С Йордан Мутафчиев, армейски генерал о.р.:, разговаря Любомир Денов:
- Г-н генерал, къде ви завари 10 ноември?
- В Сливен. Тогава бях командващ Трета армия. Вечерта на 10-и началник-щабът на армията ген. Люцкан Люцканов навършваше 50 г. и ни бе поканил на малко тържество. Късно вечерта ме потърси министърът на отбраната армейски генерал Добри Джуров. Като разбра, че командирите на дивизии и бригади са при мен, нареди: "Продължете си срещата, но не прекалявайте. Предупредете командирите, след като се приберат по гарнизоните, да не се отлъчват без необходимост от поделенията." Не уточни защо. Чак на следващата сутрин разбрахме за смяната на Тодор Живков и каква всъщност е била причината за снощното обаждане на министъра.
- Какво се случи в първите дни след Десети? Тогава имаше критики, че армията като консервативна институция по-бавно се поддава на промени?
- Нещо повече. Стигна се до отричане на всичко, постигнато от армията. Затова на среща с политически лидери директно ги попитах:"Защо вие, господа политици, смятате, че офицерите не могат така, както вие, да се променят и да се развиват?
Нима ги броите за коне с капаци? Те не си го признаха публично, но знаех, че така мислят.
- Истина е обаче, че част от офицерството нито проумя промяната, нито успя да се адаптира към новите условия?
- Така е, за жалост. Стотици са примерите, когато високоподготвени офицери изведнъж останаха на улицата и единственото им спасение бе работата като нощни пазачи на строителни обекти.
Още нещо. Поради своята професионална затвореност армията остана извън борбите за парче от баницата. За разлика от цивилните структури - големи промишлени предприятия, международна търговия, митници, транспорт, банково дело, армията знаеше как да охранява народните богатства, но не и как да ги използва за лична изгода.
Служителите на ДС и МВР например имаха непрекъсната информация кой, къде и как се занимава с далаверите. Което пък създаваше условия и предпоставки някои от тях директно да използват лостовете на властта за изнудване на вече забогателите.
- Според вас какво стана на 10 ноември?
- Счита се, че на 10 ноември сме преминали от тоталитарна към демократична държава. Революция обаче нямаше, на тази дата започна един дълъг и според мен още незавършил преход. Едно бе сигурно - след тази дата България не бе същата.
- Какво се промени за вас в първите дни след Десети?
- В края на декември 1989 г. изненадващо поне за мен бях назначен за зам.-министър на отбраната. Дори новината научих със закъснение. Връщах се от съвещание в София, когато снежна виелица блокира пътя и изкарах цяла нощ в уазката. Едва на сутринта разчистиха пътя и от новините по радиото разбрах, че командващият Трета армия е назначен за зам.-министър. Бях едва на 49 г.
- Доколкото си спомням, тогава зам.-министрите на отбраната бяха все над 60.
- Точно така. Един от по-младите генерали - Радню Минчев, който бе първи зам.-началник на Генщаба, беше на 63. А всички зам.-министри бяха по-възрастни от него.
- Веднага след 10 ноември започна отварянето на държавата към света. Какво означаваше това за армията?
- Означаваше това, че бившите ни противници много скоро бяха допуснати до най-големите ни секрети. На тях бе предоставена всякаква информация - организация, дислокация, числен и боен състав, въоръжение и т.н. Въпреки че не само че не бяхме членове на НАТО, но и бяхме далече от мислите за това.
По това време особено актуален стана въпросът за конверсията на военната ни промишленост. Година след 10 ноември в кабинета на ген. Атанас Семерджиев, тогава вицепрезидент на страната, се срещнах с бивш американски генерал, който доскоро бе командвал югоизточното крило на НАТО. Знаете, че за разлика от нас в САЩ не си захвърлят генералите, а масова практика е да ги вземат като консултанти или мениджъри във водещи фирми на Военнопромишления комплекс. Та този генерал, след като бе обиколил всичките ни военни заводи, възкликна:"Вие разполагате със златна мина! На всяка цена трябва да запазите това богатство!" Няма да коментирам как го запазихме.
- Къде бяхте по време на палежа на Партийния дом?
- Бях дежурен в МО.
- Зам.-министър - дежурен?
- Така беше. На 22 август Великото народно събрание прие оставката на правителството на Андрей Луканов.
На 30 август обаче му възложи да състави нов кабинет. Докато страната стоеше "разкабинетена", бе наредено в министерството, освен традиционните дежурни, да има и генералско дежурство. Така от прозорците на кабинета си, още преди да ми доложат, видях пламъците, обхванали Партийния дом. Изпратих дежурен офицер да види на място какво става. И веднага позвъних на министър Джуров. Той вече бе информиран:"Семерджиев е на място. Вие следете обстановката.
