Новелата на Кен Киси “Полет над кукувиче гнездо” завършва с изречението: “Твърде дълго време бях отсъствал.” Дълго отсъства и режисьорът Александър Морфов от българската културна сцена. Той се завърна да постави на сцената на Народния театър своя прочит на текста на Кен Киси. Вестник “24 часа” беше в кабинета му в момента, в който режисьорът отброява последните дни до премиерата на спектакъла - снощи, утре и в петък.
- Какво е да правиш театър в България по време на театрална реформа?
- Ние в Народния театър сме по някакъв начин облагодетелствани. Тук тази реформа не се усеща. Но е потискащо самото настроение в театралните среди. При срещи с колеги разбираш ужасяващи неща. Някои не са получавали пари с месеци.
Стигнало се е дотам например, че персоналът на Варненския театър няма пари да отиде на работа... Не можеш да си платиш сметките, да си купиш качествена храна. Груба действителност.
- А как да се промени тази действителност?
- Реформите уж се провеждат в цялата държава. Но не е възможно да настояваш за някаква реформа в сферата на театъра, когато цялата държава е толкова объркана. Ясно е, че държавата е затънала и трябва нещо да се направи, но едва ли подобни реформи в театъра ще свършат работа.
- 20 години като че ли сме в постоянен процес на реформация?
- Десетки години нито едно правителство не обърна сериозно внимание на културата.
Образованието и изкуството бяха оставени на произвола, а ми се струва, че това са едни от малкото сфери, в които България има потенциала да се развива. Когато подготвях спектакъла “Хъшове”, се рових в много материали за епохата. За мен бе интересно откритието, че някъде в средата на ХIХ в. започва масово преразпределяне на приоритети на балканските държави. Според един френски изследовател Гърция изземва мореплаването. Турция се превръща в нещо като работодател на гръцките флотилии. Албанците си присвояват функцията на охраната - те са били едни от най-безскрупулните убийци в онези години. Сърбите поставят за свой основен приоритет земеделието и започват да снабдяват цяла Европа със своята продукция.
- А къде е България в това поделяне на приоритети?
- Странно е, но България сякаш не участва в това разделение. И единственият приоритет, който е останал тогава за нас, е образованието. Така местното население започва да влага страшно много средства в направата на училища, читалища. Не случайно по-това време процентът на грамотните хора в България е почти два пъти по-висок от процента на грамотните хора в Англия. Сякаш българинът тогава наистина е усетил вътрешно, че в това е неговата сила.
- И го е доказал в онези години.
- Така е. Само за няколко десетилетия след Освобождението на страната България си печели прозвището “Швейцария на Балканския полуостров”. Българският лев е бил конвертируем навсякъде. Учени, хора на изкуството са завършвали в престижните западни университети и са се завръщали в държавата си.
- А сега е тъкмо обратното.
- Жалко е, че сега управниците на България искат да се съревноваваме с другите държави, и то в области като промишленост, високи технологии и финанси. Не е ясно защо. Културата е изпратена в забрава. Защо?
България е някакъв странен придатък на организма, наречен Европейски съюз.
И няма какво да се лъжем - този организъм изсмука целият ни културен елит. Вече не остана никой. България вече е просто една буферна зона, която смекчава сблъсъка между Изтока и Запада. Такава е била винаги, но преди е имало култура, а сега има едно голямо стадо от хора.
- Настоящият политически елит дали може да се справи с тази ситуация?
- Аз не съм добър познавач на политическата система, но от това, което виждам на телевизионния екран в новинарските емисии, ми се струва, че няма кой да се справи. Няма никаква надежда. Тези хора са толкова затворени в собствените си идеи за далавери, че е невъзможно да мислят реформаторски. Това е правителство, което се управлява от бившия бодигард на Тодор Живков. Съмнявам се в потенциала му да се справи с такава трудна ситуация. Невъзможно е.
- Къде е изходът?
