Даниел Вълчев
Hужен е нов закон за висшето образование! Този възглас слушаме вече години наред. У нас нуждата от нови закони е универсална теза. Когато някой малък или по-голям ръководител не може да се оправи с работата си, решава, че законът му пречи. Засега не сме чули само някой кмет да се оплаква от закона за земното притегляне - ако го нямаше, щяхме да прелитаме над дупките по улиците и нямаше страстно да споменаваме кметските роднини всеки път, когато си потрошим колата.
Ако оставим шегата настрана и се върнем към Закона за висшето образование, трябва да признаем, че той далече не е съвършен. И част от неговите регулации без съмнение се нуждаят от развитие. Въпросът е какво очакваме от новия закон.
Ще кажа и моето мнение. Но нека първо да видим какво очакват няколкото по-активни в медиите ректори на държавни висши училища. Колкото и да е странно, те виждат проблемите на българското висше образование като собствени. И очакват от закона две неща - възстановяване на платеното обучение и отпадане на ограничението на броя на мандатите на ректора.
Второто едва ли се нуждае от особен коментар - хората просто искат да са цял живот началници, а не обикновени преподаватели. Балканска идилия.
Между другото там, където има силен академичен дух и ректорът се приема като първи сред равни, такъв въпрос никога не е бил поставян. Например в Софийския университет, ректори на който са били едни от най-достойните българи. Обаче там, където ректорът се самовъзприема като първи след Господ - там това е разбираемо. И просто плаче да бъде описано от някой нов Алеко Константинов.
Призивът за въвеждане на платено обучение обаче се нуждае от по-сериозен анализ. Още повече че големи разбирачи от образование и икономика напоследък го представят в медиите като “антикризисна мярка”. По едно време и аз си казах - това да не вземе да излезе един сериозен принос в образователно-икономическата теория и практика. И се размислих.
Какво всъщност се иска? Очевидно не става въпрос за платено висше образование, както се твърди, защото в България то и сега е платено - студентите в държавните висши училища плащат такси. Тези такси са в съответствие със специалността и се контролират от държавата. А какво тогава се иска? Иска се възстановяване на системата, просъществувала известно време през 90-те години, при която имаше два вида студенти - по държавна поръчка и платени (т.е. със свободно определяна от висшето училище такса). Едните влизат в университета на общо основание, тъй като са показали високи резултати, а другите - понеже родителите им са богати.
Всъщност в този начин на мислене тогава нямаше нищо чудно. Целият български преход беше основан на разбирането, че правилата са само за обикновените хора, а когато си богат, от теб се очаква да си тарикат - т.е. просто да си плащаш. С други думи - назад към двойните стандарти! Да живее моралът!
Че в това предложение няма и грам морал, е ясно. Но пък дали това не е антикризисна мярка? А ако това е антикризисна мярка, защо да не я приложим и в средното образование. Например в езиковите и математическите гимназии половината от местата да са за деца с високи резултати, а останалите директорът да продава на деца с богати родители.
А защо не въведем тази система и в детските градини (от самосебе си се разбира, че само като антикризисна мярка) - половината от децата да се приемат според класирането, а другата половина от местата да се раз играват на търг.
Може би трябва да помислим и за болниците? И при тях има криза. Чудя се дали тази чудесна идея не е приложима и за Народното събрание? От години се говори, че част от местата в депутатските листи се продават, защо поне парите да не влизат в държавния бюджет?
Но нека да оставим настрана тази смешна жалба по частпрома под държавния покрив, в която няма нито морал, нито разум. Всъщност антикризисни мерки във висшето образование са не просто нужни, но и спешни. И за тези мерки е отговорна държавата. Първо, задължение на всяко управление е публично да обяви и реално да отстоява ясни приоритети.
Ако наистина разглеждаш образованието като приоритет, то правилото е ясно - от парите за образование не се пипа, за да запълваш дупките в бюджета! Второ - да се увеличат парите за висше образование, но през увеличение на стандарта за издръжка на един студент по определени специалности, от които страната има нужда, и наред с това през парите за наука. Това второто трябва да бъде на програмен принцип и може да стане по две линии - като се възстановят парите през Фонд “Научни изследвания” (от 100 млн. лева миналата година през тази те са 0), както и да да бъдат обособени и финансирани няколко силни университетски научни центъра.