АНЕЛИЯ ТРЕНЧЕВА, ПСИХОТЕРАПЕВТ
ТРЯБВА да се ограничи правото на бивши военни и полицаи да носят оръжие след пенсиониране. Това право може да се запази евентуално само за тези от тях, които продължават да са в някаква структура, в която има правила и се носи отговорност за спазването им - за охранителна дейност примерно. Но да бъде оставен с пищов всеки, който някога е бил под пагон, е опасно.
При бившите военни и полицаи оръжието символизира институция, призвана да охранява, от една страна, и от друга - да налага ред, включително и силом, когато се налага.
Освен това тази институция е организирана и йерархизирана. В нея има правила за използване на оръжията, ясна отговорност и строги санкции при злоупотреба. Над носещия оръжие има по-старши, пред когото той отговаря. По-старшият също има началник и така нагоре по йерархията чак до министъра, който пък отговаря пред обществото.
Когато военните и полицаите се пенсионират, пред кого отговарят за действията си, свързани с употребата на оръжие? А и след пенсионирането си те остават извън институциите и вече нямат задължения, свързани с охрана или налагане на ред. За какво тогава са им пистолети?
Има и друг проблем. Хората, служили в армия и полиция, са обучавани в схемата “ние” срещу “тях”. Ние, военните и полицаите, сме добрите, които охраняваме обществото и налагаме реда. “Те”- агресорите или престъпниците, са лошите, които трябва да бъдат поставени на мястото им.
Как обаче се преработва в главите на бившите военни и полицаи тази схема след излизането им от съответните институции? Голям е рискът те при всякакви обстоятелства да се изживяват като “добрите” и имащите правото да слагат ред. Но ред, правила и наказания, които са изгодни на тях лично. Оставени сами на себе си извън институцията, решават, че те са правото и наказанието.
В момента с действията си за намаляване на престъпността управляващите налагат модела “ние, добрите” срещу “тях, лошите”. Постоянно ни се внушава, че се води война с престъпниците и МВР е начело на тази битка на добрите срещу лошите.
Но това може да се окаже и опасно, защото е залагане на неизвестен, но голям брой бомби със закъснител. Тези “бомби” са бивши полицаи и военни, които разполагат с оръжие и може да започнат да се "активират" по-често от обичайното заради стреса, в който сме поставени всички от тежката криза.
За разлика от редовите граждани обаче те имат оръжие. И са били обучавани да си служат с него. Затова “изпушването” на един цивилен гражданин и на един бивш военен може да има съвсем различен ефект върху околните.
Ако бившият военен, който застреля бизнесмен, нямаше оръжие, драмата между двамата можеше да се сведе до юмручен бой с няколко аркади. Вместо това стана голяма трагедия - “изгоряха” 2 семейства. В тази история и бизнесменът, и военният са жертви.
Бизнесменът едва ли е очаквал, че невзрачният човечец срещу него ще има оръжие. Той пък се оказал не само въоръжен, но и обучаван да стреля и да има психологическата нагласа, че може да му се наложи да убива.
Извършеното от военния е илюстрация за драстичния ефект от кризата, заради която ресурсът на всички ни крайно много намаля. Това изчерпване на ресурса - и материален, и психичен, е свързано с голям стрес.
У бившия военен стресът най-вероятно е бил заложен отпреди. След като постига финансов просперитет, материалният статус на този човек изведнъж се е сринал. Не е получил подкрепа от близките си. Отделен е въпросът, че сигурно сред предците му никой не се е замогвал колкото него и той никога не е имал модел за справяне с големи пари. Вероятно за него такъв модел е недосегаемият богаташ от холивудския филм по телевизора. Стресът от възхода и последвалия го срив просто го е смазал. И при конфликта с бизнесмена пистолетът фатално се е оказал подръка. С него той е разредил напрежението.
Не е изненадващо, че после е бил в шок от извършеното. Нито че при ареста е бил в тотална депресия и не е оказал никаква съпротива, макар и все още въоръжен. Той не е имал сили за това. След изливането на толкова много адреналин следва тотално емоционално изпразване. Той в момента не изпитва никакви чувства и не е в състояние да прави морална оценка на извършеното от него.
Затова се съмнявам, че апатията му е от разкаяние. Той е в такъв емоционален срив, че няма сили за нищо.
За да няма поненциална възможност да възникват подобни ситуации особено в условия на криза, с оръжие нека разполагат само тези, които работят в съответна институция.