало с филтъра навътре, а после бързо се поправи и посегна към своевременно поставената пред него кутия кибрит. В този миг токът угасна. Не знаех, че и това влиза в сценария на генерала, и дори се сепнах. В тъмнината остана да гори само току-що запалената клечка кибрит, но той уж случайно я изтърва и тя падна в чашата с ракия пред него, чието съдържание изведнъж пламна в синкав пламък.
Токът дойде, светлините блеснаха, а очите на Бишри продължаваха да бъдат вперени в чашата с горящата ракия. Джуров поизчака още малко, за да бъде ефектът пълен, после сложи шепа върху отвора й и огънят угасна. Усмихна се някак хитро и предизвикателно, взе питието и го надигна:
– А сега наздраве! – И започна да обяснява, като се обръщаше към мене. – Внимателно преведи на гостите! Тази ракия е домашно производство на един мой приятел, някогашен партизански ятак, от Карлово. Карловска гроздова! Седем пъти препечена! Така го преведи – седем пъти препечена! Специално изпратих човек да я донесе от Карлово... С мотоциклет я донесоха!...
Набързо преведох. Е, това типично нашенско българско “седем пъти препечена” едва ли може да бъде преведено буквално на какъвто и да е чужд език. Аз го преведох просто като “седем пъти дестилирана”. После, когато наивно уточнявах с познати какво значи “препечена ракия”, се оказа, че преводът ми е бил съвсем точен...
После всичко продължи съгласно протоколните правила...
Планини и пирамиди
Бе септември, краят на лятото, но в планините неочаквано бе паднал сняг. А в програмата на Бишри бе включено посещение на Рилския манастир.
Не знам доколко е била интересна подобна разходка за госта – той си бе мюсюлманин, но съм забелязал, че нерядко и мюсюлманите с удоволствие посещават Светата обител, купуват си от там разни сувенири, включително иконки, а някои даже с удоволствие се катерят по стръмните стъпала на Хрельовата кула. Е, не съм забелязал някой да се качи до пещерата на св. Иван Рилски и да проверява дали е грешен, промъквайки се през цепнатината й. Не се качиха и египтяните. И аз не съм го правил! Все пак знам, че покойният ми баща го е направил като войник, но той си остана до края дребен и слаб...
Верен на природата си – той обичаше спортното ходене и изискваше това от подчинените си, – Джуров накара гостите да повървят доста, докато стигнат до Партизанска поляна. Не знам как се е казвала преди и как се казва сега тази красива местност и доколко наистина заслужено носеше името си, но красотата там бе наистина неземна. (След двайсетина години пак бях там и тази красота почти не съществуваше – просто всичко бе загрозено с десетки безобразно изсечени и нарязани мъртви дървесни трупи!) Снегът тук бе доста дълбок и той явно беше интересен за египтяните – къде в Египет сняг! Джуров започна да пояснява, че на това място водел генералитета и висшия офицерски състав на българската армия и ги карал да щурмуват стръмните склонове насреща. Защото офицерът, твърдеше той, трябва да няма излишни тлъстини, да бъде строен като “млада булка”.
Бишри се усмихна и запита:
– А вашият началник-щаб с тях ли е?
(Началник-щаб бе генерал Врачев. Той бе изключително болезнено затлъстял човек. Не бих могъл да говоря за генералските му качества, но пък едва ли телесното му състояние му позволяваше да бъде офицер намясто.)
Джуров разбра намека и се разсмя:
– Не, не е... Макар че би трябвало да бъде в първата редица! Страх ме е, че ще получи апоплектичен удар...
– Е, при нас такива планини няма! – засмя се Бишри. – Но може нашите военни да опитат да се катерят по пирамидите! И вие, господин генерал! Само гледайте да е през зимата, че през лятото и вие може да получите апоплектичен удар, нищо, че сте спортист!
– Пък може и да опитаме... – каза Джуров.
Не знам дали е опитал – не бях с него при посещението му в Кайро в началото на 1967 г.
Из „Лица от големите портрети”
Книгата може да поръчате тук!