- Спектакълът "Полет над кукувиче гнездо" (чиято премиера беше снощи - бел.ред.), ми се струва, че дава един възможен отговор. Метафората не е никак сложна. Действието се развива в една лудница. Това е лудницата, в която всички ние живеем.
Едни хора кротки, тихи, приели своята слабост като диагноза, живеят със своите грешки. Както всички ние. От сутрин до вечер ние сме подвластни на една система, която ни деформира, обезобразява и унищожава. Никойне може да ти каже защо плащаме точно такива високи цени за парно, ток, телефон. Никой не може да ти каже защо бюрократите имат такова нелепо поведение. Изглежда, че всичко е извън нашето съзнание.
- Но всъщност не е така...
- Всичко е много просто. Всичко е конкретно и реално и ти би могъл да демонстрираш своето несъгласие с тези неща. Тази система обаче е толкова манипулативна, че мнозина вече са загубили своята сила - да бъдат истински хора. Превърнали са се в стадо. Стадо, което има нужда от водач. Да го бие, да го насърчава. От стадо нация не се прави. От стадо може да станат добра кайма и добри салами. Но нищо повече от това. Такава е и цялата история в пиесата. Докато не се появява един човек, който просто е създаден по друг начин.
Създаден е да бъде свободен.
Един човек, който казва: “Аз не ви разбирам. Какво ти пречи да бъдеш себе си? Защо не можеш да бъдеш честен?” Тъжно е, но нашето общество отдавна е престанало да толерира отношението към личността.Дори образователната ни система възпитава да бъдем сенки. Хората вече се боят да бъдат достойни.
- И въпреки това отново сте в България?
- Това е някакъв мазохизъм, който наистина ми е все по-трудно да разбера защо си го причинявам. Не знам. Да се изразяваш на собствения си език е винаги по-силно, по-сладко.
- Не сме ли станали по-добри? Съпричастни сме с болката на Андрей Баташов, Христо Мутафчиев и техните близки...
- Мога да кажа за себе си, че аз наистина съм искрен в съпричастността си. Не знам дали другите са искрени, но пък в крайна сметка дори и да е фалшива тази масова съпричастност, тя върши някаква полезна работа. Гледах малка част от концерта за набиране на средства за операцията, която е необходима на Андрей Баташов (разговорът е преди кончината на актьора - бел.ред.). Стана ми много тъжно. Виждаш някакви остарели звезди или онези новоизлюпените създания, чиито достойнства се побират в едно разтворено деколте. И дали ще бъде заради Андрей Баташов, или заради кучето, на което му отрязаха краката, тези „звезди", тези излезли от криптата зомбита ще са там и ще участват на всяка цена. За каузата, за минутката слава. Тъжно е, защото е неискрено, ала върши работа. Това е етичен проблем - българинът сякаш върши добрини, за да се прослави, а не защото сърчицето, душицата му го желае. Нелепо и мъчно.
- Накъде отлитате след премиерата?
- Още на следващия ден заминавам за Тел Авив, после в Румъния. А след това две постановки в Русия.
- И в цялата тази нарушеност къде е семейството?
- Раздялата е тежко нещо. С Рени (актрисата Рени Врангова - бел.ред.) всъщност винаги сме заедно в мислите си, но за жалост телата ни често са на далечни разстояния едно от друго. Мирисът, допирът на кожата, галенето по косата, смехът - все неща, които наистина забравяшда ги забелязваш. Раздялата те кара да осъзнаеш колко много обичаштози човек.
- А децата?
- Малката ми дъщеря е тук. Но голямата не. Тя се прибира за малко. Постоява няколко дена и изведнъж казва: “Тате, беше ми толкова хубаво, докато стигна от вкъщи до центъра. И когато стигнах там осъзнах, че всъщност съм забравила колко е гадно в България.” Как да я накарам да се върне тук? Не мога да я лъжа.
ПЛАМЕН В. ПЕТРОВ