В тази книга ще откриете истината за това: Как е свален Тодор Живков? Кои са главните действащи лица? Каква е ролята на Москва? „Когато Великите сили искат да сменят непослушен глава на държава от тяхната сфера на влияние, възлагат задачата на своите тайни служби: САЩ на ЦРУ, СССР на КГБ. Но за България КГБ не е подходящият инструмент за промяна на върха в партийното и държавното ръководство”. От българска страна, според автора, главните участници в свалянето на Живков са Младенов, Луканов, Атанасов и Джуров, подкрепяни от Москва. Боян Трайков е работил във в. „Народна младеж” и „Поглед”, бил е кореспондент на телевизията и радиото в Париж, генерален директор на Българското национално радио и главен директор на БТА. Като член на ЦК на БКП участва в ноемврийския пленум от 1989 г.
Предлагаме ви откъс, който описва обстоятелствата около свалянето на Живков от пост, както и обрисува цялостната обстановка в страната.
Онази дума
Пролетта на 1989 година. Настъпва известно затишие. Там някъде всичко трябва да се преосмисля, да се прецени, няколко пъти да се премери и чак тогава да се отреже: одобряваме! В това време Андрей Луканов продължава да посещава съветското посолство и да напира. Неговият приятел, съветникът Терехов, си води записки, за да напише един ден мемоари как превратът срещу Живков започва от шега на друг техен приятел Николай Панкин, как си е напълно тяхна инициатива, която получава подкрепа от новия посланик, когото спечелват за съмишленик, как в Кремъл нищо не подозират и научават едва ли не в последния момент, как... Дали ще повярват бъдещите читатели, че един съветски дипломат готви преврат срещу държавния глава на страната, в която е акредитиран, без ясно разрешение, дори поръчение от ръководството си, ей така, просто от приятелски чувства и единомислие с един от местните първенци. Много е съмнително. Но той е длъжен да съчини подобна приказка. Всякакви евентуални бъдещи впечатления и предположения, че Горбачов може да има пръст в този преврат, са недопустими, трябва да се разсейват, да не се допускат тъмни петънца в светлия ореол на прославения перестройчик.
Направил своето на този етап, сега Виктор Шарапов само поддържа връзките, допълва информацията, доизяснява обстановката и чака да дойде неговият час със завидно спокойствие. Той, човекът за „специални поръчки”, знае как стават тези работи – с упоритост, но и с търпение.
Седми и осми юли 1989 година, Букурещ, Румъния. Свикано е съвещание на Висшия консултативен съвет на страните участнички във Варшавския договор. Тук са всички първи ръководители на комунистическите партии и на държавите, членки на отбранителния съюз. В българската делегация освен Тодор Живков са Георги Атанасов – министър-председател, Петър Младенов – министър на външните работи, Добри Джуров – министър на народната отбрана, и Димитър Станишев – секретар на ЦК на БКП, който отговаря за международните връзки на партията. Делегацията е настанена на едно място, в хотела на Държавния съвет. Обикновено тя се движи вкупом и по принцип винаги нейните членове трябва да са на разположение на ръководителя. Но тук в Букурещ така някакси става, че в една от почивките Петър Младенов отива и за малко разговаря с Михаил Горбачов. Малко след това по коридорите на Държавния съвет се разхождат и продължително беседват Михаил Горбачов и Добри Джуров. Привечер следват още две разходки по улиците на Букурещ, на Петър Младенов и Добри Джуров и на Петър Младенов с Едуард Шеварднадзе.
Какво е говорено, засега няма кой да каже, защото се премълчава да е имало такива срещи. И ако не беше заместник-началникът на румънското УБО да каже на началника на нашето УБО Георги Милушев, тези много важни, без грешка казано – исторически срещи, можеха да останат в тайна.
Те и остават в тайна за Тодор Живков. Когато след тях делегацията се събира на трапезата и се говорят най-различни неща, Младенов и Джуров не споделят и дума за разговорите си с Горбачов. Нищо не споменават за тях и в самолета на път за София, когато се обменят впечатления кое как е било в Букурещ. Замълчава си и Милушев, вероятно усетил какво става и решил да не се бърка, където не му е работа.
