В дните около 10 ноември за пореден път се опитваме да вникнем в логиката на събитията, да открием причините и механизмите на случилото се. Стараем се да очертаем идеите, лагерите, движещите сили, за да осмислим историята и пренесем опита от наученото в днешния ден. Понякога тя – историята, ни кара да се замислим за здравата верига от малки на пръв поглед събития, останали неоценени тогава, която неумолимо влече след себе си големите стъпки на промяната. Опит за разкриване на тайните на дългогодишното управление на Тодор Живков като генерален секретар на БКП и министър-председател, както и на непредвидимата фигура на човека Тодор Живков прави Боян Кастелов в книгата си „Тодор Живков. Мит и истина”.
Нови хватки
Макар че все още не причислява министър-председателя Георги Атанасов към „групата на Юда”, Т. Живков заиграва и с него. Хем работи за отстраняването му от премиерския пост, хем „в търсене” на свой заместник не го отписва. Потънал в окопа на доскорошната си недосегаемост, той търси всевъзможни хватки да задържи измъкващите му се от послушание кадри. И хич не иска да знае, че ако Атанасов го следва дори мълчаливо, ще отиде там, където свършва всяко послушно стадо.
Към обяд на 9 ноември Атанасов му се обажда по телефона – моли го за спешен разговор. Генералният го приема веднага.
„Другарю Живков – Атанасов започва направо, – какво ще правим утре на пленума?”
И без да чака отговора, премиерът пуска в ход приготвения си монолог: съобщава, че е инициирал разговорите му с Джуров, Йотов и Станишев; изказва убеждение, че той сам трябва да се оттегли като партиен лидер и пр. „Подчертах – по-късно Атанасов ще сподели за печата, – че този разговор е закъснял, че е трябвало да се състои години преди това, че от дълго време Тодор Живков работи срещу Тодор Живков”. И завършва философски: „Пред мъката и смъртта всички сме равни, но не и пред мъжеството”.
Живков едва ли се е трогнал от подобни съждения. По-скоро го е изтърпял с досада, което личи от готовия отговор: „Георги, на заседанието след обяд ще си подам оставката”.
После разговорът се насочва около кандидатурата на бъдещия му заместник. Живков споменава и неговото име, но Атанасов категорично се противопоставя.
Живков: Кого предлагаш?
Атанасов: Петър Младенов.
Живков: Не, никога няма да го предложа!
Атанасов: Това може да направи друг – аз или Джуров.
„Всъщност – разсъждава Атанасов – Тодор Живков не желаеше нито Петър, нито мен. При създадената обстановка на неочаквано оттегляне той предпочиташе Александър Лилов. Тази кандидатура обсъждаше с приятелите си”.
И тогавашният министър-председател стига до важен за себе си извод: чрез предлагане и обсъждане на няколко кандидатури за негов заместник Живков ще се опита да отложи за някой следващ пленум оставката си.
Тази версия, предположена и от министър-председателя, изиграва ролята на вътрешнопартийна препратка: Живков остава с неутолимото си желание и в тази трудна ситуация да излезе като победител. Но ще може ли?
Защото Шарапов е инициирал втора среща на чавдарци с него. Пък и групата около Младенов е убедена, че сега е моментът Живков да бъде свален – всяко отлагане би имало „катастрофални последици”. С писмо, изпратено по сина му, Луканов запознава със ситуацията току-що завърналия се от Китай Младенов. Вече действията срещу упорития Живков трябва да станат ултимативни: в прав текст Джуров да поиска оставката. Ако шикалкави, да му се заяви, че Политбюро и пленумът ще влязат в открит сблъсък с него и ще го отстранят.
Макар че втората среща с чавдарци е уредена за 16,30 ч, или половин час преди заседанието на Политбюро, Живков се надява да разбие единната им позиция. Затова привиква при себе си Йордан Йотов 15 минути по-рано. „Абе, Джуров – пита го – какво се е разшетал?”
Ползващ се с неговото доверие, последният партиен идеолог заявява, че генералът е честен революционер и ако прави нещо, то е само за добро.
– Слушай – продължава Живков, – вие вчера не казахте как гледате на моето предложение за оставка.
– Другарю Живков, вярно е, че замълчахме, но нашето мълчание беше израз на съгласие. В обществото съществува напрежение и ако не се извърши промяна, то ще нарасне и може да доведе до взрив, който ще засегне най-много вас.