Но не предприемайте нищо!" На сутринта обаче военният вестник "Народна армия" излезе със заглавие: "България пред гражданска война?"
- В тия смутни времена само за 9 месеца от командващ армия вие ставате министър на отбраната и сменяте на този пост ген. Добри Джуров, който го заемаше цели 28 г. Как стана това?
- По предложение на самия ген. Джуров. Явно той е смятал, че в тази ситуация военен министър трябва да стане не човек от неговото поколение, а представител на по-младата генерация. Джуров ме информира за намерението си да се оттегли в началото на септември 1990 г., а на 21-и същия месец парламентът ме утвърди за министър на отбраната.
- Репликата на Петър Младенов "Време е танковете да дойдат" му коства президентския пост. Имаше ли в тези трудни времена някакъв вариант армията наистина да изкара танковете?
- Армията си остана в казармите. За разлика от съседна Румъния, където бе допуснато да се пролее кръв. За да ви отговоря, ще разкажа следния случай. През пролетта на 1991 г. бях в Пловдив за Пловдивския пролетен панаир. С мен бяха началникът на Генералния щаб ген.-полк. Радню Минчев, зам.-министрите на отбраната ген.-полк. Панайот Панайотов и ген.-лейт. Стоян Бъчваров и др. Поканих и своя предшественик ген. Добри Джуров и неколцина от бившите му заместници. На връщане разговорът ни постепенно тръгна в посока, че, видите ли, армията не се намесва решително срещу това, което става в страната. Много неща си помислих тогава - и за 9 юни, и за 19 май, но успях да го кажа доста по-премерено - когато вие командвахте армията, аз не ви се месех в работата, сега ме оставете да я ръководя така, както смятам за правилно. Тогава в разговора се намеси ген. Джуров. Сега не е време за такъв спор, каза той. И допълни, че отстрани нещата винаги изглеждат по-лесни, отколкото са в действителност. Тук трябва да кажа, че пътувахме в микробус и въпреки че бях министър, седнах по-отзад - от уважение към ген. Джуров. За да сложи край на този явно неприятен и нему разговор, бившият вече министър ме помоли да мина отпред и да си заема мястото като старши на автомобила.
- Кой всъщност изрази идеите за намеса на армията?
- Няма да споменавам имена. Само ще кажа, че месец по-късно един от моите заместници, да го наречем генерал Р., помоли да го приема. След като привършихме със служебните въпроси, генералът изведнъж промени посоката. Г-н министър, вие вероятно знаете, че ако обстановката наложи, ние бихме могли да се намесим по-решително, тъй като единствено армията разполага с достатъчно възможности за това.
Ваша ли е тази идея, или на някой друг, кой ви праща, попитах тогава. Но отговор не последва. Моят коментар бе кратък - известни са ми много случаи, когато армията е правила опити да се намесва в политическия живот и при това успешно. Но това е било в друго време и при други условия.
Да погледнем какво става около нас - в СССР, в бившите соцстрани, кой би ни подкрепил, ако се намесим със сила? Второ - ако изхождаме от това какво става в страната, абсурд е да разчитаме на някаква вътрешна опора. Трето - каква, мислите, ще бъде реакцията на офицерите от самата армия?
Гражданска война ли е изходът за България?
Повече този човек не се върна към започнатия от него разговор. Но и тогава, и сега си задавам въпроса - каква бе целта му? Да провери моята лоялност или да види докъде мога да стигна?
Тъй като работя върху книга за моя живот, наскоро разказах на мой приятел този случай. И знаете ли какъв съвет ми даде той? Да започна книгата си с тази история и дори да я нарека "Защо не дойдоха танковете".
Казах му - скъпи приятелю, ние всички - целият екип на МО, заедно запазихме позицията на армията като гарант на демократичните промени и националната сигурност. Сигурно допуснахме и много грешки. Но чак да се подведем до такава, извинете ме за израза, идиотска авантюра, дори не сме си и помисляли.
- Кога ще бъде готова книгата и как всъщност ще се казва?
- Вече е готова, ще се казва "На главното направление" и ще бъде представена на 25 ноември от 18,30 ч в Централния военен клуб.
Йордан Мутафчиев е последният действащ офицер министър на отбраната. През декември 1989 г. е назначен за зам.военен министър, а през септември 1990 г. поема ведомството от ген. Добри Джуров, управлявал го цели 28 г. Ръководи МО във второто правителство на Андрей Луканов и в кабинета на Димитър Попов. На 8 ноември 1991 г. сдава поста на първия цивилен министър Димитър Луджев. След това оглавява Инспектората на БА. От 1993 до 1997 г. е посланик в Пхенян. На изборите през 2006 г. партията "Целокупна България" издигна кандидатурата му за вицепрезидент, а на проф. Григор Велев - за президент. На 17 ноември ген. Мутафчиев ще навърши 70 г.