Как е възможно да не бъде информиран Тодор Живков от двама членове на неговото Политбюро, че макар и да е било случайно, са се срещнали и разговаряли с Михаил Горбачов? Невероятно е, но е и напълно възможно, щом той не е трябвало да знае. А защо не е трябвало да знае? Защото с много сигурност е предположението, че на тези срещи Петър Младенов и Добри Джуров са чули онази дума, ще повторя, която Живков е чул от Хрушчов преди априлския пленум.
Какво представлява „думата”? Добре, е да я поизясним, да не би някой да си помисли нещо грубо, елементарно и директно от рода: направете преврат на Живков, ние сме зад вас! Такива слова в такива случаи никога не се изричат, това е абсолютно недопустимо.
Случайните срещи, както повелява законът за случайността, по принцип трябва да са предварително уговорени. И като се надявам, че е станала по класическите правила на играта, не е Горбачов, който е поканил, а Младенов е инициаторът, което би трябвало да му е подсказано още в София и подсказвачът да е имал грижата да уреди срещата. Обикновено такива разговори имат подобен вид:
– Ние мислим... – казва единият.
– Това е въпрос, който трябва да прецени и реши вашата партия – отвръща другият. И евентуално може да добави: – Ние не можем да възразяваме.
Ако трябва да се превежда, разговорът би звучал така: действайте, ние сме с вас, но вие си поемете пълната отговорност. Любителите на купешки фрази биха го превели „имате картбланш”.
Като се приеме за истина, че е имало такива срещи – защото румънското и българското УБО са категорични, тогава в Букурещ стават ясни две неща. Едното – точка втора на днешния пленум преминава от идея във фаза на практическа подготовка. И другото – проучванията на Шарапов са показали, че за заместник на Живков трябва да се предпочете и предложи Петър Младенов.
За определянето кой да бъде предложен за следващия Първи има и друга версия. Петър Младенов да е бил избутан напред и от първоначалния претендент Андрей Луканов. Другари от Централния комитет, включително и от Политбюро, определено мислят, че Андрей Луканов е твърде страхлив и особено предпазлив. Предстои ли в Политбюро да се разглежда щекотлив въпрос, той редовно иска среща с Живков, за да си свери часовника. Затова тези другари повече вярват Андрей Луканов да е предпочел на първа позиция да излезе Петър Младенов, та ако стане късо съединение, него да удари електрическият ток.
Впрочем двете презумпции не си противоречат особено. Най-вероятно желанията да са получили съчетание, изборът да е бил безспорен, да е спестена евентуална ревност, дори може би и повече. И въпреки това в последния момент на девети ноември, когато нещата са били почти сигурни, Терехов пак е направил сондаж с кандидат-член на Политбюро дали решението не може да се ревизира в полза на Андрей Луканов.
Сигурен съм, че след като минат години, Петър Младенов ще види безсмислието да крие повече срещата си с Горбачов и ще използва някое интервю, за да я обяви. И защо не? Както ще представи нещата, в Букурещ той е поискал от Горбачов автограф за внучката си Александра (прикритие за всеки случай) и го е уведомил за намеренията към Живков на част от българските партийни ръководители. Отговорът е бил: „Вам вилнее”, което Младенов си превежда: Вие по-добре знаете как са работите при вас. А в разговор с мен Младенов ще добави и другото изречение на Горбачов: „Това е въпрос, който трябва да реши сама вашата партия.” Направеното допълнително пояснение за срещата напълно съвпада с моите предположения. Главното е, че Горбачов не се е възпротивил,! което в политиката и в дипломацията е възприето да означава не само съгласие, а и поощрение.
Излишно е да се правят предположения за разговора на Михаил Горбачов с Добри Джуров. Откакто свят светува, се знае – когато ще се сменя държавен глава, първо се осигурява подкрепата на армията, най-малкото нейното съгласие или неутралитет.
Независимо от личния разговор на съвещанието в Букурещ Добри Джуров би трябвало да се впечатли от думите на Горбачов, че Варшавският договор от отбранителен съюз трябва да се превърне в политически съюз, освен това Варшавският договор трябва да стане гарант на перестройката. Особено от втората мисъл Джуров без съмнение е разбрал своята роля и отговорност за България.