Джуров пристига в уречения час, извикан е и Станишев. Документалната фактура на този втори разговор е следната:
Живков: И сега какво? Защо сте дошли?
Джуров: Вчера не свършихме разговора, трябва да го продължим.
Настъпва огромно напрежение, минутите до 17 часа стават все по-малко. Поглеждам към Джуров – ще си спомни Станишев, – с очакване да хвърли последния коз, че ние знаем всичко.
Джуров (развълнуван): Разбирате, че ние не сме вчерашни. Знаем, убедихме се какви мерки сте взели.
Живков (сопнато): Аз не съм взел никакви мерки.
Джуров: Но ние знаем, че мерки са взети. А вие също не сте вчерашен и знаете, че щом ни е известно за взетите мерки, какви изводи произтичат и за нас. Така че правете си вие изводи.
Побеждаващият досега Живков е победен. От командира на чавдарци – военния министър, който не успява да сдържи вълнението си и се разплаква.
Живков (съкрушен): Добри, ще си подам оставката.
Последното заседание
Става реч за последното заседание на Политбюро (9.ХI.1989, 17 ч), ръководено от Т. Живков. То е свързано с обявения в печата за следващия ден пленум на ЦК, но е предизвикано от т. нар. група за натиск. И главното – приемане на оставката му. Затова генералният секретар започва направо:
„Вие знаете, че аз преди известно време направих писмено предложение (държи да разсее всякакви спекулации – бел. авт.) да бъда освободен като генерален секретар на партията. Сега отново поставям този въпрос”.
Най-близките му Милко Балев и Димитър Стоянов са изненадани или се правят на такива. Затуй Балев пръв репликира решението му за оставка и го пита дали отчита „временната сложна обстановка у нас”. „На този етап – допълва го Стоянов – опитът, авторитетът на другаря Живков ни е необходим. И не виждам защо една година преди конгреса трябва да се прави тази генерална промяна”. Отново се вклинява Балев: „Ние становище сме изразявали”, т. е. не сме съгласни с оставката.
За този ден, както и за предишните, няма сведение за срещи или консултации на Живков с преданите му защитници. Те са му известни. С твърдата си позиция Балев и Стоянов не искат ли в последния момент да внушат на своя благодетел, че прави фатална грешка? Или тя е предназначена за някои все още колебаещи се членове и кандидат-членове на Политбюро?
Подобни въпроси увисват пред реалните факти. Притискането на Горбачов чрез посланик Шарапов, отстраняването на Ерих Хонекер в ГДР, категоричната позиция на чавдарци го правят безсилен за евентуална по-нататъшна съпротива. Пък и вече е наясно, че угрозата над властта му идва отвътре – обкръжението е разцепено. А срещу такъв удар не се устоява. Затова е тъжно-лаконичен: „Да, мислил съм”.
Познавайки го, заседаващите могат да припознаят в думите му синдрома „лъжливото овчарче”. И привърженици, и противници.
Още в началото на ноември групата на Младенов и Джуров е наясно, че Горбачов е отказал поисканата от него среща, т. е. че Москва не иска „да го спасява”. И е решена докрай да използва предоставения й шанс. За Г. Атанасов решението му за оставка е „политически целесъобразно”. Зад нея застава „категорично и безусловно” и Андрей Луканов. За Джуров тя „прави чест” на Живков, а за Начо Папазов е „правилна”. В този смисъл е позицията и на останалите заседаващи, което личи от стенографския протокол.
Останал верен на нрава си, Живков и сега прави опит да протака – предлага да се даде почивка, след което да продължат разискванията по оставката му. При такова съотношение на силите е невъзможен никакъв обрат в негова полза, но нали надеждата умира последна. Авторитетът и категоричното несъгласие на Джуров обаче надделяват – Живков напуска солово залата, за да не повлияе във вземане на важното решение.
Камшичен удар
Пленумът започва точно в 09 часа в голямата зала на резиденция „Бояна”. По точка 1-ва от дневния ред – подготовката за ХIV партиен конгрес – Т. Живков говори „напористо, с конкретен анализ и много динамика и жар”. Генералният явно е искал да спечели симпатии, така необходими в предстоящото сражение. Или, ако искате – отдалечаване от края на поражението си.
По време на първата почивка, както и друг път, той пита сътрудниците си как е оценено словото, дали е възприето добре. Вместо отговор Димитър Методиев го изненадва с по-важен въпрос:
– Другарю Живков, защо не запазите за себе си поне един от двата поста?