Така повече не може
Беше някъде през 1987 година. Пътувах от Варна за София и трябваше да преспя в старинната къща на Националния съвет на Отечествения фронт в село Арбанаси над Велико Търново. Настаних се и излязох да се поразходя, да напълня очите си с чудесата на старата българска архитектура. На площадчето виждам цяла картинна галерия. Способни търновски художници по пейки и огради представяха свои творби. Загледах се, разговорих се, закупих един пейзаж от Арбанаси и се позабавих. Когато се завърнах в къщата, тя беше заключена. Звъня на звънеца, викам, няма никой. Домакинката си отишла. В това време мина един познайник от разговора с художниците. Разбра какво е станало, влезе ми в положението и ме покани да преспя в неговата вила. Оказа се, че е директор на държавната печатница във Велико Търново. Следвал е в Прага, оженил се за чехкиня, обича живописта. Казва се Йордан Димитров.
Седнахме да вечеряме. Че като ме подхвана този човек – вие там горе защо сте си глътнали езика? Защо не му кажете на Живков какво става в страната? Не вижда ли, че отиваме към провал? Производството запада, а каквото се произведе, е боклук. Станахме за смях с пратките, дето ни връщат от чужбина. Правят се реформи, а става бъркотия. Хората се обезвериха, започнаха да я карат през просото. Вече не им се работи. Пък и защо да работят? Колко получават? Нали знаете приказката: „Ние ги лъжем, че работим, те ни лъжат, че ни плащат.” Какво прави Живков? Не вижда ли докъде я докарахме? И вие до него си мълчите.
Съгласих се в общи линии с това, което казва, и обясних, че не мога да разкажа тези неща на Живков преди всичко защото нямам личен контакт с него, насаме не го виждам.
– Как така, разправя се, че всяка сутрин си пие кафето с такива като вас – продължава Димитров.
– Да – потвърждавам, – обикновено сутрин в 9 часа той пие кафе със своите съветници, води се свободен разговор и, както знам от един приятел от кабинета му, те доста ясно си представят какво е истинското положение в страната.
– Оставете ги тях – настойчив е Димитров, – нали се знае, че на съветниците съветите минават не през главата и сърцето, а през стомаха. Ами вие, който говорите пред толкова много хора и пред чужди журналисти, разобличавате клеветата, че ние сме организирали атентата срещу папата, защо вие не обясните на Живков какво мислят и говорят хората, какво е настроението на народа?
Пак пояснявам, че нямам личен контакт с него. Само веднъж съм поискал среща, както е прието, да благодаря за доверието, когато ме преместиха от радиото и ме назначиха директор на БТА. Но той не ме прие. Разговор на четири очи съм имал един-единствен път. Повика ме и нареди вече да няма публикации на негови портрети и на снимки с него. „Все едно че ме няма, че съм умрял – каза той и повтори: – Никакви снимки повече.” Опитах се да му обясня, че не е възможно, че на практика това не зависи от мен, както и от неговото желание. Дадох пример: ако дойде гост от неговия ранг, президент на държава или генерален секретар на партия, не може посещението да не се отрази и със снимки, както се прави в цял свят. Нарушава се протоколът, гостът ще се обиди, става политически скандал, най-малкото конфузия с неприятни коментари и последствия. Но той стана, изговори: „Казах вече – никакви снимки”, обърна ми гръб и тръгна към бюрото си в дъното на кабинета.
– Та как да му говоря за това, което искате – попитах Димитров, – когато той ме е повикал само веднъж и едва ме слуша една минута, в която бях напълно прав, камо ли да споделя впечатления от срещи като тази.
– Аз пък си мислех, че като директор на БТА ден през ден сте при него – с разочарование рече Димитров, но не отстъпи. – Все пак трябва да намерите начин. Този човек трябва да знае какво става в държавата и да направи нещо. Така повече не може да продължава.
Арбанаският епизод изплува в паметта ми, защото имаше интересно продължение. През целия път до София мислих за този разговор. Предполагах, че Тодор Живков въпреки захаросаните сведения и цифри, които му докладват, все пак има представа за неблагополучията в националното стопанство, в структурите на управлението, да не говорим за сравнително дребни неща като местни дерибейства, които обаче не са без значение, защото създават отрицателно отношение въобще към властта. Но имах и голямото съмнение какво и колко в действителност той е осведомен за настроенията сред народа, за неодобренията и недоволствата, които все повече се засилват.
След няколко дни бях по работа при Продан Стоянов. Изказах тези свои мисли. Оказа се, че въпросът и него го вълнува. В отдел „Деловодство” идвала много информация от областните и по-големите градски партийни организации, те я обобщавали и предавали на началството. Но тя скривала острите проблеми и доста розовеела. Истината се спестявала, за да не се направи изводът, че в тези организации работите не вървят добре и съответният комитет не е на висотата на задачите.
Поразсъждавахме и стигнахме до идеята кореспондентите и репортерите на агенцията да започнат да събират и подобен вид, да я наречем – негативна информация. По нея да се прави седмичен обзор, който съвсем обективно – едно към едно, да представя неодобренията сред обществото по конкретни поводи и изобщо от политически, социален и икономически характер. Установи се основен принцип – никакви имена, никакво упоменаване на източници, абсолютна анонимност и дискретност. Начинът на писане да изключва и пряко, и косвено досещане за източника на информация. Обзорът да е в два екземпляра – единият за Тодор Живков, а другият за секретната документация на БТА. Платиха ни, нали сме на самоиздръжка, и започнахме.
Не искам да премълчавам, че имаше журналисти в БТА, които не бяха възхитени от това начинание. Твърде скоро въпросните обзори бяха назовани „доносите”, което не отговаря на истината. Донос е тайно злепоставяне на определено лице или институция. А в случая, повтарям и подчертавам, не се визират никакви имена, не се дават или подсказват координати, които могат да заподозрат някоя личност. Направихме широко обсъждане. Бяха изказани съгласия, направени препоръки, споделени и опасения да не се получи злоупотреба и някой да пострада. Такова нещо не можеше да стане и наистина не стана.
Свойствена ли е тази дейност за БТА? И да, и не. Събирането на всякакъв вид информация е общоприета агенционна и въобще журналистическа дейност. Предоставянето й на ограничен брой и само на едно лице не се практикува по света. Но в социалистическите страни това е задължително. На техните агенции, както и на БТА, е поръчано да издават специални бюлетини за строго регламентиран кръг от получатели, диференцирани по ранга на длъжностите. И в зависимост от това кой колко трябва да знае, едни четат бюлетин със знак С-1, други С-2 и само членовете на Политбюро – С-3.
Главната цел на седмичните обзори – желанието да бъдем полезни и да съдействаме „горе” да се знае как ги виждат и оценяват от „долу”, преодоля смущенията. Не се заблуждаваме, че ще предизвикаме някаква промяна, но се надяваме да повлияем за подобрение.
Какво съдържат тези обзори? Какво ли не! Протестиране, несъгласие и иронизиране на: псевдореформите, които довеждат до хаос в икономиката и управлението; грандоманията в преструктурирането на селското стопанство и породилата се безстопанственост; лошите техника и качество на производството, оттам и големи загуби при износа; загробването на стотици милиони долари в Радомирското поле и други подобни недомислени строежи; неоправдано поддържане на излишни институти и организации, пренадути щатове; превишаване правата от партийни секретари, партийни комитети и бюра; незачитане правата на гражданите от различно естество; оплаквания от самозабравили се местни големци, от безобразия на администрацията... и в допълнение бисери от нашия нов фолклор – политически вицове, обективно отражение на реалната действителност.
Започна да се сърди на Тодор Живков и художествено-творческата интелигенция. По времето на Людмила Живкова вниманието към нея беше особено голямо. Осигуриха се благоприятни условия за творчество и неговата изява, свобода за по-широко зрение и светоусещане, възприемаха се индивидуалните и по-своеобразни търсения на теми и интерпретации. Но след като тя почина през 1981 г., постепенно небето над творците започна да се заоблачава. Вярно, и настъпващата криза дава отражение, но най-вече, като няма кой да ги озаптява, ретроградите надигнаха глава и започнаха отново да канонизират изкуството. Стигна се дотам, че бих ги нарекъл фашизирани партийни другари, подразнени от свободомислието и непослушанието на тази „паплач художници и артисти”, пуснаха слух за списък от милионери, който щял да се публикува. Подлата цел е да се настрои скромно възнаграденият трудов народ срещу хората на изкуството. Дали е имало някой милионер между тях, не може да се каже, но в ЦК не е ставало дума за такава публикация.
Все пак тези „другари” успяха да повлияят на Живков и стана глупостта да се отнемат званията. Наистина с тях малко се прекали, обхвана ги инфлация и особено „заслужилите” станаха безброй. Но талантливите ли са виновни, или безскрупулното връзкарство, което като епидемия зарази цялото общество. Запазиха се дребните възнаграждения за званията, но това не успокоява. Истинският творец живее и създава най-малко за пари, а преди всичко защото му идва отвътре и за едното добро име.