– Не, решението ми е твърдо – заявява Живков. – С това правителство аз не мога повече нищо да направя. Нашият приятел, когото изпратихме там за министър-председател, ни излъга. Оказа се, че не може да се справи. Що се отнася до критиката, ако тя е честна, и ние можем да кажем някои неща. При това един политик трябва да може да носи критика.
Ако са верни приписваните му разсъждения, те изразяват достойнство, принципи. А може би с тях прикрива истинските си намерения. Ако успее, разбира се, защото е окончателно разстроен – зъл поглед, свити устни, треперещи ръце. „Гледах ръцете му, които в този момент сгъваха механично една салфетка – разказва Костадин Чакъров, – късаше я на ивици, пак сгъваше парчетата и пак ги късаше”.
И нервно пита: „Какво да кажа в заключителното слово?”
На сътрудниците явно не им е до словото. „Какво – повторно пита той, – какво според вас е главното?”
Без да получи що-годе удовлетворителен отговор, Живков се явява в залата и заема мястото си в президиума. И за първи път в ръководените от него партийни пленуми не произнася заключителни думи.
И обедната почивка изскача навън познатата партийна разцветка – ведро настроение от свършеното, кулинарни изненади и нов апетит за следобедното заседание. Сега надделява неизвестността в очакването. Атанасов се среща с първите областни секретари и ги уведомява за готвената промяна на върха. Научавайки за „шетнята” му, Живков прави опит да го притисне:
– Георги, мислех, че ме освобождавате само като генерален секретар, а сега разбирам, че ще предложите да бъда освободен и от Държавния съвет.
– Ще предложа решението на Политбюро, както го е приело.
– Добре де – настоява Живков, – какво ще ви преча, ако остана председател на Държавния съвет? Аз мога да ви бъда само от полза.
Атанасов е категоричен: въпросът е решен и като определен за водещ следобедното заседание на пленума ще обяви взетото решение. Значи връщане назад не може да има.
Освен Живков насам-натам щъкат и негови приближени, проучващи ситуацията. Самият той ги моли: „Помогнете”. Милко Балев усърдно агитира срещу решението на Политбюро. Забелязвайки това, смятаният за човек на Живков Пенчо Кубадински съобщава на реформаторите за подготвяната съпротива.
Когато в 15 ч започва следобедното пленарно заседание, Атанасов прочита молбата на Живков за оставка и оттеглянето от властта. Той казва и познатите „дежурни” думи за благодарност.
Уж залата е овладяна, а атмосферата в нея е взривоопасна. Малцина от членовете на ЦК знаят за смяната, а към 90 % – не. Към тях спадат най-вече интелектуалците, необиграни и мудни в апаратните игри. Независимо кой как е попаднал в пленарния състав – като награда за вярност, доверие в аванс или опрощаване на грехове – повечето от тях са „политически будали” (О. Орлинов).
Поетът е от малцината, които се изказват в полза на Живков.
„Слушайте – заявява авторът на прочутата тогава „Ода за СССР”, – нещо става. Дайте да се вдигнем от тази зала, да се качим на Бузлуджа, да изпеем „Ален мак”, да се проверим и да видим какво трябва да направим.”
Думите му не са взети от стенографския протокол, а от направеното в печата интервю години по-късно. Макар да оценява поведението си на „будала”, все пак не му убягва напрежението в залата. „Усетих някакво мъртвило. Аз не допусках, че всичко е било подредено”.
Неочаквано старият комунист Иван Масларов нарушава „сценария” – не одобрява кандидатурата на Петър Младенов и за наследник на Живков предлага Александър Лилов. Академик Николай Ирибаджаков внася ново раздвижване, лансирайки идеята да се предложат повече кандидатури за най-отговорния пост, които на следващ пленум да изложат платформите си.
Живков се хваща за предложението на академика като за спасителен пояс. Но последват нови критики. „Това го промени целия – пише в книгата си Костадин Чакъров. – Отпусна се като стар боен кон, който след камшичен удар се е изправил с последни сили, но не може да тръгне напред. Животът бе изсмукал силите му. Останало беше само кълбото от нерви, амбиции и желание да бъде винаги отпред. Но това сега не достигаше”.
Заседанието на пленума приключва в 17 часа.
Закрива го новият генерален секретар на ЦК на БКП Петър Младенов.
Из „Тодор Живков. Мит и истина”
Може да поръчате книгата тук!