За справедливост трябва да се отбележи наличието и на някои съгласия с Тодор Живков. Главното от тях, за което се изказват дори и поздравления, е възродителният процес – прекръстването с български имена на турското население у нас, вследствие на което потегли „голяма екскурзия” от тези хора да се изселват в Турция. Сред тях роптаенето и протестите са големи, на някои места се стигна и до съпротива. Но безпристрастната информация от цялата страна гласи, че повечето от българите одобряват тази акция, която, разбира се, изцяло се приписва само на Живков.
Някои хора от прекръстените турци направиха трагична грешка, като предприеха терористични действия. Поставени бяха и избухнаха взривни устройства в залата на Централната гара в Пловдив и на аерогарата във Варна, в големия хотел на Сливен и във вагон на влака София – Бургас, за съжаление точно под купето, запазено за майки с деца. Загинаха осем души, от които едно дете. Чиста случайност бе, че взривът във влака избухна секунди преди навлизането в тунела при Буново, с което се избягнаха повече жертви и един неописуем ужас. Тези инциденти, макар и дълго премълчавани от пресата, бързо станаха известни в цялата страна и наклониха още повече везните на поддръжниците на възродителния процес. Започна повече да се вярва на обясненията за активните действия сред турското население на анкарското разузнаване, което го организира за „пета колона”, и поразвали представата за тези хора, че всички са тихи, скромни и работливи, без сепаратистки претенции.
В съгласието с възродителния процес има и разногласие. То е в два аспекта – на неговата реализация и на последствията. Първият аспект – добре беше да стане, но дали по този начин? Преобладава мнението, че щеше да бъде по-приемливо и по-безболезнено, ако се въведе със закон родените с българско гражданство да се кръщават с български имена. Имало демократични държави с такива закони. Не е нормално един човек, живял 70-80 години с името Хасан, тепърва да свиква да се нарича Асен. А по този начин постепенно с течение на времето етническият проблем ще отпадне. По-радикално настроените докрай подкрепят акцията. Кой ще ги чака години? Раз и готово, за един ден България става българска.
Вторият аспект на разногласието е изселването. Никой не е гонил турците от родните им места, но кръвно обидени, много от тях продадоха или напуснаха къщите си, прибраха колкото могат покъщнина и потеглиха за Турция. Сред българите – ново „за” и „против”. Тези, които са „за”, следят цифрата на преминалите границата, радват се на нейното увеличение и приказват: „Да си ходят, откъдето са дошли. Преди шестстотин години не сме ги канили и посрещали с хляб и сол. Който какъвто се чувства, там да си живее!”
„Против”-ниците са по-умерени и хуманно настроени: „Не е хубаво това. Обезлюдяват се цели села. Все пак тук са родени, нека да си живеят при нас и да се разбираме.” В заключението обаче разногласниците се събират в принципното одобрение на възродителния процес. Не вярвам да е наслоение на вековна омраза. Българският народ не е злопаметен, не е и отмъстителен. Българският народ е толерантен, а има и една вродена източноправославна доброта и благородство. В случая, изглежда, действа инстинктът за национално самосъхранение в бъдещето.
Не се радваше на „голямата екскурзия” и Тодор Живков. Познат от неговата охрана ми каза: „Тогава бяхме в Евксиноград. Всяка сутрин първата му работа беше да види сводката на БТА как върви изселването. Много се ядосваше и страдаше от това. И когато дойде съобщението, че турското правителство е затворило границата, Живков извика: „Най-после всичко свърши.”
Постепенно започнах да разбирам, че предпазливостта на агенцията и мерките за тайна на специалните обзори започват да стават наивни. Та то в България шушукането вече престана и си започна широко и гласно приказване. Имам предвид не само народа, този, който работи и произвежда и на който никой не може да му вдигне хляба нависоко. Явното мърморене започна и сред партийните и държавните кадри, по всички нива на властта, та и по-високите. „Трудностите на растежа” дават много основания за критика, неодобрения и отрицания. От време на време ме канят на беседа трудови колективи и партийни активи. Задават ми такива „неудобни” въпроси, които доскоро биха накарали партийния секретар да подскочи. А това вече се приема за съвсем нормално. Недоволствата са с безкраен диапазон – от местни прегрешения през всички сфери на обществения и икономическия живот и се генерализират в застоя на социалистическото развитие. И който срещу каквото и да говори, пряко или косвено визира или поне си мисли за Тодор Живков. Дори и сериозните и разумни хора. На тях им е напълно ясно, че стопанската криза и пораждащата се от нея управленческа анархия са по причина на колапса, в който почти е изпаднал социализмът. И то въобще социализмът в Европа воглаве със Съветския съюз. Така че вината е по-цялостна, има много по-глобална величина, отколкото в една малка страна и в един неин пръв ръководител. Но упреците се отправят изцяло към него и това е напълно обяснимо – всеки преди всичко гледа своята държава и търси да намери точното име на вината у нас. А толкова много години начело на партията и на държавата, Тодор Живков се превърна в олицетворение, нещо като символ на българския социализъм. И от това следва силогизмът: лош социализъм – лош Живков! Заври ли водата, на повърхността й започва да кипи. Нещо подобно е и в обществото. Някъде завря много вода: край брега на Полша – Балтийското море, в Унгария – Балатонското езеро, сред Прага – река Вълтава... У нас – само в скромното българско гърне. Но все пак и то заклокочи. Без питане и съгласуване, да им се ненадяваш, се създаде Обществен комитет за защита на Русе от отровното обгазяване, което предизвиква големият химически завод в Гюргево от Другата страна на Дунав. Последва неразрешена, малко демонстративна прожекция в Дома на киното на документалния филм „Дишай”, който показва пораженията за хората и природата от червеникавите облаци, надвиснали над Русе и околността. Други екологично настроени граждани направиха протестно шествие срещу проектираната каскада в Рила за защита на рилските води и гори, и то когато в София се организира международен екологичен форум. Милицията, таквоз чудо невидяла, не можа да съобрази и вместо да осигури спокойствие и благовиден ход на групичката млади хора пред ресторант „Кристал” в центъра на града, взе, че понатупа двама-трима немирници и на практика тя направи случката скандална. В най-голямата, 65-а аудитория на Софийския държавен университет, група научни дейци, хора на изкуството и граждани се събраха и пак без Божия благословия учредиха Клуб за подкрепа на гласността и преустройството.
Външният израз на тези прояви са обвинения към управляващите, че по политически съображения се огъват пред семейство Чаушеску и не защитават докрай здравето и живота на русенското гражданство или че само се говори за гласност и преустройство, а реално те не се осигуряват и осъществяват. Но в истинската си и дълбока същност тези прояви са израз на завладяващото народа общо недоволство и станаха възможни само при такива обществени условия у нас и при общата възбудена атмосфера в Централна и Източна Европа. А като се позамисли човек, стига до извода, че въпросните проявления нямат дисидентски характер в общоприетия напоследък смисъл, а са нещо като протуберанси на вътрешнопартийната опозиция. Защото повечето от участниците в манифестациите за демократизация на обществения живот са членове на комунистическата партия или принадлежат на комунистически семейства. Не са малко и комунистите, имащи честта да бъдат сътрапезници на френския президент Франсоа Митеран по време на неговото гостуване на Тодор Живков през януари 1989 година на прочулата се като „дисидентска закуска” във френското посолство.
Всички тези обществени настроения и вълнения навестяват мисълта ми, когато се запитвам има ли през 1989 година социално-политическа, а и психологическа нагласа да бъде посрещната с одобрение и подкрепа една смяна на Тодор Живков. Отговорът е твърде очевиден – да! Не само защото историята показва, че който много години е на власт, се изморява и изхабява. С него се свиква, дори започва и да дотяга. Неминуемо се поражда желанието за нов ръководител, който да представи нови идеи и амбиции, да даде нови надежди. Нали надеждата е, която крепи и стимулира човека. Да давам ли пример с периодичната смяна на лейбъристи и консерватори във Великобритания или на социалдемократи и християндемократи в Германия? Но в конкретния случай с Тодор Живков освен това явление се добавят и тежкото, кризисно състояние на страната под неговото ръководство и все по-ясното осъзнаване, че в този си вид социализмът не оправдава досегашните очаквания и не отговаря на историческата необходимост за нова ера в развитието на обществото и в живота на човечеството.
Из „Превратът 10 ноември 1989”
Книгата може да поръчате тук!